What do you think?
Rate this book
Сън
Лисабон, 1978 г.
След загубата на майка им Жоао, Алешандре и Илва се учат да живеят с пустотата, която остава след нея. Пустота, която баща им - Фернао, не може да запълни.
Алешандре, наследил музикалния талант на майка си, получава шанс за стипендия в престижно училище. Въпреки несъгласието на баща си. Същия ден Жоао среща Белен, която живее във великолепно имение, пазещо тайната на фамилното богатство. Погълнат от магичната аура и гласа на момичето, в което се влюбва, Жоао поема по пътя, който ще бележи съдбата му. Въпреки несъгласието на баща си.
В града, където се долавя шепотът на къщите и вълните на океана, историите на три семейства се преплитат на фона на диктатурата на Салазар, Революцията на карамфилите и фадото, чрез което говорят изтерзаните души.
Лисабон, 2019 г.
Жоао Торга, успешен предприемач, купува имението, някога символ на притегателната сила на Белен и на обожанието му към нея. Връщайки се в началото на своя път, Жоао опитва да се помири със спечеленото и изгубеното. Да се научи да приема изборите на Алешандре и Илва, сблъсъците с непреклонния характер на баща си, присъствието на Белен.
Имението, покрито с бръшлян, спи сто години сън, от който Жоао цял живот се опитва да събуди любовта на живота си. И да прогони призраците от миналото.
След загубата на майка им Жоао, Алешандре и Илва се учат да живеят с пустотата, която остава след нея. Пустота, която баща им - Фернао, не може да запълни.
Алешандре, наследил музикалния талант на майка си, получава шанс за стипендия в престижно училище. Въпреки несъгласието на баща си. Същия ден Жоао среща Белен, която живее във великолепно имение, пазещо тайната на фамилното богатство. Погълнат от магичната аура и гласа на момичето, в което се влюбва, Жоао поема по пътя, който ще бележи съдбата му. Въпреки несъгласието на баща си.
В града, където се долавя шепотът на къщите и вълните на океана, историите на три семейства се преплитат на фона на диктатурата на Салазар, Революцията на карамфилите и фадото, чрез което говорят изтерзаните души.
Лисабон, 2019 г.
Жоао Торга, успешен предприемач, купува имението, някога символ на притегателната сила на Белен и на обожанието му към нея. Връщайки се в началото на своя път, Жоао опитва да се помири със спечеленото и изгубеното. Да се научи да приема изборите на Алешандре и Илва, сблъсъците с непреклонния характер на баща си, присъствието на Белен.
Имението, покрито с бръшлян, спи сто години сън, от който Жоао цял живот се опитва да събуди любовта на живота си. И да прогони призраците от миналото.
- GenresBulgarian Literature
520 pages, Paperback
Published October 13, 2020
12 people are currently reading
277 people want to read
About the author
Камелия Кучер
6 books147 followersКамелия Кучер издава своя дебютен роман "Дом" след години пътуване по света, преди окончателно да се завърне в България заедно със семейството си. Живяла в Русия, Испания, Швейцария и Франция, Камелия Кучер завършва образованието си в Женева.
Любовта към думите съпровожда целия живот на Камелия, а "Дом" е написан в рамките на една година. Както самата тя го описва: "едно откровение, най-сетне узряло достатъчно, за да стигне до света извън бюрото ми".
Любовта към думите съпровожда целия живот на Камелия, а "Дом" е написан в рамките на една година. Както самата тя го описва: "едно откровение, най-сетне узряло достатъчно, за да стигне до света извън бюрото ми".
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 31 reviews
October 15, 2023
Още миналата година (по същото време), когато се запознах с творчеството на Камелия Кучер чрез дебютния ѝ роман „Дом“ останах наистина приятно очарован от стила на авторката. Начинът, по който Камелия Кучер потапя читателя в историите си, е много специален и успява да донесе свое уникално и неповторимо изживяване.
Тази година реших да продължа със „Сън“ (явява се трети роман за авторката). Като атмосфера и усещания книгата се доближава изключително много до „Дом“ – което безспорно ме печели силно.
„Сън“ е дълбока и философска творба за живота с много поглед към вътрешния свят на героите. При все, че един от персонажите в „Сън“ е пианист, мога да кажа, че историята тук наистина се лее като музиката от пиано – нежно, лирично, меланхолично. Сюжетът се върти около две семейства с различен път и обществено положение и проследява развитието и промените в живота им през годините, както и на една колкото възможна, толкова и невъзможна любов. Категорично за мен „Сън“ е една отлично изградена семейна драма със силно въздействие. Книгата ме заплени от самото начало и продължи така до края. Абсолютно никакви забележки нямам този път. Всичко в „Сън“ беше перфектно.
Без все още да съм чел „Нощ“, мога да кажа, че „Сън“ бързо се превърна в любима моя книга и заслужено я поставям в групата си от любими български книги.
💖 💞 💝 Цитати: 💝 💞 💖
➡ Стр. 20 – Слага кекса във фурната и сяда на масата с чашата кафе. Поизстинало е, но пак е вкусно. В кухнята ухае приказно – на сладост и на чистота. Има ли нещо по-хубаво на този свят от дома?
➡ Стр. 99 – Градските къщи спят, а улиците са смущаващо тихи – не е вечер, а нощ. Нощта винаги е различна от вечерта. Нощта е друго време, което тече с различна скорост. Нощем царува луната и оживяват сенки, пренебрегнати мисли, отбягвани чувства и нежелани истини.
➡ Стр. 259 – Сгорещеният въздух все по-осезаемо се разрежда от тихия повей, идващ откъм океана, а слънцето полека се скрива зад цветните покриви. Последните лениви лъчи ги обагрят с бронзова светлина, а топлината, отделяща се от земята, създава илюзията, че повърхността на покривите трепти. В небето се точат розови и оранжеви камшици, предвещаващи настъпващия залез.
➡ Стр. 319 – Човек знае, когато е щастлив.
– Грешиш. Човек рядко осъзнава, че е щастлив. В това се крие трагедията на живота.
– А защо животът трябва да е трагедия.
– Защото каквото и да правим, той рано или късно свършва.
➡ Стр. 392 – Хората харесват отминали великолепия, най-силно се вълнуват от такива истории.
➡ Стр. 485 – Трудно е да простиш на подминалото те щастие, когато го срещнеш в чуждите очи.
➡ Стр. 518 – Всеки човек носи своята тайна, всеки човек носи своята магия. Непонятна за света. Какво е светът изобщо, какво се съдържа в тази дума?
Update 27/12/22
🔝 Моята #1 книга за 2022 година ➡
https://theopanov.wordpress.com/2022/...
Тази година реших да продължа със „Сън“ (явява се трети роман за авторката). Като атмосфера и усещания книгата се доближава изключително много до „Дом“ – което безспорно ме печели силно.
„Сън“ е дълбока и философска творба за живота с много поглед към вътрешния свят на героите. При все, че един от персонажите в „Сън“ е пианист, мога да кажа, че историята тук наистина се лее като музиката от пиано – нежно, лирично, меланхолично. Сюжетът се върти около две семейства с различен път и обществено положение и проследява развитието и промените в живота им през годините, както и на една колкото възможна, толкова и невъзможна любов. Категорично за мен „Сън“ е една отлично изградена семейна драма със силно въздействие. Книгата ме заплени от самото начало и продължи така до края. Абсолютно никакви забележки нямам този път. Всичко в „Сън“ беше перфектно.
Без все още да съм чел „Нощ“, мога да кажа, че „Сън“ бързо се превърна в любима моя книга и заслужено я поставям в групата си от любими български книги.
💖 💞 💝 Цитати: 💝 💞 💖
➡ Стр. 20 – Слага кекса във фурната и сяда на масата с чашата кафе. Поизстинало е, но пак е вкусно. В кухнята ухае приказно – на сладост и на чистота. Има ли нещо по-хубаво на този свят от дома?
➡ Стр. 99 – Градските къщи спят, а улиците са смущаващо тихи – не е вечер, а нощ. Нощта винаги е различна от вечерта. Нощта е друго време, което тече с различна скорост. Нощем царува луната и оживяват сенки, пренебрегнати мисли, отбягвани чувства и нежелани истини.
➡ Стр. 259 – Сгорещеният въздух все по-осезаемо се разрежда от тихия повей, идващ откъм океана, а слънцето полека се скрива зад цветните покриви. Последните лениви лъчи ги обагрят с бронзова светлина, а топлината, отделяща се от земята, създава илюзията, че повърхността на покривите трепти. В небето се точат розови и оранжеви камшици, предвещаващи настъпващия залез.
➡ Стр. 319 – Човек знае, когато е щастлив.
– Грешиш. Човек рядко осъзнава, че е щастлив. В това се крие трагедията на живота.
– А защо животът трябва да е трагедия.
– Защото каквото и да правим, той рано или късно свършва.
➡ Стр. 392 – Хората харесват отминали великолепия, най-силно се вълнуват от такива истории.
➡ Стр. 485 – Трудно е да простиш на подминалото те щастие, когато го срещнеш в чуждите очи.
➡ Стр. 518 – Всеки човек носи своята тайна, всеки човек носи своята магия. Непонятна за света. Какво е светът изобщо, какво се съдържа в тази дума?
Update 27/12/22
🔝 Моята #1 книга за 2022 година ➡
https://theopanov.wordpress.com/2022/...
October 20, 2020
Как е възможно един човек да носи толкова талант в себе си, умът ми не го побира! Всеки следващ роман на Камелия Кучер е по-добър от предишния - да си изключителен и да надграждаш над това е наисина впечатляващо. "Сън" е разкошен роман - за истинското богатство, за любовта, семейството, за отговорността и лоялността, за копнежите, за успеха. Роман за нюансите на живота, нарисуван толкова красиво, както само Камелия може да го направи.
December 4, 2020
Носталгична, меланхолична, красива - “Сън” в 3 думи за мен! Вълшебна... Не помня някога да ми е било толкова тъжно, че приключвам определена книга...
Камелия Кучер е написала най-най-най-красивата си творба - от изграждането на образите до описанието на преминаващият трамвай и пътя от дома на Жоао до имението на Белен.
Слуша ми се фадо, пие ми се порто, разхожда ми се по брега на Тежу и искам да разглеждам азулежу...
Белен и Жоао <3
Благодаря Камелия Кучер, за емоцията, която ми подари!
Камелия Кучер е написала най-най-най-красивата си творба - от изграждането на образите до описанието на преминаващият трамвай и пътя от дома на Жоао до имението на Белен.
Слуша ми се фадо, пие ми се порто, разхожда ми се по брега на Тежу и искам да разглеждам азулежу...
Белен и Жоао <3
Благодаря Камелия Кучер, за емоцията, която ми подари!
October 21, 2020
От сто години сън никой не се събужда: http://knigolandia.info/book-review/sun/
Основната тема, разбира се, е любовта между най-голямото му дете, Жоао, и тъжната и почти безплътна Белен, красивото момиче от изолираното богаташко имение, което е като онзи омагьосан замък от приказката за Спящата красавица. Белен е точно тя, приказна героиня, която се движи с един крак в съня си, продължаващ сто години (без право на събуждане), с другия – в нашия свят, където едно хлапе всячески се опитва да я извади от летаргията, да я целуне и събуди, да направи това, което е направил баща му с майка му. Без да съзнава жестокостта, която всъщност неговата егоистична обич носи. Една мъдра старица, която дори не се появява пряко в действието, а говори през устата на колоритния Жорди (в когото поне аз виждах пак и пак любимия Фермин от знаете коя тетралогия), казва: “Безсънието е най-прекият път към гроба, от мен да го запомниш”.
ИК "Хермес"
http://knigolandia.info/book-review/sun/
Основната тема, разбира се, е любовта между най-голямото му дете, Жоао, и тъжната и почти безплътна Белен, красивото момиче от изолираното богаташко имение, което е като онзи омагьосан замък от приказката за Спящата красавица. Белен е точно тя, приказна героиня, която се движи с един крак в съня си, продължаващ сто години (без право на събуждане), с другия – в нашия свят, където едно хлапе всячески се опитва да я извади от летаргията, да я целуне и събуди, да направи това, което е направил баща му с майка му. Без да съзнава жестокостта, която всъщност неговата егоистична обич носи. Една мъдра старица, която дори не се появява пряко в действието, а говори през устата на колоритния Жорди (в когото поне аз виждах пак и пак любимия Фермин от знаете коя тетралогия), казва: “Безсънието е най-прекият път към гроба, от мен да го запомниш”.
ИК "Хермес"
http://knigolandia.info/book-review/sun/
October 18, 2020
Категорично най-доброто от Камелия Кучер до момента!
За мен „Сън“ беше нежно, тихо, емоционално приключение. История, в която се потопих плавно и изобщо не бързах да излизам. Наслаждавах й се и постепенно я разгръщах. „Сън“ е като песните на Белен – бавни, изпълнени с болка, с истини и с много, наистина много, любов.
И тъй като ревюто ми за книгата стана дълго, цялото може да прочетете тук ===> http://bookadventureclub.blogspot.com...
За мен „Сън“ беше нежно, тихо, емоционално приключение. История, в която се потопих плавно и изобщо не бързах да излизам. Наслаждавах й се и постепенно я разгръщах. „Сън“ е като песните на Белен – бавни, изпълнени с болка, с истини и с много, наистина много, любов.
И тъй като ревюто ми за книгата стана дълго, цялото може да прочетете тук ===> http://bookadventureclub.blogspot.com...
October 13, 2020
Най-хубавата книга на Камелия. Задължителен акомпанимент - фадо.
June 10, 2021
Ефирна и чувствена история, като съновидение, от което не искаш да излезеш. Думите се нижат с лекота и се сливат с емоциите. А езикът...толкова магичен и красив, толкова метафоричен и омаен, че сякаш те пренася в друг свят. Описанията са толкова ярки и живи, че неусетно се сливаш с обстановката, с атмосферата, и живееш с нея. Страници, пропити с носталгична меланхолия и изгаряща любов. Пълнокръвни образи, изтъкани от реални енергийни нишки...
История, която носи невероятно приятно усещане за нещо истинско и автентично, но и тягостно чувство, заради множеството предразсъзъци и болезнената гордост на някои от героите.
Един от най- противоречивите персонажи в книгата е Фернао, бащата. Е, не можах да го разбера, не можах да разбера решенията му, водени от неговата гордост, граничеща с глупост, и неговия егоизъм. Неспособен да изрази мислите си и чувствата си адекватно. Човек, който е натоварен да се грижи сам за децата си, осакатявайки ги и лишавайки ги от шансове. И то само, защото следва някакви свои криворазбрани и безмислени принципи, които нямат дори резон. Дадена му е власт и отговорност, които според мен той няма идея как да използва адекватно, в полза на децата си. Сякаш загубата на любимата му толкова го е опустошила, че се сърдеше на целия свят, на всичко и всички, и къде съзнателно, къде не, наказваше останалите заради празнотата в душата му. Сякаш останалите бяха виновни за неговото нещастие или пък заради това, че нещо може да ги зарадва. Бях му ядосана, много ядосана. Идеше ми да вляза в книгата и да му кажа в лицето, че няма моралното право да го прави и да разполага така лековато със съдбата на децата си, в частност Але... Много силно ме провокира неговия образ.
Ами неговото отношение към родителите на обичната му ��ъпруга. За Бога, та те са й родители, загубили единственото си дете, плът от плътта им...детето, което са отгледали, чиито стъпки са наблюдавали, били са свидетели на това как расте пред очите им, трансформирайки се в млада жена... Кой, за Бога, ти дава право да отделяш и отдалечаваш внуците им от тях, да им отнемаш единственото нещо, което им е останало от тяхната дъщеря... ?!
Болно его, ето това е Фернао. Болно его, което не само съсипва своя собствен живот, но и повлича като лавина към бездната останалите. Не може да осъзнае, че няма как да дирижира вечно живота на другите, и че идва момент, в който те поемат съдбата си в свои собствени ръце. И тогава единственото нещо, което остава е пустота, горчилка от вина и болезнена неудовлетвореност. Честно казано, не мога да определя точно дали повече ме е яд на Фернао или го съжалявам заради дефицита на неговия родителски капацитет и емоционална незрялост.
Отдавна някой персонаж не ме е разтърсвал толкова силно емоционално и не е палил така гнева ми.
Добре че беше красивата трепетна нишка между Жоао и Белен, макар и трагично- безднадеждна, която да измести фокуса от недоволството ми спрямо Фернао и която някак си потуши огъня на раздразнението в мен.
Също и страхотното присъствие на Жорди, чието чувство за хумор, закачливостта му и ведрото му настроение, ме караха да се усмихвам широко. 🙂
Книгата не показва само розовата страна на живота, напротив, тя хвърля светлина върху тъмните кътчета, докосва се до бодливите моменти, и човърка в раните на душата.
Камелия Кучер е написала не просто прекрасна книга, тя е сътворила истинско, живо, преживяване, което не ми се искаше да свършва, колкото и да беше сърцераздирателно на моменти.
" Сън" е драматичен роман, но толкова красиво- драматичен, толкова сладостно- болезнен, че ме развълнува истински. Прозата е толкова лирична, толкова мелодична, изящна и жегваща, като тъжна прощална песен.
Може би трябваше първо да започна с " Дом", след това да прочета " Нощ" и накрая да завърша със " Сън". Но уви, сега ще отметна и другите 2 романа на Камелия като задължително четиво, а междувременно дълго ще помня " Сън"....
P.S: Може би хич не е уместно за правя аналог между Камелия Кучер и Карлос Руис Сафон, защото и двамата автори носят своя ярък индивидуален почерк, но четейки " Сън", имах чувството, че съм се потопила във вълшебното сладкодумие и атмосфера на моя любим Сафон.
=====
" Горчилката трудно се преглъща, ала още по- трудно се изрича. Няма лесен начин да се отървеш от нея, разтваря се в кръвта ти като отрова. Като болест за която няма лек." ( стр. 92)
" Вярата е хлъзгаво понятие, вярата често лъже. Всъщност вярата е лъжа сама по себе си, защото да вярваш, означава да не знаеш със сигурност, но да искаш да мислиш, че нещо е така, както ти се ще да бъде. " ( стр. 104) - всъщност тези размисли не импонират на моето собствено разбиране и усещане, но пък е много готино написано. Има стабилна основа за философски размисли 🙂
" Книгите никога не са чужди. Книгите са собственост на света, а не на един човек." ( стр. 108)
" Всичко в този живот е интерпретация, различни възприятия на едно и също нещо. "
" Честта не се защитава с бой [...]. Честта се защитава с чест. Боят е отдушник, но никога лек."
" Животът не се случва [...]. Животът се живее с избори, а изборите носят последици. А последиците изискват отговорно отношение." ( стр. 211)
" Думите се осмислят с действия, иначе са само пръснати срички на вятъра. " ( стр. 212)
" Достойният човек умее да приема протегнатата ръка. " ( стр. 232)
" Неизказаното остава неизживяно. Незададеният въпрос завинаги остава неотговорен. Живот, изживян наполовина." ( стр. 243)
" Успехът идва тогава, когато получим собственото си одобрение." ( стр. 325)
Имаше още куп откъси, които ме бяха докоснали и ми се искаше да извадя от книгата, но тогава трябваше да препиша голяма част от нея. По- добре да бъде прочетена и изживяна индивидуално от всеки, който има желание за това.
История, която носи невероятно приятно усещане за нещо истинско и автентично, но и тягостно чувство, заради множеството предразсъзъци и болезнената гордост на някои от героите.
Един от най- противоречивите персонажи в книгата е Фернао, бащата. Е, не можах да го разбера, не можах да разбера решенията му, водени от неговата гордост, граничеща с глупост, и неговия егоизъм. Неспособен да изрази мислите си и чувствата си адекватно. Човек, който е натоварен да се грижи сам за децата си, осакатявайки ги и лишавайки ги от шансове. И то само, защото следва някакви свои криворазбрани и безмислени принципи, които нямат дори резон. Дадена му е власт и отговорност, които според мен той няма идея как да използва адекватно, в полза на децата си. Сякаш загубата на любимата му толкова го е опустошила, че се сърдеше на целия свят, на всичко и всички, и къде съзнателно, къде не, наказваше останалите заради празнотата в душата му. Сякаш останалите бяха виновни за неговото нещастие или пък заради това, че нещо може да ги зарадва. Бях му ядосана, много ядосана. Идеше ми да вляза в книгата и да му кажа в лицето, че няма моралното право да го прави и да разполага така лековато със съдбата на децата си, в частност Але... Много силно ме провокира неговия образ.
Ами неговото отношение към родителите на обичната му ��ъпруга. За Бога, та те са й родители, загубили единственото си дете, плът от плътта им...детето, което са отгледали, чиито стъпки са наблюдавали, били са свидетели на това как расте пред очите им, трансформирайки се в млада жена... Кой, за Бога, ти дава право да отделяш и отдалечаваш внуците им от тях, да им отнемаш единственото нещо, което им е останало от тяхната дъщеря... ?!
Болно его, ето това е Фернао. Болно его, което не само съсипва своя собствен живот, но и повлича като лавина към бездната останалите. Не може да осъзнае, че няма как да дирижира вечно живота на другите, и че идва момент, в който те поемат съдбата си в свои собствени ръце. И тогава единственото нещо, което остава е пустота, горчилка от вина и болезнена неудовлетвореност. Честно казано, не мога да определя точно дали повече ме е яд на Фернао или го съжалявам заради дефицита на неговия родителски капацитет и емоционална незрялост.
Отдавна някой персонаж не ме е разтърсвал толкова силно емоционално и не е палил така гнева ми.
Добре че беше красивата трепетна нишка между Жоао и Белен, макар и трагично- безднадеждна, която да измести фокуса от недоволството ми спрямо Фернао и която някак си потуши огъня на раздразнението в мен.
Също и страхотното присъствие на Жорди, чието чувство за хумор, закачливостта му и ведрото му настроение, ме караха да се усмихвам широко. 🙂
Книгата не показва само розовата страна на живота, напротив, тя хвърля светлина върху тъмните кътчета, докосва се до бодливите моменти, и човърка в раните на душата.
Камелия Кучер е написала не просто прекрасна книга, тя е сътворила истинско, живо, преживяване, което не ми се искаше да свършва, колкото и да беше сърцераздирателно на моменти.
" Сън" е драматичен роман, но толкова красиво- драматичен, толкова сладостно- болезнен, че ме развълнува истински. Прозата е толкова лирична, толкова мелодична, изящна и жегваща, като тъжна прощална песен.
Може би трябваше първо да започна с " Дом", след това да прочета " Нощ" и накрая да завърша със " Сън". Но уви, сега ще отметна и другите 2 романа на Камелия като задължително четиво, а междувременно дълго ще помня " Сън"....
P.S: Може би хич не е уместно за правя аналог между Камелия Кучер и Карлос Руис Сафон, защото и двамата автори носят своя ярък индивидуален почерк, но четейки " Сън", имах чувството, че съм се потопила във вълшебното сладкодумие и атмосфера на моя любим Сафон.
=====
" Горчилката трудно се преглъща, ала още по- трудно се изрича. Няма лесен начин да се отървеш от нея, разтваря се в кръвта ти като отрова. Като болест за която няма лек." ( стр. 92)
" Вярата е хлъзгаво понятие, вярата често лъже. Всъщност вярата е лъжа сама по себе си, защото да вярваш, означава да не знаеш със сигурност, но да искаш да мислиш, че нещо е така, както ти се ще да бъде. " ( стр. 104) - всъщност тези размисли не импонират на моето собствено разбиране и усещане, но пък е много готино написано. Има стабилна основа за философски размисли 🙂
" Книгите никога не са чужди. Книгите са собственост на света, а не на един човек." ( стр. 108)
" Всичко в този живот е интерпретация, различни възприятия на едно и също нещо. "
" Честта не се защитава с бой [...]. Честта се защитава с чест. Боят е отдушник, но никога лек."
" Животът не се случва [...]. Животът се живее с избори, а изборите носят последици. А последиците изискват отговорно отношение." ( стр. 211)
" Думите се осмислят с действия, иначе са само пръснати срички на вятъра. " ( стр. 212)
" Достойният човек умее да приема протегнатата ръка. " ( стр. 232)
" Неизказаното остава неизживяно. Незададеният въпрос завинаги остава неотговорен. Живот, изживян наполовина." ( стр. 243)
" Успехът идва тогава, когато получим собственото си одобрение." ( стр. 325)
Имаше още куп откъси, които ме бяха докоснали и ми се искаше да извадя от книгата, но тогава трябваше да препиша голяма част от нея. По- добре да бъде прочетена и изживяна индивидуално от всеки, който има желание за това.
April 4, 2025
Има нещо специфично в писането на Камелия Кучер – нежно, ефирно, деликатно; и същевременно дълбоко, вълнуващо и трогателно. Трудно ми е да назова всички усещания, които носят думите ѝ, те преливат едно в друго, преплитат се, отнасяйки те в едно особено състояние на духа. Хем си тук, хем не си; хем си буден, хем сънуваш.
Прозата ѝ не може да се определи като красива, слаба и недостатъчна е тази дума, за да я определи; прозата ѝ не е просто красива, повече е...много повече. Усетът, с който създава историите, любовта, с която подхожда към героите, искреността, с която се обръща към читателя – не мога да ги обясня, не мога да ги отгранича, те са така умело преплетени, те са особени, те омайват, като насън.
За сюжета няма да пиша, има го в анотацията на гърба на книгата, на когото му е важно да го прочете; но сюжетът не е важен тук, никак даже.
“Сън“ не е просто сюжет, не са просто описания, не са просто герои, случки и диалози. То е пътуване към себе си, бягство от себе си, оправдание със себе си, обвинение към себе си; всичко това, но и към другите - към родителите, към децата, към невидимите белези, които избираме да носим и към тези, от които се страхуваме да се отделим.
“Сън“ е животът точно такъв, какъвто е – навсякъде и във всеки, малко или много.
“Сън“ е болката и загубата, горестта и тъгата, гордостта и избора какво да пуснеш и какво да запазиш, с кое да се простиш и кое да приспиш. “Сън“ е и любовта – и мечтаната, и живяната.
Сънят е бленувано спасение за някои, немислим кошмар за други, а за трети е цял един живот, изсънуван със затворени очи, със затворена душа, загледана и невиждаща; нито отвън, нито отвъд, най-малко навътре.
Прозата на Камелия Кучер не е сън, тя е подарък, който не спира да дава.
Прозата ѝ не може да се определи като красива, слаба и недостатъчна е тази дума, за да я определи; прозата ѝ не е просто красива, повече е...много повече. Усетът, с който създава историите, любовта, с която подхожда към героите, искреността, с която се обръща към читателя – не мога да ги обясня, не мога да ги отгранича, те са така умело преплетени, те са особени, те омайват, като насън.
За сюжета няма да пиша, има го в анотацията на гърба на книгата, на когото му е важно да го прочете; но сюжетът не е важен тук, никак даже.
“Сън“ не е просто сюжет, не са просто описания, не са просто герои, случки и диалози. То е пътуване към себе си, бягство от себе си, оправдание със себе си, обвинение към себе си; всичко това, но и към другите - към родителите, към децата, към невидимите белези, които избираме да носим и към тези, от които се страхуваме да се отделим.
“Сън“ е животът точно такъв, какъвто е – навсякъде и във всеки, малко или много.
“Сън“ е болката и загубата, горестта и тъгата, гордостта и избора какво да пуснеш и какво да запазиш, с кое да се простиш и кое да приспиш. “Сън“ е и любовта – и мечтаната, и живяната.
Сънят е бленувано спасение за някои, немислим кошмар за други, а за трети е цял един живот, изсънуван със затворени очи, със затворена душа, загледана и невиждаща; нито отвън, нито отвъд, най-малко навътре.
Прозата на Камелия Кучер не е сън, тя е подарък, който не спира да дава.
October 24, 2020
Историята и героите ми харесаха много! 500 страници, в които нямаше нищо излишно. Силни герои,много добре изградени, пълнокръвни, чудесни описания и добри диалози . Моето пълно мнение в ревюто ми :https://www.youtube.com/watch?v=orWCX...
April 13, 2025
Започвам с това, че изпитвам щастие и гордост, че тази книга е написана от български автор.
И продължавам с емоциите, които ми донесе, а те са много!
Досега не съм изпитвала толкова силна нужда да отбелязвам цитати – тук изхабих цяло пакетче стикери.
Всяка дума е на мястото си, всяка реплика е истината на и за героя.
„Сън“ е красота, меланхолия, израз на думите и тяхната сила.
Носи ни истинско удоволствие и емоции – но не от онези бурни, които те раздират и карат да плачеш,
а по-скоро меланхолични, тъжни и примирени.
Всеки, който обича истински, ще усети истински и тази книга – защото знаем, че любовта, освен щастие, носи и страх.
Страх от загубата, от последиците и от света след това.
Чете се бавно, 520 страници, и мен не ме вълнуваха толкова сюжетът и финалът, колкото самият път до тях.
Не мога да повярвам, че досега не съм се докоснала до творчеството на авторката!
Тепърва ще прочета и другите ѝ две книги – „Дом“ и „Нощ“.
П.П.:Искам да посетя Лисабон, да се разходя покрай река Тежу и да си представям как там са стъпвали Жоао и Белен. А защо не и да ги срещна?!
П.П.П.: Усещанията, които тази книга ми донесе, мога да сравня само с тези от „Сянката на вятъра“ на Карлос Руис Сафон.
И продължавам с емоциите, които ми донесе, а те са много!
Досега не съм изпитвала толкова силна нужда да отбелязвам цитати – тук изхабих цяло пакетче стикери.
Всяка дума е на мястото си, всяка реплика е истината на и за героя.
„Сън“ е красота, меланхолия, израз на думите и тяхната сила.
Носи ни истинско удоволствие и емоции – но не от онези бурни, които те раздират и карат да плачеш,
а по-скоро меланхолични, тъжни и примирени.
Всеки, който обича истински, ще усети истински и тази книга – защото знаем, че любовта, освен щастие, носи и страх.
Страх от загубата, от последиците и от света след това.
Чете се бавно, 520 страници, и мен не ме вълнуваха толкова сюжетът и финалът, колкото самият път до тях.
Не мога да повярвам, че досега не съм се докоснала до творчеството на авторката!
Тепърва ще прочета и другите ѝ две книги – „Дом“ и „Нощ“.
П.П.:Искам да посетя Лисабон, да се разходя покрай река Тежу и да си представям как там са стъпвали Жоао и Белен. А защо не и да ги срещна?!
П.П.П.: Усещанията, които тази книга ми донесе, мога да сравня само с тези от „Сянката на вятъра“ на Карлос Руис Сафон.
November 15, 2020
Опредено от трите книги, "Сън" е най-личната книга за мен. "Сън" ми даде възможност да бъда повече време с героите и тяхната история. Макар че и в другите две книги на авторката, успях да усетя връзката между герои-читател, тук бе една идея по-силно.
Камелия Кучер отново е създала една изключителна история, която няма как да остави читателя равнодушен. А героите й отново са създадени с толкова любов и живот у себе си. В тази история има от всичко по-малко, но и в същия момент толкова достатъчно и ненатрапчиво. Желания, обещания, горчивина, загуби, емоции и т.н и т.н.
Жоао и Белен наистина намериха място в сърцето ми и ще останат завинаги там, всичко през което преминаха ги направи по-силни! Историята започва със седемнайсет годишният Жоао, загубил най-важният член за едно семейство, а именно майка си. След нейната загуба, всичко в семейство Торга се променя. Баща им Фернао, избира да изживее живота си в самота, затворен в себе си, решил че целият му свят е виновен и крив за това че любовта на живота му го е изоставила както него така и трите им деца.
Илва и Але са по-малките брат и сестра на Жоао. За тях също не е лесно, Але е средното дете и се оказва че има изключителен талант на музикант, но никак не е лек характер. Докато Илва е най-малкото дете и е голям образ, винаги усмихната, наивна и бих казала че е човека, който се опитва да разведри обстановката, макар и не винаги да успява.
След едно прослушване на Але на което за подкрепа присъства и Жоао, се появява и Белен. И както следва логиката, това се оказва и съдбоносната среща между двамата главни герои. От тогава нататък, Жоао не може да спре да мисли за онова момиче с дългата коса, бялата рокля и обувки, които изглеждат сякаш е боса. След като я проследява до дома й за първи път и вижда голямото, но и някак самотно имение. А директно се срещат в парка, уж случайно...
Семейството на Белен е заможно и се очаква от нея да поддържа определен стандарт, докато семейство Торга е точно обратното. Те имат семеен магазин за скъп тютюн, който се оказва че с времето започва да замира все повече и повече. Някак през цялото време се усещаше тази пропаст между Жоао и Белен, но смятам че като оставим това, с всичко друго те бяха като едно цяло и така заличаваха донякъде тази дупка.
Като цяло не искам да навлизам в историята и да издам нещо което не трябва, а й аз просто няма начин да го представя по-толкова красив и въздействащ начин като авторката. Няма да спра да споменавам колко красив, емоционален и докосващ е стилът на писане на Камелия Кучер.
Успяла е по-един невероятен начин да структурира историята и на няколко пъти, по-един много плавен начин успява да ни прехвърли през годините и развитието на историята. Запознаваме се с седемнайсет годишният Жоао, след това го виждаме като двадесет и две годишно момче, след това като тридесет и девет годишен мъж и стигаме до петдесет годишнината му. Като разбира се през това време, наблюдаваме израстването както на Белен, Илва, Алешандре, така и на това как се стича живота им, промените които настъпват, какви хора стават и нещата които постигат, всички те.
Тук искам да спомена и още един герои, без които не мисля че историята ще ше да е същата - Жорди. Жоао го наема да му помага в магазина и както Илва, той също се превръща в образ, който по-свое му е наивен, но и много реално мислещ. С времето се превръща в дясната ръка на Жоао и признавам си, смяла съм се с глас на различни ситуации в които участваше Жорди.
В началото казах че, "Сън" се превърна в най-личната книга за мен на Камелия Кучер от трите. Много умувах дали да го спомена, защото е нещо лично, а и не знам до колко би ви било представлявало интерес. Но като се замисля, може би само така мога да ви покажа, всъщност колко докосваща и емоционална е тази история, макар да е доста тъжна и все пак според мен с щастлив край.
Към края на книгата имаше един момент в който Жоао, разказваше как дядо му преживява загубата на съпругата си, тоест на неговата баба. Този момент, така написан и представен ни от авторката ме накара да си спомня един личен момент, случил се миналата година. Спомних си една специфична и тъжна вечер - вечерта когато баба ми получи късно обаждане от доктора и й каза че сме изгубили дядо ми, аз бях там при нея и бях свидетел на този разговор и на реакцията й след това. Спомням си как се чувствах и какво изпитвах тогава, та този момент от книгата ме накара да се чувствам по-същия начин. Макар и да е лош този момент, всъщност си давам сметка и това потвърждава мнението ми, колко докосващо душата пише Камелия и колко гениално е за мен това. Чела съм книги, които са ме карали да си спомням за училище или за нещо в работата, но никога не са ме докосвали по-този начин.
БЛАГОДАРЯ ТИ КАМЕЛИЯ КУЧЕР!
"Не знам защо татко не забелязва липсата на желание у Алешандре да свири на пианото. По-точно не е липса на желание, защото никой не го кара насила. Липса на нещо друго е. Може би на мама."
"Не подозира колко важна беше неделята за мама, а пък за татко още повече, понеже всичко, важно за мама, за него беше двойно по-важно. Така й показваше любовта си - опазваше важните за нея неща, поставяше ги преди неговите, бдеше над тях, както бдеше и над нея до последния й дъх.
"Как е възможно един човек да споява толкова много детайли, като магнит да придърпва към себе си всичко важно и не толкова, да го разпределя по отредените му места, да се грижи да не кривва от пътя, всяка секунда от всеки ден. Един човек. Винаги един човек е центърът на света. Белен.
"Не знам да ли е заради вида й - изглежда беззащитна, по детски нежна, събуждайки желание да я прегърнеш и да я утешиш, без да е ясно от кого и от какво. От самата нея. Не знам дали е заради вида й, или просто вече не издържам, но се привеждам към нея и докосвам лицето й. Доближавам лице до нейното. За един миг, един кратък и жесток миг, решавам, че ще се слея с нея на фона на чуруликането, идващо от прозореца, и в този спокоен следобед, в тази свежест след дъжда, ще опитомя тъгата й."
"Тя е осакатена от проклятието на откачения й дядо, на изоставилия я баща, на това призрачно имение, което я е погълнало цялата, скрило я е от света, скрило е сърцето й от нея самата и държи душата й като заложник. Не иска да бъде щастлива, защото се храни с тази тъга, която сякаш я поддържа жива. Бяга от мен като от грях, защото осъзнава, че щастието ще я погуби, ще отнеме всичко, което е познавала досега, и ще я остави без почва под нозете й."
"Очите й днес са огледало, виждам себе си в тях, себе си отпреди, онова момче, което напоследък все по-често си спомням. Бях го забравил. Човек рано или късно винаги се връща към себе си."
--- --- --- --- ---
Благодаря Ви, за отделеното време!!!
Камелия Кучер отново е създала една изключителна история, която няма как да остави читателя равнодушен. А героите й отново са създадени с толкова любов и живот у себе си. В тази история има от всичко по-малко, но и в същия момент толкова достатъчно и ненатрапчиво. Желания, обещания, горчивина, загуби, емоции и т.н и т.н.
Жоао и Белен наистина намериха място в сърцето ми и ще останат завинаги там, всичко през което преминаха ги направи по-силни! Историята започва със седемнайсет годишният Жоао, загубил най-важният член за едно семейство, а именно майка си. След нейната загуба, всичко в семейство Торга се променя. Баща им Фернао, избира да изживее живота си в самота, затворен в себе си, решил че целият му свят е виновен и крив за това че любовта на живота му го е изоставила както него така и трите им деца.
Илва и Але са по-малките брат и сестра на Жоао. За тях също не е лесно, Але е средното дете и се оказва че има изключителен талант на музикант, но никак не е лек характер. Докато Илва е най-малкото дете и е голям образ, винаги усмихната, наивна и бих казала че е човека, който се опитва да разведри обстановката, макар и не винаги да успява.
След едно прослушване на Але на което за подкрепа присъства и Жоао, се появява и Белен. И както следва логиката, това се оказва и съдбоносната среща между двамата главни герои. От тогава нататък, Жоао не може да спре да мисли за онова момиче с дългата коса, бялата рокля и обувки, които изглеждат сякаш е боса. След като я проследява до дома й за първи път и вижда голямото, но и някак самотно имение. А директно се срещат в парка, уж случайно...
Семейството на Белен е заможно и се очаква от нея да поддържа определен стандарт, докато семейство Торга е точно обратното. Те имат семеен магазин за скъп тютюн, който се оказва че с времето започва да замира все повече и повече. Някак през цялото време се усещаше тази пропаст между Жоао и Белен, но смятам че като оставим това, с всичко друго те бяха като едно цяло и така заличаваха донякъде тази дупка.
Като цяло не искам да навлизам в историята и да издам нещо което не трябва, а й аз просто няма начин да го представя по-толкова красив и въздействащ начин като авторката. Няма да спра да споменавам колко красив, емоционален и докосващ е стилът на писане на Камелия Кучер.
Успяла е по-един невероятен начин да структурира историята и на няколко пъти, по-един много плавен начин успява да ни прехвърли през годините и развитието на историята. Запознаваме се с седемнайсет годишният Жоао, след това го виждаме като двадесет и две годишно момче, след това като тридесет и девет годишен мъж и стигаме до петдесет годишнината му. Като разбира се през това време, наблюдаваме израстването както на Белен, Илва, Алешандре, така и на това как се стича живота им, промените които настъпват, какви хора стават и нещата които постигат, всички те.
Тук искам да спомена и още един герои, без които не мисля че историята ще ше да е същата - Жорди. Жоао го наема да му помага в магазина и както Илва, той също се превръща в образ, който по-свое му е наивен, но и много реално мислещ. С времето се превръща в дясната ръка на Жоао и признавам си, смяла съм се с глас на различни ситуации в които участваше Жорди.
В началото казах че, "Сън" се превърна в най-личната книга за мен на Камелия Кучер от трите. Много умувах дали да го спомена, защото е нещо лично, а и не знам до колко би ви било представлявало интерес. Но като се замисля, може би само така мога да ви покажа, всъщност колко докосваща и емоционална е тази история, макар да е доста тъжна и все пак според мен с щастлив край.
Към края на книгата имаше един момент в който Жоао, разказваше как дядо му преживява загубата на съпругата си, тоест на неговата баба. Този момент, така написан и представен ни от авторката ме накара да си спомня един личен момент, случил се миналата година. Спомних си една специфична и тъжна вечер - вечерта когато баба ми получи късно обаждане от доктора и й каза че сме изгубили дядо ми, аз бях там при нея и бях свидетел на този разговор и на реакцията й след това. Спомням си как се чувствах и какво изпитвах тогава, та този момент от книгата ме накара да се чувствам по-същия начин. Макар и да е лош този момент, всъщност си давам сметка и това потвърждава мнението ми, колко докосващо душата пише Камелия и колко гениално е за мен това. Чела съм книги, които са ме карали да си спомням за училище или за нещо в работата, но никога не са ме докосвали по-този начин.
БЛАГОДАРЯ ТИ КАМЕЛИЯ КУЧЕР!
"Не знам защо татко не забелязва липсата на желание у Алешандре да свири на пианото. По-точно не е липса на желание, защото никой не го кара насила. Липса на нещо друго е. Може би на мама."
"Не подозира колко важна беше неделята за мама, а пък за татко още повече, понеже всичко, важно за мама, за него беше двойно по-важно. Така й показваше любовта си - опазваше важните за нея неща, поставяше ги преди неговите, бдеше над тях, както бдеше и над нея до последния й дъх.
"Как е възможно един човек да споява толкова много детайли, като магнит да придърпва към себе си всичко важно и не толкова, да го разпределя по отредените му места, да се грижи да не кривва от пътя, всяка секунда от всеки ден. Един човек. Винаги един човек е центърът на света. Белен.
"Не знам да ли е заради вида й - изглежда беззащитна, по детски нежна, събуждайки желание да я прегърнеш и да я утешиш, без да е ясно от кого и от какво. От самата нея. Не знам дали е заради вида й, или просто вече не издържам, но се привеждам към нея и докосвам лицето й. Доближавам лице до нейното. За един миг, един кратък и жесток миг, решавам, че ще се слея с нея на фона на чуруликането, идващо от прозореца, и в този спокоен следобед, в тази свежест след дъжда, ще опитомя тъгата й."
"Тя е осакатена от проклятието на откачения й дядо, на изоставилия я баща, на това призрачно имение, което я е погълнало цялата, скрило я е от света, скрило е сърцето й от нея самата и държи душата й като заложник. Не иска да бъде щастлива, защото се храни с тази тъга, която сякаш я поддържа жива. Бяга от мен като от грях, защото осъзнава, че щастието ще я погуби, ще отнеме всичко, което е познавала досега, и ще я остави без почва под нозете й."
"Очите й днес са огледало, виждам себе си в тях, себе си отпреди, онова момче, което напоследък все по-често си спомням. Бях го забравил. Човек рано или късно винаги се връща към себе си."
--- --- --- --- ---
Благодаря Ви, за отделеното време!!!
November 21, 2020
Най-първото усещане, което идва от тази книга е "Ама това въобще не е типичната българска книга". Не е малка, локална, тясна, тегава. Красотата на книгата е завладяваща, темата за майчината любов и одухотвореност особено ме трогна. Любовната история е драматична, с мащабите на "Големите надежди" на Дикенс. Който е преживял такава протяжна житейски-обречена история, може до сълзи да се асоциира с нея, изтръпвайки, че се е разминал на косъм от по-голяма трагедия, за която в романа обаче се търси и като че ли се намира изход. Темата за самотата-несамота също е докосваща - красив път, по който някои хора може би неизбежно потеглят, за да трансформират болката.
И въпреки че книгата притежава красив език и история и печели от живописността на Лисабон, нещо й липсва. Съдя по това какъв вкус остава след края на книгата. От многото препускане през драматизма, ми се изгладиха емоциите, светът на героите някак остана еднопластов, а житейската им драма - в сферата на сензационното. Но това според мен е недъг на доста съвременни романи, който като читател с вкус към класически романи често ме спъва.
И въпреки че книгата притежава красив език и история и печели от живописността на Лисабон, нещо й липсва. Съдя по това какъв вкус остава след края на книгата. От многото препускане през драматизма, ми се изгладиха емоциите, светът на героите някак остана еднопластов, а житейската им драма - в сферата на сензационното. Но това според мен е недъг на доста съвременни романи, който като читател с вкус към класически романи често ме спъва.
October 26, 2020
„Сън“ е като прозорец към душите на героите, на автора и най-вече към самите нас. Това е книга, която не само подтиква читателя да се замисли, а да преосмили всичко – вярванията си, бляновете, живота… Книга, която обхваща много повече отколкото само една любовна история. Авторката е обхванала онези чисто човешки пориви и чувства, които променят целия ни живот.
Цялото ревю на книгата: shorturl.at/fguwH
Цялото ревю на книгата: shorturl.at/fguwH
April 4, 2025
Толкова нежност, толкова топлота и толкова болка се крият сред страниците на тази книга, че е трудно да бъде описана.
Умишлено я четях бавно, на малки глътки - като хубаво вино. Исках да вдишам аромата, да усетя всяка нотка, да почувствам послевкуса.. Насладих се на всяка страница, на всяко изречение и не исках да свършва този меланхоличен, но и толкова вълшебен “сън”.. не исках да се будя ❤️
”Безнадеждността не може да бъде повод за разговор. Тя те оставя без думи. Думите имат смисъл единствено когато носят надежда, вяра.”
”Може би животът ни е даден за това - за тази болезнена и често обречена среща със себе си. Може би смисълът на живота е срещата с нас самите.”
”Човекът не знае нищо за любовта. Съществуваме от стотици хиляди години: милиарди влюбвания, разбити сърца, неосъществени трепети, неизживени съдби. А все още не знаем нищичко за любовта. Защо?”
”Дали спомените не са точно това - ехо на отминали чувства, призраци на мъртви преживявания, които отказваме да погребем. Понякога не искаме. А понякога не знаем как.”
”Един мъж не може да ощастливи жената до себе си, ако самият той не е щастлив.”
”Едва сега осъзнавам колко тайни нося в живота си, защото тайните се носят, понеже тайните тежат.”
”Сълзите трябва да са бистри като надеждата, че като ги изплачеш, ще ти олекне.”
”Жоао, намери любовта. Намираме я, за да я загубим, защото един ден всички губим всичко, но ни остава споменът за преживяното. Споменът за любовта, Жоао, е най-ценната придобивка в живота на човека.”
❤️
Умишлено я четях бавно, на малки глътки - като хубаво вино. Исках да вдишам аромата, да усетя всяка нотка, да почувствам послевкуса.. Насладих се на всяка страница, на всяко изречение и не исках да свършва този меланхоличен, но и толкова вълшебен “сън”.. не исках да се будя ❤️
”Безнадеждността не може да бъде повод за разговор. Тя те оставя без думи. Думите имат смисъл единствено когато носят надежда, вяра.”
”Може би животът ни е даден за това - за тази болезнена и често обречена среща със себе си. Може би смисълът на живота е срещата с нас самите.”
”Човекът не знае нищо за любовта. Съществуваме от стотици хиляди години: милиарди влюбвания, разбити сърца, неосъществени трепети, неизживени съдби. А все още не знаем нищичко за любовта. Защо?”
”Дали спомените не са точно това - ехо на отминали чувства, призраци на мъртви преживявания, които отказваме да погребем. Понякога не искаме. А понякога не знаем как.”
”Един мъж не може да ощастливи жената до себе си, ако самият той не е щастлив.”
”Едва сега осъзнавам колко тайни нося в живота си, защото тайните се носят, понеже тайните тежат.”
”Сълзите трябва да са бистри като надеждата, че като ги изплачеш, ще ти олекне.”
”Жоао, намери любовта. Намираме я, за да я загубим, защото един ден всички губим всичко, но ни остава споменът за преживяното. Споменът за любовта, Жоао, е най-ценната придобивка в живота на човека.”
❤️
November 12, 2020
"Сън" - роман за (не)изживените, (не)възможните и (не)поправимите мигове в живота, които очертават и нашата съдба.
Изцяло съм омагьосана от книгата, препоръчвам много много силно!
Изцяло съм омагьосана от книгата, препоръчвам много много силно!
March 31, 2025
Обичам я тази Камелия.♥️
Много обичам стила ѝ, много обичам персонажите които създава, много обичам и атмосферата в която ги поставя.
Този път Ками е решила да ни заведе в Лисабон и да ни запознае с една много реалистична семейна история, която е представена по много лек начин, въпреки цялата драматичност в нея.
Много обичам стила ѝ, много обичам персонажите които създава, много обичам и атмосферата в която ги поставя.
Този път Ками е решила да ни заведе в Лисабон и да ни запознае с една много реалистична семейна история, която е представена по много лек начин, въпреки цялата драматичност в нея.
Read
February 9, 2021 Сега, когато най-после излезе новият роман на Камелия Кучер - “Сън” (изд. Хермес, 2020), и успях да го прочета топъл-топъл буквално за ден и половина, в мен категорично се затвърди убеждението, че тя е носител на собствена класа, стил и глас в жанровата литература. Би могло да се каже, че става дума за романтичния или любовен роман, за романса, но аз бих определила нейния поджанр като “оптимистичен” роман - заради изумителното доверие в доброто и човешкото, с което създава света в книгите си. С пожелателност, която не винаги е осъществима в реалния живот - но би могла, определено би могла, и именно в това е разковничето.
Всъщност дадох си сметка, че и “Дом”, и “Нощ”, и “Сън” постепенно се оформиха в съзнанието ми като част от една обща, вероятно немислена и непланирана като такава, трилогия. В този контекст те ми звучат още по-завършени. И трите романа проследяват истории в кръговрат - започвайки от настоящето, завръщайки се назад към началото, за да извървят отново пътя през миналото до сегашния момент, неизбежно създаден от това минало и вибриращ със заложеното от него по пътя ни. И трите романа проследяват устояваща на времето и обстоятелствата любов, която трае и бележи цялия живот на героите, независимо от това дали е осъществена. И трите романа следват гледните точки на възрастни мъже, които си спомнят тази насъщна за тях обич, докато ние ставаме свидетели на тяхното израстване и остаряване, както и на развитието на второстепенните герои, на които е отдадено не по-малко значение. И трите романа ни пренасят в различни точки на Средиземноморието - Франция, Италия, а сега и Португалия.
Докато четях “Сън”, не си водех никакви записки. Сега си давам сметка, че това става с проза, в която сюжетът е централен - бързах да разбера какво и дали ще се случи, да проследя криволичещите стъпки в живота на протагонистите, да съпреживея чувствата, които ги водят, ориентират или заблуждават. Затова и няма да разкривам “за какво се разказва” книгата. Няма съмнение обаче, че сюжетът е граден с овладяна последователност, с вещо изграждане и редуване на сцените, буквално като по учебник, с умерени прескачания във времето, които да дадат нужния контекст, с интересна смяна на разказваческите гледни точки между първо и трето лице, за да надникнем към събитията и откъм други героите.
И тук, както и в предишните романи, диалозите съставят голяма част от повествованието, заместват чистия наратив, като успяват да предадат и действието, и характера на героите. Те са с кратки, но ударни реплики, на места озвучаващи сладкото “нищоговорене” на живата реч, на места пък звучащи афористично, понякога дори нетипично мъдро за възрастта на героите. Впрочем никой, струва ми се, все още не е споменал за умението на Камелия Кучер да предизвиква не само мечтателни и леко тъжни усмивки, както и съпреживяващи сълзи с прозата си, но и истински смях, именно посредством диалозите - способността й да създава комично-симпатични образи единствено чрез речта, както е в случая с второстепенния герой Жорди от “Сън” и някои второстепенни герои от другите два романа.
Отношенията между Жоао и Белен - главните герои в този житейски романс - са увиснали между земята и небето, защото в своята крехкост и чупливост, маскирана зад измамна твърдост, те са неспособни да изберат категорично мястото си. В този смисъл ми се струва, че това е роман за докосването в любовта, като контрапункт на присвояването и притежанието. Докосването, приближаването и отдръпването - танц, който се превръща в тяхна съдба, избрана донякъде и подсъзнателно, заради наследството на техните две семейства, отразено в характерите им. Както става често в романтичните романи, и тук имаме явен класов сблъсък - героите принадлежат на различни социални среди и това е част от конфликта, предопределящ пътя им. Тук искам да спомена и убедителния начин, по който Камелия е успяла да предаде атмосферата на Лисабон на висшата класа, с неговото рушащо се величие, старинните имения и улиците му, из които като че ли самата тя е живяла.
Прочетете цялото ревю за книгата тук: https://bit.ly/2NcejUk
Всъщност дадох си сметка, че и “Дом”, и “Нощ”, и “Сън” постепенно се оформиха в съзнанието ми като част от една обща, вероятно немислена и непланирана като такава, трилогия. В този контекст те ми звучат още по-завършени. И трите романа проследяват истории в кръговрат - започвайки от настоящето, завръщайки се назад към началото, за да извървят отново пътя през миналото до сегашния момент, неизбежно създаден от това минало и вибриращ със заложеното от него по пътя ни. И трите романа проследяват устояваща на времето и обстоятелствата любов, която трае и бележи цялия живот на героите, независимо от това дали е осъществена. И трите романа следват гледните точки на възрастни мъже, които си спомнят тази насъщна за тях обич, докато ние ставаме свидетели на тяхното израстване и остаряване, както и на развитието на второстепенните герои, на които е отдадено не по-малко значение. И трите романа ни пренасят в различни точки на Средиземноморието - Франция, Италия, а сега и Португалия.
Докато четях “Сън”, не си водех никакви записки. Сега си давам сметка, че това става с проза, в която сюжетът е централен - бързах да разбера какво и дали ще се случи, да проследя криволичещите стъпки в живота на протагонистите, да съпреживея чувствата, които ги водят, ориентират или заблуждават. Затова и няма да разкривам “за какво се разказва” книгата. Няма съмнение обаче, че сюжетът е граден с овладяна последователност, с вещо изграждане и редуване на сцените, буквално като по учебник, с умерени прескачания във времето, които да дадат нужния контекст, с интересна смяна на разказваческите гледни точки между първо и трето лице, за да надникнем към събитията и откъм други героите.
И тук, както и в предишните романи, диалозите съставят голяма част от повествованието, заместват чистия наратив, като успяват да предадат и действието, и характера на героите. Те са с кратки, но ударни реплики, на места озвучаващи сладкото “нищоговорене” на живата реч, на места пък звучащи афористично, понякога дори нетипично мъдро за възрастта на героите. Впрочем никой, струва ми се, все още не е споменал за умението на Камелия Кучер да предизвиква не само мечтателни и леко тъжни усмивки, както и съпреживяващи сълзи с прозата си, но и истински смях, именно посредством диалозите - способността й да създава комично-симпатични образи единствено чрез речта, както е в случая с второстепенния герой Жорди от “Сън” и някои второстепенни герои от другите два романа.
Отношенията между Жоао и Белен - главните герои в този житейски романс - са увиснали между земята и небето, защото в своята крехкост и чупливост, маскирана зад измамна твърдост, те са неспособни да изберат категорично мястото си. В този смисъл ми се струва, че това е роман за докосването в любовта, като контрапункт на присвояването и притежанието. Докосването, приближаването и отдръпването - танц, който се превръща в тяхна съдба, избрана донякъде и подсъзнателно, заради наследството на техните две семейства, отразено в характерите им. Както става често в романтичните романи, и тук имаме явен класов сблъсък - героите принадлежат на различни социални среди и това е част от конфликта, предопределящ пътя им. Тук искам да спомена и убедителния начин, по който Камелия е успяла да предаде атмосферата на Лисабон на висшата класа, с неговото рушащо се величие, старинните имения и улиците му, из които като че ли самата тя е живяла.
Прочетете цялото ревю за книгата тук: https://bit.ly/2NcejUk
April 3, 2021
Влюбих се в "Нощ"! За съжаление след нея, "Сън" просто ме разочарова. Не е лоша. Дълбока, смислена и откровена, но не успя да ме грабне. Затлачваш в дадени страници - първите около 100 не се случва нищо, ама абсолютно нищо. А след това прехвърчаш във времето прехвърляме 5-6 години с една страница. Белен така и я разгадах като персонаж, не разбрах нейната история и действията. Имаше страхотни мисли и разсъждения, които искаш да запишеш като цитат. Може би аз не успях да навляза в история, не знам. Но знам, че историята определено не влезе в мен.
February 21, 2021
Месец и половина се мъчихме една-друга! Обаче аз съм по-инат и я дочетох. С голям мерак я започнах. Купих я понеже разбрах, че действието се развива в Португалия, а на мен толкова ми трябва. Тази държава съвсем на крайчето на Европа - като България, само дето е на протиоволожното крайче. И тя като нашата - овехтяло величие, прекрасна природа, странни хора, много тъга, и хубаво вино, в което да е приспива тъгата. Как да не иска човек да чете истории от там?!
Много бавно тече историята. Много измъчено. Вярно, цял един човешки живот, че даже един и половина в една книга как се събира... Но честно казано можех са събера първите 450 страници в едни кратки 50тина - кратки като срещите на Жоао и Белен, а последните 70тина страници само изчетох с удоволствие. Цената от 450 за 70 е висока според мен, и ако не беше Лисабон, щях да съм се отказала отдавна.
Страхотни мизерабъли се оказаха повечето герои. Само Жорди и Илва бяха откровено симпатични. Защо ми беше, в днешния тъжен свят да чета чуждата тъга никога няма да разбера. Остави тъгата, ама липсата на израстване. Хората порастват. Дори и да не станат по-добри, пак се променят, не може едно 17-годишно момче да е философ като едни пенсионер 400 страници по-късно. Не е редно някак. Какво им беше развитието? Той спечели пари и остана мизерник, тя постигна мечтата и пак остана нещастна. И нищо не научиха по този път? Всяка любов, която изживяваха помежду си беше една и съща - на друго място и през няколко години. Нямам съчувствие за такива герои. И любов нямам за тях. Добре, че беше Лисабон!
И накрая, нещо, което от първата глава страшно много ме подразни - повече от половината имена в тази книга не са португалски, а никъде не се загатва дори, че героите може да имат корени в Бразилия. Това страшно ме изнерви и едва през половината някак успях да го преглътна, но с всеки нов герой ме зашлевяваше през страницата като подигравка. Защо? И защо толкова много изтъркани философо-поговорки? ТОЛКОВА МНОГО!? Португалската меланхолична любов не заслужава толкова много изтъркани фрази.
Много исках да харесам тази книга. МНОГО харесах как е написан КРАЯ.
Много бавно тече историята. Много измъчено. Вярно, цял един човешки живот, че даже един и половина в една книга как се събира... Но честно казано можех са събера първите 450 страници в едни кратки 50тина - кратки като срещите на Жоао и Белен, а последните 70тина страници само изчетох с удоволствие. Цената от 450 за 70 е висока според мен, и ако не беше Лисабон, щях да съм се отказала отдавна.
Страхотни мизерабъли се оказаха повечето герои. Само Жорди и Илва бяха откровено симпатични. Защо ми беше, в днешния тъжен свят да чета чуждата тъга никога няма да разбера. Остави тъгата, ама липсата на израстване. Хората порастват. Дори и да не станат по-добри, пак се променят, не може едно 17-годишно момче да е философ като едни пенсионер 400 страници по-късно. Не е редно някак. Какво им беше развитието? Той спечели пари и остана мизерник, тя постигна мечтата и пак остана нещастна. И нищо не научиха по този път? Всяка любов, която изживяваха помежду си беше една и съща - на друго място и през няколко години. Нямам съчувствие за такива герои. И любов нямам за тях. Добре, че беше Лисабон!
И накрая, нещо, което от първата глава страшно много ме подразни - повече от половината имена в тази книга не са португалски, а никъде не се загатва дори, че героите може да имат корени в Бразилия. Това страшно ме изнерви и едва през половината някак успях да го преглътна, но с всеки нов герой ме зашлевяваше през страницата като подигравка. Защо? И защо толкова много изтъркани философо-поговорки? ТОЛКОВА МНОГО!? Португалската меланхолична любов не заслужава толкова много изтъркани фрази.
Много исках да харесам тази книга. МНОГО харесах как е написан КРАЯ.
This entire review has been hidden because of spoilers.
September 16, 2025
“Сън” на Камелия Кучер за мен беше едно пътуване в търсене на щастието, едно пътуване към себе си.
Началото по един магичен начин ми напомни за атмосферата, която Карлос Руис Сафон създава. Въпреки че бях в Португалия, се чувствах оплетена в потайността на Барселона. Имението на Белен е като създадено от Сафон, а преследването на Жоао е точно нещо, което и Даниел (“Гробището на забравените книги”) би направил.
Езикът на Камелия Кучер е лек, нежен и мелодичен, действията, описанията, речта, всичко сякаш се лее и те оплита в една безкрайна спирала. Героите са сложни и объркани, точно като всеки човек. Това прави персонажите плътни и истинни.
В романа имаше моменти, в които буца засядаше в гърлото ми, а други, в които се смеех с глас (да, за Жорди говоря). Темите, които се засягат са толкова необятни, защото преминаваме през цял един живот, животът на Жоао – неговите лутания и търсения, неговите битки и войни, за да стигнем до откриването на истинската усмивка и щастие по време на следобедни разходки. Харесва ми обаче че макар и Жоао да е на фокус, останалите герои също са добре изградени, всеки носещ своето бреме. Отношенията между героите са сложни, но пък в кое семейство не са?
Връщането към творчеството на Камелия Кучер е абсолютно задължително.
------------------------------------------------------------------------------
Какво ли ще разказват тези мебели, когато вече няма да ни има?
Винаги съм се страхувала, че не обичаш мен, а идеята за мен. По-лесно се обичат идеите, отколкото хората, не е ли така?
Никога. Никога не е вечно понятие, сега си давам сметка. Никога е никога до днес. От утре може да се превърне във винаги. А може да се превърне в край.
Началото по един магичен начин ми напомни за атмосферата, която Карлос Руис Сафон създава. Въпреки че бях в Португалия, се чувствах оплетена в потайността на Барселона. Имението на Белен е като създадено от Сафон, а преследването на Жоао е точно нещо, което и Даниел (“Гробището на забравените книги”) би направил.
Езикът на Камелия Кучер е лек, нежен и мелодичен, действията, описанията, речта, всичко сякаш се лее и те оплита в една безкрайна спирала. Героите са сложни и объркани, точно като всеки човек. Това прави персонажите плътни и истинни.
В романа имаше моменти, в които буца засядаше в гърлото ми, а други, в които се смеех с глас (да, за Жорди говоря). Темите, които се засягат са толкова необятни, защото преминаваме през цял един живот, животът на Жоао – неговите лутания и търсения, неговите битки и войни, за да стигнем до откриването на истинската усмивка и щастие по време на следобедни разходки. Харесва ми обаче че макар и Жоао да е на фокус, останалите герои също са добре изградени, всеки носещ своето бреме. Отношенията между героите са сложни, но пък в кое семейство не са?
Връщането към творчеството на Камелия Кучер е абсолютно задължително.
------------------------------------------------------------------------------
Какво ли ще разказват тези мебели, когато вече няма да ни има?
Винаги съм се страхувала, че не обичаш мен, а идеята за мен. По-лесно се обичат идеите, отколкото хората, не е ли така?
Никога. Никога не е вечно понятие, сега си давам сметка. Никога е никога до днес. От утре може да се превърне във винаги. А може да се превърне в край.
June 11, 2021
“Сън” от Камелия Кучер е книга, която си чакаше момента. Такива са нейните творби. Не можеш да ги четеш ей така между другото. Аз я чаках, тя ме чакаше и накрая се настроихме на една честота. Със всяка следваща книга на авторката се убеждавам, че някой хора са си талантливи по рождение. Магията с която пише се усеща още от първите редове. Трудно ми е да опиша книгите й, а усещам, че имам толкова много да кажа. В историята се срещаме с Жоао и проследяваме неговият живот. А, покрай него тръгват толкова други истории, така умело написани, че се чудиш дали написаното не е истина. Обожавам начина, по който Камелия Кучер вдъхва живот на героите си. Дишаш, ядеш, смееш се и плачеш с тях. Това, което обаче те държи след книгите й са нещата, над които се замисляш докато ги четеш. И после продължаваш да размисляваш над тях.
Отношенията между Жоао и Белен бяха много странни, но въпреки това исках да видя как ще се развият и какъв ще е краят им. Самият Жоао беше труден за разбиране, но някои негови действия разбирах напълно. Всеки от героите си имаше някаква отличителна черта на характера. Можех да се сетя за някой близък или познат със същата черта. Обичам книги с добре изградени персонажи. Яд ме беше на Жоао, яд ме беше на Белен, яд ме беше и на Фернао. Понякога ме беше й жал за тях. Интересно ми беше да следя Жоао през годините и да видя как се променя той и начинът му на мислене. Споделях възгледите на дядо му, че трябва да се изучи. Същевременно обаче познавам хора, които и без висше успяват в живота. Всеки си има собствен път и понякога интуицията може да ни бъде добър съветник.
Предаде ли наистина Жоао баща си? Според мен не, но всеки си има различна гледна точка и вижда нещата по различен начин. Гордостта е порок за много хора и може да ги направи много нещастни. Дали бих пропуснала толкова щастливи и важни моменти от живота на децата си заради едното его? Надали. Но, пак се връщаме към различните характери. Алеко Константинов го е казал най-добре “Разни хора, разни идеали”. Определено препоръчвам книгата. Камелия Кучер е виртуоз и нямам търпение да прочета следващата й творба.
Отношенията между Жоао и Белен бяха много странни, но въпреки това исках да видя как ще се развият и какъв ще е краят им. Самият Жоао беше труден за разбиране, но някои негови действия разбирах напълно. Всеки от героите си имаше някаква отличителна черта на характера. Можех да се сетя за някой близък или познат със същата черта. Обичам книги с добре изградени персонажи. Яд ме беше на Жоао, яд ме беше на Белен, яд ме беше и на Фернао. Понякога ме беше й жал за тях. Интересно ми беше да следя Жоао през годините и да видя как се променя той и начинът му на мислене. Споделях възгледите на дядо му, че трябва да се изучи. Същевременно обаче познавам хора, които и без висше успяват в живота. Всеки си има собствен път и понякога интуицията може да ни бъде добър съветник.
Предаде ли наистина Жоао баща си? Според мен не, но всеки си има различна гледна точка и вижда нещата по различен начин. Гордостта е порок за много хора и може да ги направи много нещастни. Дали бих пропуснала толкова щастливи и важни моменти от живота на децата си заради едното его? Надали. Но, пак се връщаме към различните характери. Алеко Константинов го е казал най-добре “Разни хора, разни идеали”. Определено препоръчвам книгата. Камелия Кучер е виртуоз и нямам търпение да прочета следващата й творба.
January 26, 2021
Страхотна книга, но и изпълнена с много тъга. Героите бяха изградени доста пълнокръвно. Жоао ми стана любимец със склонността си към самовглъбяване и размишления. Краят беше много завоалиран и помоему - недостатъчно развит, двамата заслужаваха да бъдат истински щастливи, за което беше само загатнато.
Не можах да се избавя от усещането си, че Жоао, също като баща си, не успя да се пребори напълно за любовта на живота си, а трябваше да положи повече усилия. Като че ли, на моменти прекалено разсъждаваше, вместо да действа.
Самият роман е като калейдоскоп за живота, любовта, дългът, честта, достойнството, отговорността. Както и в останалите книги на авторката, и тук - диалозите бяха наситени с житейски мъдрости и разсъждения, и бяха отлично структурирани.
Камелия Кучер е величина в българската литература. Продължава да ме изненадва фактът, че е толкова млада, а пише толкова задълбочено и мъдро за нещата от живота.
Не можах да се избавя от усещането си, че Жоао, също като баща си, не успя да се пребори напълно за любовта на живота си, а трябваше да положи повече усилия. Като че ли, на моменти прекалено разсъждаваше, вместо да действа.
Самият роман е като калейдоскоп за живота, любовта, дългът, честта, достойнството, отговорността. Както и в останалите книги на авторката, и тук - диалозите бяха наситени с житейски мъдрости и разсъждения, и бяха отлично структурирани.
Камелия Кучер е величина в българската литература. Продължава да ме изненадва фактът, че е толкова млада, а пише толкова задълбочено и мъдро за нещата от живота.
This entire review has been hidden because of spoilers.
June 27, 2021
Не знам какво точно се разбира под "плажно" или "лятно" четиво и доколко тези определения са универсални. (Мене, например, романтичните комедии в киното ме потискат.) Но книгите на Камелия Кучер ми подействаха точно така - отпочиващо, ненатоварващо, увличащо и отпътуващо - книги за излежаване, за "на кафе", влак или самолет. Клишета в рамките на приличното; герои, които не дразнят, макар и да озадачават (например Фернао), и това е защото тя самата като автор е неосъдителна и предразполага читателя да ги приеме такива, каквито са. Изобщо, една комфортна и приканваща литературна среда, към която бих се върнала като към добра компания. Има нужда и от такива книги.
November 10, 2023
Красиво написана книга. Камелия Кучер е овладяла майсторството на думите. Историята тече като красив сън, от който не ти се събужда. Тъжна книга, заради неумението на главните герои да живеят щастливо. Вместо това се сблъскаваме с неизказани думи, неизразени чувства, издигнати стени, наранени души, ненужна гордост, граничеща с егоизъм и инат.
Колко по-лесно би било, колко по-топло за сърцата ни, ако успявахме да създаваме мостове, вместо да ги рушим, ако обичахме без страх, вместо да маскираме обичта си с равнодушие. Какво е щастието? Споделеност на живота с тези, който обичаш, които си допуснал до себе си, без предразсъдъци и сметки, сливане на съдби, подкрепа и безусловност.
Колко по-лесно би било, колко по-топло за сърцата ни, ако успявахме да създаваме мостове, вместо да ги рушим, ако обичахме без страх, вместо да маскираме обичта си с равнодушие. Какво е щастието? Споделеност на живота с тези, който обичаш, които си допуснал до себе си, без предразсъдъци и сметки, сливане на съдби, подкрепа и безусловност.
April 7, 2024
Ако имаше как, щях да дам още една звезда. Ей така, заради това, че има книги, които просто са добри - за 5 звезди, но има и такива, които са 5 звезди и същевременно се забиват в сърцето по особен начин. Камелия Кучер пише съвършено, пренася ме в романите си с лекота и живея в тях наравно с героите им. Обикнах "Дом", обикнах "Нощ", но направо обожавам "Сън".
Тъжно, меланхолично, самотно...но и истинско. Така го четох, така остава в сърцето ми...с частица от всеки един герой.
Тъжно, меланхолично, самотно...но и истинско. Така го четох, така остава в сърцето ми...с частица от всеки един герой.
October 4, 2021
Как се разказва за пустотата, която настъпва след някого [...]. Просто го няма. Как се разказва това чувство? То е пусто, за него няма думи, за пустотата никога няма думи, защото думите са съдържание, не е ли така? Няма да разказвам пустотата. Не искам.
November 14, 2020
Емоционална наслада за ума. Много добър стил на писане! Книгата си заслужава!
January 15, 2021
Най-добрата от трите книги на Камелия Кучер по мое мнение - сюжетът те завладява и искаш да я прочетеш на един дъх.
June 9, 2021
Прекрасна, отдавна не бях изптвала такова удоволствие! Направо потъвах в описанията, поживях с героите.
December 11, 2022
Прекрасна книга. Силна и вълнуваща. Пълна с мъдрост от живота.
Displaying 1 - 30 of 31 reviews