Носител на европейската награда за литература 2016
„Албум от истории“ на Андонис Георгиу е една от забележителните творби на съвременната кипърска литература. Полифоничен по своята структура, романът се превръща в обединения глас на Кипър и кипърци.
Преводачката на Георгиу, Ирена Алексиева, е сред много малкото професионалисти в България, които владеят свободно и гръцки, и кипърски диалект. Благодарение на нея, българският превод на „Албум от истории“ е достоен на оригинала.
„Албум от истории“ (2014) е една от забележителните творби на съвременната кипърска литература. Удостоена е с Държавната награда на Кипър и с Европейската награда за литература. Полифоничен по своята структура, романът се превръща в обединения глас на Кипър и кипърци. В него се преплитат истории за любов, смърт, загуба, война, бежанци и емигранти; стари и нови истории, на гръцки език и на кипърски диалект. Допълнени са с цитати от вестници, рецепти, детски рисунки, фолклорни песни, стихотворения и множество фотографии от семейни албуми, за да се създаде една постмодерна амалгама от текстуални и визуални внушения.
Понякога историите се преплитат и читателят е озадачен: къде свършва едната нишка и къде започва следващата? Има ли значение? Или може би животът ни е просто сбор от истории, които понякога си спомняме и съотнасяме с историите на други хора. И те се превръщат в една обща история, историята на всеки един от нас, историята на нашите загуби, минало и надежди. Нима нашият живот не е просто един албум от истории?
Τζ̆αι που το μη-κυπριακά-αυθεντικό βιβλίον της Σ̆αφάκ, που κάποιες φόρες έκαμμεν με να λαλώ ντα-φακ! συνεχίζω με βιβλίο γραμμένο που Κυπραίο. Όπως λαλεί τζ̆’ ο τίτλος του, έσ̆ει πραπάνω μορφή συλλογής διηγημάτων παρά μυθιστορήματος. Αλλά ούτε συλλογή διηγημάτων είναι, ούτε κλασικό μυθιστόρημα.
Όπως λαλεί (πάλε) ο τίτλος του, οι ιστορίες είναι εμπνευσμένες που τα αλπούμ που είχαμεν ούλλοι σπίτι μας. Λαλώ είχαμεν δίοτι πιον όσοι εχτίσαν σπίτι τον 21ο αιώνα τα άλμπουμ τους εν ηλεκτρονικά.
Το τέλος του βιβλίου εν όντως όπως ένα άλμπουμ, φωτογραφίες που τον τζ̆αιρόν του πρόπαππου μας ως τον τζ̆αιρο που γράφτειν το βιβλίο.
Ένα απόκομμα εφημερίδας, μια φωτογραφία, διούν το έναυσμα για ιστορία κάμποσων σελίδων μέσα που την οποία θωρούμε τζ̆αι μαθαίνουμε για την ιστορία, την κοινωνία, τζ̆αι τη ζωή γενικότερα στην Κύπρο.
Κάποιες ιστορίες εν γραμμένες στα κυπριακά, κάποιων μόνο οι διαλόγοι εν στα κυπριακά, τζ̆αι άλλες μόνο στα νέα ελληνικά.
Λαλώ το τούτο για να μεν αποθαρρυνθεί ο μέσος καλαμαράς τζ̆’ έτσι να μεν μπορέσει να απολαύσει τούτο το αυθεντικά κυπριακό τζ̆αι αυθεντικά ανθρώπινο βιβλίο. Δκιαβάστε το εχτές!
Как личните, конкретни историите се превръщат в общочовешка литература ни показва кипърският автор Андонис Георгиу в “Албум с истории”, прекрасен полифоничен роман, в който Кипър ни говори с много различни - а всъщност с един, общонароден - глас. Предлага ни го издателство ICU в забележителния и вероятно съвсем нелек превод на Ирена Алексиева, която е използвала знанията си не само на гръцки, но и на кипърски диалект.
Формалният разказвач в този многогласен роман-диалог бива заварен от смъртта на баба си. Това печално събитие в историята на всяко семейство е завръзката, която дава повод на роднини, близки и познати, събрали се на бдението, да развържат езиците си и да се отдадат “на приказки”. По същество романът представлява един безкраен неформален разговор, който скача от тема на тема: раждания, остаряване и смърт, загуба и скръб, любов и раздяла, отваряне и затваряне на рани, гордост и предразсъдъци, политика и религия, дори футбол и секс.
Сред споделените човешки преживелици особено място намират събитията от 50-те, 60-те и 70-те, борбата срещу британската колониална власт, нахлуването на Турция и разделянето на острова, причинените жестокости и безследно изчезналите и от двете страни. Не са спестени и актуалните социално-обществени теми, които са на дневен ред в разговорите на кипърците: вътрешната и външна имиграция, наплива на бежанци, многото чуждестранни работници, които обгрижват старците в западащите села, секс индустрията, хомофобията и т.н.
Резултатът е едно кълбо от истории, което ту се заплита, ту се разплита в панорамен изглед към вчерашен и днешен Кипър, като това надприказване може да продължи вечно. Усещането за безкрайност на наратива се създава от особения начин, по който е предаден този текст, включително и графично. Структурата позволява книгата да бъде допълвана и надписвана, както признава, че е правил Георгиу. Репликите на героите следват една след друга, измествайки първичния разказвач, който се изгубва сред тях - и вече не е ясно кой говори и за кого (“обърка се и той самият и вече не знаеше коя история е негова и коя чужда, как продължава и как свършва”). “Героите” всъщност е условно, защото те самите са участници, разказвачи, които предават собствени или чужди истории, без задължително да се обозначават. Писането е близко до потока на мисълта, като Георгиу не използва дори главни букви, за да започне следваща реплика или параграф, а понякога следващият говорител тръгва направо от средата на изречението на предния още на същия ред, без точка, също като в едно неспирно намотаване. Продължете да четете това ревю тук: https://bit.ly/2MOnf2y
Като какъв се самоопределяш? Като кипърец? Като грък? Кипърски грък? Кипърски турчин?Или първо като човек и после всичко останало? Трудно е да се даде отговор на подобни въпроси, дори и за цял един живот. Съжителството с другия обаче е като мяра, като компас, по който да се водиш. Да виждаш другия, да го съпреживяваш е трудно достижимо, но като че ли само чрез крайните опции на болката, смъртта, обичта. Чудесен етнографски, антропологичен, социален, човешки разказ-роман. Думите на героите преливат едни в други и това създава чувството за безкрайност на живеенето, на живота, на вечния цикъл. Снимките са много добро допълнение.Преводът е отлично удоволствие! Поздравления за автора, преводача и българското издателство!Благодаря!
Рядко ми се случва, но с тази книга стана точно така - четях, а после се налагаше да спра за два или три дни, докато се наплача и навълнувам, преди да продължа. Мисля, че не би могъл да бъде постигнат по-въздействащ начин за разказване от споделянето, именно от споделянето, което авторът прави.
Дали личните съдби могат да бъдат наречени история, не заприличва ли това разказване на сапунен сериал... - възможните отговори са дадени. Въпросът е да почувстваме човешкото чрез способността ни да го съпреживяваме. А това е дар, който Андонис Георгиу ни дава - позабравената скъпоценност да виждаме със сърцето.