Разказите на Цветозар Цаков ни обещават много причудливости. Техните герои и антигерои дешифрират кодовете на реалността. Цветозар им подсказва как да закачат и разкачат времена, пространства. Как смисълът да се разсмее.
Марин Бодаков
„Винилови души“ е колекция от опити да се обясни и осмисли баналното, дребно човешко ежедневие чрез внезапното му потапяне в необичайности, измислици и сънища, които често могат да минат и за реалност. Асансьор се появява насред обезлюдено село, социализмът е пържена риба, любовта е мъртва муха, смъртта – комшийката отляво, а една лопата става основен морален стълб на цяло едно общество...
Объркани и несигурни, героите в разказите търсят Големия смисъл, за да открият всеки път, че единственото, което наистина има значение, са драските, счупванията и петната, които, като стара винилова плоча, колекционират в душите си.
Умерено психеделична, фантастична и автобиографична, малко смешна и малко тъжна, дебютната книга на Цветозар Цаков е почти музикален трибют към радостта от това, че можеш да изпитваш болка, защото си жив.
Цветозар Цаков е роден в Ловеч през 1983 г. Завършва езиковата гимназия в родния си град, след което следва комуникационни науки и журналистика в Аахен (Германия) и в СУ. Публикувал е проза, поезия и публицистични текстове в „Литературен вестник“, в. „Култура“, сп. „Съвременник“, сп. „Гранта“, сп. „Но Поезия“, сп. „Текстил“ и различни онлайн медии. Сборникът му с разкази "Винилови души" (Жанет-45, 2020) печели конкурса за дебютна книга "Южна пролет" през 2021 г. През 2016 г. основава сдружение за популяризиране на съвременна балканска култура Balkans – Ways to Friendship, с което организира събития на млади алтернативни и ъндърграунд артисти от Балканите у нас.
Прекрасен сборник с разкази, където авторът Цветозар Цаков е развихрил въображението си. Среща ни с причудливи герои, вкарва ни във фантастични ситуации, води ни на магически места. И като комплимент към читателя, ръси хумор. 🙂
ОБЕДНА ПОЧИВКА Трябва да се махна оттук. Повтарям си това всяка обедна почивка. Загледан уж нехайно в малкото мръсно изкуствено езеро. На един камък две костенурки са се качили една връз друга и се припичат на жаркото слънце. Слез ми от гърба, ма! Викам ѝ на тази отгоре, но тя не помръдва нито един мускул от слузестото си тяло. Трябва да се махна оттук, но как – след като някаква костенурка се е пльоснала върху мен и няма ни най-малкото намерение да се разкара. Ако тръгна както сме си така, с нея на гръб, ще се изморя твърде бързо и язък за обедната почивка, тя нали е за почиване, не за мъкнене на костенурки на гръб. Хрумва ми да се прибера в черупката си и изобщо да не се връщам на работа, но си давам сметка, че рано или късно ще открият отсъствието ми и ще ме уволнят. А могат ли да уволнят костенурка? Не могат! Ех, де да бях костенурка, казвам си с въздишка и ставам от пейката. После в скута ми сяда някаква влюбена двойка. Говорят си някакви глупости, после започват да се целуват. Мляс-мляс, отврат! Задниците им се потят от жегата и от страстта и въобще не помислят за мен, бедната дървена пейка, напукана от дъждове и горещини, олющена от тъжния вятър. Иде ми моментално да стана и да си тръгна, така както съм си с тях отгоре ми, но след миг размисъл се отказвам – каква обедна почивка би било това в такъв случай. Нали почивките са за почиване, а не за мъкнене на влюбени двойки на гръб. Затова охотно ги оставям да си проверяват пломбите с езици и отивам да си купя баничка от близкия магазин. Все още има достатъчно време до края на обедната почивка. Взимам баничката – вече изстинала и започнала неприятно да се втвърдява, като труп – и със спортна злоба захапвам жилавата тестена материя. Става ми неистово горещо измежду всичките тези кори, освен това чувам как зъбите свистят, скърцат и се приближават към мен, готови да ме перфорират като билет от градския транспорт. Ако бях синьо, а не обикновено сирене, никога нямаше да попадна в някаква си тъпа баничка, но като си знам късмета и това не е чак толкова зле. Представи си да бях билет в градския транспорт... А дали не съм? Ох! Нещо ме убоде по крака! Не, не може да е перфораторът... Боже мили... Ще откача! Най-добре да изхвърчам оттук възможно най-бързо, докато не е свършила съвсем обедната почивка. Защото каква почивка би било това, ако я прекарам между нечии немити зъби или надупчен като швейцарско сирене в ръждив автобусен перфоратор? Изцръквам се незабелязано от задната страна на баничката и офейквам моменталически. Дим да ме няма, макар че дим от студена баничка трудно ще видиш. Малко съм ядосан, защото баничката със сирене се оказа без сирене, но майната му, нали имам още време от обедната почивка! А за какво е една обедна почивка, ако не да се почива? Чувал бях, че имало някакви ненормалници, някъде в Китай ли беше, или Калофер, вече не си спомням, които работели усърдно дори през обедната почивка. Айде, за някоя малка 15-минутна почивчица разбирам, мога да приема и да се лиша от цигарените почивки, но обедната? Какво му остава на човек на този свят, ако не разполага дори с обедната си почивка? Аз в такъв свят не искам да живея, много моля. Та нали затова се нарича „почивка“, за да се почива, а да се почива определено си трябва. Заклевам се, ако още десетина човека минат по напуканите ми плочки, ще се ядосам наистина и тогава ебем ти и обедната почивка и всичко! Навсякъде трева като слънце, създадена от Бога само за газене, те точно по мен решават да минават! Всеки божи ден! Казвам ви, след малко толкова ще ми писне от цялата тая работа, така ще ми прекипи чайникът (не че тротоарите пият чай!), че ще си взема чукалата, барабар с фугите и двата червея, дето се гърчат сладострастно там на плочка номер 24, и ще офейкам някъде на запад, да видим как ще се оправят без мен! Ама то и да не ми прекипи, пак ще трябва да тръгвам, защото обедната ми почивка почти изтече. По дяволите! Винаги така става... Човек не може една обедна почивка да прекара на спокойствие без целият свят да му се вре в краката! Ето ги, тези дребни, дребни човечета долу, така ми иде да ги смачкам с тока на обувката си – само ще натисна леко и ще изцвърчат веднъж завинаги. И после ще си почивам на спокойствие. Но аз не съм такъв човек. Не бих постъпил така, освен ако не съм много изнервен, а това, откакто пратих оня изтрещеняк Лу Сифер да се пържи долу в мазето до котела на парното, се случва изключително рядко, да не кажа никак. Тръгнал да раздава бонуси наляво и надясно на служителите, без те изобщо да са го заслужили и без да се допита до мен, представяте ли си това безочие? Как да не се ядоса човек и да не му премести офиса в мазето? И съм го предупредил изрично – обедната почивка е точно един час, нито секунда повече! Но кой ли пък ти ходи в мазето да го проверява... Имам много по-важни неща за вършене. За съжаление, за тях ще трябва да ви разкажа някой друг път, защото обедната ми почивка свърши. Изобщо не усетих кога свърши тая почивка! Нищо не успях да свърша в нея, камо ли да си почина. Не, казвам ви: Трябва да се махна оттук!
КУЦИ ВРЕМЕНА
Една сутрин през 1956-та Пьотър Сергеевич Свабодкин слезе невнимателно от автобуса, стъпи накриво и изкуца веднъж. И реши да не спира да куца до края на живота си. Приятелите му се чудеха и го питаха какво му е, че така се е разкуцал, а той спокойно отвръщаше, че се намира в перфектна форма и нищо не го тревожи. „Но как така си в перфектна форма, щом непрекъснато куцаш“, недоумяваха другарите му. На което Пьотър Сергеевич с усмивка отговаряше, че куца, защото има тази възможност. „Това ме прави свободен!“, казваше винаги той и куцукайки правеше едно кръгче около слисаните си приятели. Как ли не го молеха и умоляваха да спре да куца, но Пьотър Сергеевич си знаеше своето. Куцаше дори когато се връщаше от магазина с пълни торби – сред които всякакви крехки и чупливи покупки. И често ги чупеше. Жена му го хокаше и крещеше, плачеше и ридаеше, но Пьотър Сергеевич не преставаше да куца. Дори за миг. Накрая жена му го напусна, отведе и двете деца със себе си. На прощаване му се примоли един последен път да зареже тая щуротия и да гледа нормално семейството си, но той бе непреклонен. Куцаше и ден, и нощ. На работа и в кръчмата. След време стана напълно неработоспособен и го уволниха – разпиляваше по сто пъти на ден дребните гайки в цеха. Приятелите му решиха да му предложат пари, само и само да спре – не ги прие. „Плюя на парите ви, господа, каза той, свободата ми е най-мила!" И куцукайки, смешно се врътна и изостави приятелите си. Накрая остана сам със своята свобода. „Куцам, защото мога“ – разправяше той на минувачите по улиците, без никой да го е питал. – А вие защо не куцате, щом нищо не ви пречи да го правите?" Никой не му отговаряше. Извръщаха глава и продължаваха пътя си. „Здрав човек, а се разкуцал като сакат“, казваха си някои по-отворени типове, на които им се занимаваше да си казват разни работи от нямане какво друго да правят. Но никой не закуцука след него. Дори сакатите. Нямаше и защо. Никой не им беше казал, че могат да го правят. А и изглеждаше безполезно и глупаво. * * * Минаха години. Паднаха разни неща, а с тях и разни особи се понатъртиха здравата. Хората разбраха, че могат да правят много неща, които преди не са могли. И изведнъж всички закуцукаха. Куцаха младежи с пъпки по носа. Куцаха дебели лелки със смешни джуки. Куцаха бабички със зелени чорапогащи и старци със сини каскети. Голямо куцане падна! Започнаха да организират състезания по надкуцване. Куцането стана олимпийски спорт и по начина на куцане избираха парламента. Някой си Сумасшедкин дори изнамери начин как да се куца, докато се зачеват деца – да свикват още от утробата... Един прекрасен летен ден някой се сети, че никой не беше забранявал на никого да куца и преди. Народът се втрещи, завика, заскача, запротестира и започна да се събира на площадите. Никой не искаше да повярва на гнусния лъжец и негодник, опетнил така долно националната гордост и пръв смисъл в живота на хората – куцането. Едни ясно си заспомняха как са ги биели с камшици да не куцат. Други разправяха за премеждията си ��о лагерите заради куцукащите си прищевки. Трети бяха още по-смели и заявяваха, че те са изкуцали първата куца крачка в историята на човечеството. Въобще – настанаха куци времена. Докато ��е се появи един напет и красив младеж, с осанка и дар-слово, който заяви, че никога през живота си не е куцал и смята куцането за грозно и нелепо. Беше толкова убедителен, че всички му повярваха. Забраниха куцането със закон и поискаха сметка от онзи, който пръв се бе осмелил да куца преди много години. Но всички бяха забравили кой бе той. А Пьотър Сергеевич Свабодкин отдавна вече не куцаше. Само от време на време кудкудякаше, но никой не му обръщаше внимание. Всъщност не беше точно така. Един малчуган често го пресрещаше и му се смееше на името. „Свабодкин – какво смешно име!“, викаше той и го сочеше с пръст. Да. Какво смешно име само!
Фейсбук е коварно място. Използвам този банализъм, за да обясня колко може да те изненада с първата си книга автор, когото си свикнал да четеш първо през фейсбук статусите му. Дълги, информативни, реалистични, либерални, толерантни, социално и политически ангажирани, изпълнени със спомени за чужди места, разкази за родния Ловеч и много музика за меломани, сред която винаги можеш да си откриеш нещо ценно и рядко, те всъщност ме заблудиха, че и “Винилови души” (Жанет 45, 2020), дебютният сборник на Цветозар Цаков, ще предложи още от същото.
Вместо това обаче попаднах на истории, в които въображението тържествува чрез фантастичното и абсурдното и които са привидно изместени от злободневното в едни по-философски и метафизични ширини. В много от разказите присъства сънят, причудливото, кривините на реалността, онова, което срещаме, когато излезем извън себе си или се впуснем в спомените си като с магически асансьор. В тези истории има и носталгия, и някаква насмешлива поучителност, и разбира се - музика. Усещането за времето и неговата ефимерност и разтегливост е силно. Местата на действие, освен родния Ловеч, обикновено са не само незнайни, а понякога изобщо не са от този свят или от настоящето. Имената са генерични, често чужди.
Да, почеркът в този сборник определено е дебютен, текстовете носят очакваната чаровна незрялост, по-скоро момчешкост, но не бих се учудила, ако в бъдещи книги Цветозар затвърди далечните асоциации с някои от кумирите си, чиито имена могат да се открият и на страниците му: Вонегът, Бредбъри, а защо не и Хармс. Някои разкази звучат именно като трибют към тях.
И все пак мисля, че най-силен гласът на автора е в иронията и самоиронията - разказите със сатиричен привкус определено са най-зрели. В един от тях соцът се оказва името на новооткрита ловешка риба и целият строй до след промените бива разказан чрез тази забавна алегория (“Соц”). В друг разказ писател настоява книгата му от едно повтарящо се изречение, съдържащо уж смисъла на живота, да бъде издадена в огромен тираж и незабавно изтеглена - не толкова пиар акция, колкото грижа за разбирането, че хората не искат наистина да познават този смисъл и трябва да бъдат защитени от разкриването му (“Книга за никого”). В трети свободата се разбира през правото да куцаш защото можеш, още преди куцането да е станало норма (“Куци времена”). В четвърти отвъдното също си има административна бюрокрация (“Бели кахъри”). В пети женската поезия се ражда буквално като интимен акт пред очите на рецензент и журналист мизогинист (“Най-великата творба”). А кратки текстове като “Живей!” и “Ц(в)ивилизация” са удоволствия буквално в абсурдисткия дух на Хармс. Прочетете цялото ревю за книгата тук: https://bit.ly/36XTnrl
По принцип съм бавен читател - чета бавно и напоително, потапям се тотално. Затова често дори кратки книги ми отнемт повече време, най-вече ако са сборници с разкази. Разказите във "Винилови души" също четох бавно, по един-два на ден, за да мога да ги осмисля подобаващо. Сама бях изненадана за колко неща се сещах дни след прочитането на разказите и колко пъти се връщах назад, за да си припомня някои моменти отново. Разказите в сборника са изключително разнообразни - от научнофантастични, през реалистични, хумористични и дори такива, базирани на действителни случки. Това, което ги обединява обаче, е музикалният елемент, за който и заглавието подсказва - всички те са част от музикалното произведение, наречено живот, и са толкова разнообразни и шарени като самия него. Сборникът ми напомня на един от любимите ми романи на Робърт Хайнлайн - "Достатъчно време за любов". Въпреки че не могат да бъдат сравнени един с друг поради различието в жанровете, романът на Хайнлайн също е структуриран като музикално произведение и също представлява песен за живота и човека. На мен лично най-много ми харесаха следните пет разказа (не са по определен ред):
"Винилови души" - разказът, който дава името на сборника. В него се съдържа едно от най-хубавите обяснения в любов към музиката, които съм срещала. Личи си, че разказите са писани от музикант, безспорно.
"Асансьорът" - прекрасен тъжен разказ за невъзможността да върнем времето назад и да поправим грешките си, за вината и желанието да променим миналото.
"Да те вози писател" - може би единственият наистина смешен разказ в сборника. Все пак винилът по-често ни поднася нежна и кротка музика. Този разказ обче е от по-динмичните и определено ще си предствяте Ърнест Хемингуей като шофьор на такси, може би повече ще му подхожда, отколкото линейката.
"Скъпо детство", - кратко писмо до най-нежните и хубави години в човешкия живот, изпълнено с любов и тъга.
"Книга за никого" - разказ за суматохата и постоянните промени в живота и търсенето на смисъл там, където го няма.
Останалите разкази също са на ниво. Има два, които са особено провокативни и определено няма да се харесат на всички, но това е чарът на сборниците - не всички разкази ще харесат на всеки, защото са съвършено несъвършени. Както виниловите плочи понякога дават засечка, така и някои разкази може да "одраскат" душата повече от други, но със сигурност няма да оставят никого безразличен.
Кратката версия на моя отзив е цитат на не един герой от не един разказ на автора, а именно: „Ебаси!“ И толкова. Ама в добрия смисъл, де. И тъй като не съм хич по лаконичните отзиви, ще добавя още доста. Много мъжко писане. Дълги изречения, тонове прилагателни, игра на думи, поява на съвсем нови и съвсем уместни думи, измислени от автора и наредени в стройни редици. Малко ми липсваха женските образи – мяркат тук там, но преобладават мъжките и детските. Много музика, много звуци, природа, гении, ъндърграунд банди – както предполага и заглавието, разбира се. Стилът, случките, размитата реалност, паралелните вселени – един наш беге Харуки Мураками. И не само. Някак примесен с магическия реализъм на Маркес, със звученето на Кортасар – неговите остра критика и безпощадна сатира, а също и с онзи истински, неподправен ужас, в който ни хвърля Бредбъри – не от филмите, а от живия живот. Някои герои като че се повтарят, като архетипи, заложени в нашенската народопсихология: разни костюмари на средна възраст, хванали Господ за шлифера; разни чиновници, вкопчени в буквата на закона; разни влюбени, откъснати от света; разни ангели и дяволи, маскирани в нещо друго – тривиално, разпознаваемо, рутинно и незабележимо. Сънища и реалност преминават едни в други, пътешествия в пространството и времето, катарзиси, пречистващи душите. Витае някаква тънка нишка на вярата, не точно в съзвучие с християнската религия, но и в никакъв случай в дисонанс с нея. Толкова се доближава до моето усещане за по-висшите неща, че бих си позволила да го тълкувам по сходен начин – сякаш ни казва, че съществуват сили, по-висши от нас, но какви са точно, как е устроен механизмът на преминаване на душата в нещо различно след земния ни път, няма яснота. Толкова са ми различни един от друг тези разкази, че се удивлявам на начина, по който са обединени в сборник. Като музикалния вкус на човек, който не ограничава себе си в един стил, а държи всички вратички отворени. Като на гражданин на света, който си има корени – те, ловешките са здрави – но с охота пътува, опознава нови места, култури, светове... Още много ми се чете от същото. Успех и вдъхновение желая на автора, защото след такъв силен дебют летвата на читателските очаквания е високо над главите ни.
Тези дни завърших дебютния сборник с разкази на Цветозар Цаков и съм изключително приятно впечатлена. Няма как да не започна със стилната, изчистена и "много говореща" корица, дело на Иво Рафаилов. Със сигурност се нарежда сред топ любимите ми корици изобщо.
А иначе препоръчвам разказите на Цаков заради няколко неща. Това са в голямата си част фантазни разкази с оригинални сюжети и колоритни персонажи чудаци, свежи, живи, поднесени с интелигентен, на места абсурдистки хумор. Впечатли ме разнообразието на жанрове, стилистични и езикови похвати, които използва авторът. Въпреки това многообразие разказите са обединени от общи теми и в тази връзка чудесно е подбрано заглавието "Винилови души" като едноименния разказ.
Защото да, тъкмо "виниловите души" са основен персонаж в прозата на Цаков. Уязвимото, чупливото, изкуството като спасение, но и като доста спорно поле, границата между поезията и прозата (в житейски смисъл), екзистенциалните страхове и търсения, поднесени без грам претенциозност и напъни за елитарност.
Докато четох един от любимите ми разкази в сборника "Да те вози писател", се сетих за един стих от норвежкия поет Олав Хауге, който гласеше нещо от сорта, че е възможно да се живее добре и в сивия делник - вечер след работа да си опържиш бекон, след което да зачетеш китайски поети. Та, да, кое точно е изкуство и кое не е, кое е поезия и кое не е и кой го определя, ми е любима тема за размишление, както и дали трябва да си "призван", за да ги разбираш.
Няма да се разпростирам много в анализи, защото и писането на Цаков - момчето с "душа-грамофон", е такова: стегнато, овладяно и не се разпилява. Ще завърша с друго, което особено ми хареса, докато четях. Вижда се, че сериозно е работено с редактор и то професионалист с такъв литературен нюх като Марин Бодаков, но същевременно текстовете са запазили спонтанността, с която са писани.
Не са "обезкървени" и "обезвъздушени" от съзнателно търсене на оригинални фрази и нечувани метафори. Аз лично предпочитам да усещам тази непринуденост и живост дори с риск да се прокрадне някое клише. Така на читателя се предава пулсът на първия ръкопис, а на мен това ми е важно. Оставям ви с няколко любими изречения от сборника "Винилови души":
"А приятелството съществува още преди човека."
"Тъгата на това да си жив само тук и сега и никога преди и след това, и никъде другаде."
"Знаеш ли, човешката душа е точно като този грамофон. Изящна изработка, семпла декорация и много вложено чувство."
"Та какво представлява диалогът, замисли се само! Два монолога, които си пречат."
"Този, който не познава злото, не познава и доброто."
"Инатът е едно от малкото човешки качества, които истински ценя - колкото по-безплоден и безсмислен, толкова по-силен: човек приема своята обречена незначителност, но я приема като божество."
"Най-завладяващата проза е тази, от която капят едри кървави капки поезия."
"Мечтите са константно състояние на духа и са обречени на разочарование в мига, в който бъдат сбъркани с реалност."
С любопитство прочетох дебютната книга на Цветозар Цаков „Винилови души“, която грабна наградата в категория „Проза“ на конкурса „Южна пролет“ 2021 г. Върху книгата е работено доста сериозно (редактор е покойният Марин Бодаков), а и авторът е човек, с разностранни интереси и занимания – все неща, които привлякоха вниманието ми.
Не знаех какво да очаквам, а и не подходих с очаквания, за да мога необременен от тях да попия книгата във възможно най-чистия ѝ вид. Чистосърдечно признавам, че точно този тип начин на писане на проза ми е по-далечен и като цяло не присъства особено много в избора ми на четиво. Което не означава, че не оценявам интересните идеи, неподозираните развои в сюжетите, нетипичната гледна точка, различните перспективи, завидното боравене със словото, богатата езикова (и не само) култура и т.н.
Лично аз не съм фен на тезисни изказвания от типа „нещата от живота са такива, защото са еди-какви си, точка“, но няма лошо – винаги е полезно да видиш нечие друго тежнение. Ако дори някак мога с едно изречение да определя „Винилови души“, бих казал, че са любопитни житейски ситуации или размишления, които се преплитат с необикновени обстоятелства, житейски случки, комични, абсурдни, тъжни, носталгични, идеалистични или привидно нормални, но всъщност далеч не толкова, които преминават през метафорично-поетичното авторово сито, което им придава един характерен послевкус я на магически реализъм, я на неочакван завършек, я на нещо трудно определимо, но определено оставящо те в някакъв особен размисъл.
Този сборник определено е написан кадърно и грамотно, с голямо желание и старание и носи концентрирана и показателна част от авторовия мироглед за... какво ли не.
Ако сте любители на какво ли не, скачайте смело в играта! И във виниловите души!
----------------------------------------------
За повече ревюта на интересни книги, а и за някой друг авторов разказ, заповядайте при Lostov.
Екстравагантно-смел дебют на Цветозар Цаков, в който се оглеждат, гротескно увеличени или умалени, недъзите на обществото ни, но и радостите от живота. Препоръчвам за четене на обичащите накъсани, абсурдни (ала Хармс) четива, с на моменти нелек наратив и винаги лека усмивка на уста.
4/5 Приятни и увлекателни за четене разкази. Не очаквах елементите на сюрреализъм в някои от тях, както и изненадващите обрати. Има комични елементи, има философски теми, както и щипка балкански абсурдизъм. Ще прочета и стихосбирката на автора!
Любимото ми сравнение: Навлизахме един в друг като топящо се масло върху гореща препечена филия... На моменти ми се искаше да е "олекотен" текстът, за да си взема дъх и да се открои хубав израз или игра на думи. Интересни хрумвания, чудесна ирония и много умело боравене с езика.