Всяка история е история на идеите, които са мотивирали хората да правят едно, а не друго. През 1962 г. настъпва силен трус в идеите на епохата. Започват Шейсетте. Техният лайтмотив е, че хората, веднъж освободени от външни пречки като индивиди, ще се съберат в едно ново общество, основано върху братството, радостта и солидарността: „Любов и мир“ Половин век по-късно, към 2016 г., внезапно се озовахме в свят на „Омраза и война“. Тази книга намира отговор на въпроса: „Къде сбъркахме?“, като проследява развитието, раздробяването и мутирането на идеите от Шейсетте в тяхното „друго“: как от проекта за световна солидарност между свободни индивиди се стига до груповия сепаратизъм, който доминира днес.
Основната арена, на която се развива анализът, е тази на рок музиката и свързаните с нея култури, но включва и изкуството, белетристиката, киното, модата, политиката, философията и икономиката. Днес подобни книги с дълъг обяснителен хоризонт са често срещано явление. Тази обаче е първата, която анализира последните десетилетия предимно през рок музиката.
Евгений Дайнов е български политолог, професор в НБУ.
Средното си образование получава във Форест Хил Скуул в Лондон [2]. Започва обучението си в Оксфорд през 1976 г., а по-късно получава бакалавърска степен от колежа „Корпус Кристи“ на Оксфордския университет, както и магистърска степен по модерна история (1984) отново там. Преподава известно време в Оксфорд, бил е асистент в Софийския университет. Има докторат по съвременна история (1985).
“Загубата на чувството, че съществува бъдеще води до нахлуване в настоящето на най-зловещата версия на миналото.”
Книгите за идеи трудно подлежат на адекватен синтез, особено ако заслужават широка препоръка като “Духът на времето”. Това е умна и готина книга, в която има сериозна философия и поп култура, голямо и малко, отделни хора и цели държави. Протича като единен разказ за идейния фон на всяко десетилетие от 60-те насам, придружен със съответния саундтрак, защото кой може по-универсално от музиката да обобщи духовния климат на времето?
“Ако протестът ти не успее да роди песни, които да се тананикат от цялото гражданство, значи от протеста няма да изникне революция”.
Преливането между всички епохи е предадено плавно и приятно хлъзгаво, което прави условните преходи да изглеждат закономерни и неизбежни. При такива книги има и риск от удавяне на основните послания, защото същността им е обяснително-верижна, но духът на времето е уловен балансирано – нито е затворен херметически в похлупак, нито плува в океан от факти.
Перфектен е анализът на субкултурите като отдушник и културен заместител на политическите им еквиваленти – например, възпиращото действие, което пънкарите оказват спрямо неонацистката десница през 70-те. Клапан, който не се оказва налице при Брекзит.
Хипарският дух от 60-те е заченат доста по-прозаично, отколкото си мислим, а лабораторията на 70-те – период на обезверяване и поохладен ентусиазъм, се крие в отклонилите се твърде наляво или твърде надясно шейсетарски ентусиасти. Следва ги времето на индивидуализма и доминирането на пазарните закони във всички сфери на живота, кратък освежителен душ през 90-те, преди поредното сътресение – световната финансова криза, която събуди призрака на популизма и национализма, за да дойдем до днешния ден – епохата на постистината, фалшивите новини, политическата коректност, затварянето в идентичностни балони, кенсъл културата, рухването на идеята за авторитета на меритократичните елити, валидирането на “алтернативната гледна точка”, дори когато е човеконенавистна и отричаща либералната демокрация, благодарение на която изразителите на алтернативността разполагат с трибуна “да се изкажат”, подкопава крехките устои, върху които се крепим. И ето докъде стигнахме:
“Загубата на способността за формулиране на общовалидни съждения, преместването на фокуса върху личността на опонента и следващата от тоа загуба на учтивост и заместването й с омраза – всичко това, положено върху вече съществуващите идентичности, разделителни линии, изправящи цели групи една срещу друга, прави западните общества особено непригодни за справяне с реални, твърди външни заплахи и вътрешни кризи.”
“Губейки възможността да градираме културите според тяхната приемливост, губим възможността да стигнем до общовалидни морални съждения, изпадаме в състоянието, известно като “морален релативизъм”. В това състояние доброто и злото стават относителни за всяка култура. В тази морална мъгла в крайна сметка силата се налага като основен регулатор на обществените отношения.”
544 страници. Ядосана? Леко. Последно като проверих значението на думата "анализ" не означава "напасване на исторически факти както ни е изгодно за целите ни"... Тези, които решат да прочетат тази книга съветвам да прочетат поне още една-две на сходна тематика и да са критични към всяка една от тях, защото истината обикновено е по средата и почти никога не е просто гола обективност... Изчетох я на инат, спорейки гласно с аргументи, докато чета... (Странен книжен навик, знам. Не ми пука!) С някои идеи бях съгласна, защото повтаряха дословно вече известни автори, с други... 🧐
П. С. Аполитически настроена съм. Просто обичам да чета политическа и историческа литература.
Авторите на музика ли създават попкултурата или обществото има нужда от тях точно в този момент и ги създава ? Подобно на дилемата за кокошката и яйцето. Интересна ми беше до средата на книгата, после ме изгуби. Навързани са много имена, събития, случки и ако не знаеш какво е било актуално през годините, за които говори авторът е трудно да го разбереш.