Йордан Стефанов Йовков участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. През Първата световна война е граничен офицер край река Места, а след това става военен кореспондент от Южния до Северния фронт. Йовков дебютира като поет. През 1902–11 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания — в. „Съзнание“, списанията „Пробуда“, „Художник“, „Ново време“, „Ново общество“и "Бисери". Първата си белетристична творба - „Овчарова жалба“, с подзаглавие „Старопланинска легенда“ — Йовков публикува в списание „Просвета“ през 1910 г.
Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. („Утрото на паметния ден“); до 1917 г. името му се среща и по страниците на списанията „Звено“, „Съвременна мисъл“, на вестниците „Слово“, „Демократически преглед“, „Военни известия“ и „Отечество“. Открояват се импресиите „Те победиха“, „На старата граница“, „Безотечественици“, „Ехо“, разказът „Балкан“ и повестта „Земляци“.
След като Южна Добруджа е дадена на Румъния - събитие, което писателят изживява като лична драма, - той преминава нелегално новоустановената граница и отива във Варна. С помощта на приятели успява да получи чиновническо място в българската легация в Букурещ, където работи от 1920 до 1927 г.
Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“ (1928), „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“ (1936) и романа „Чифликът край границата“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“.
70 книги на Йовков са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби — на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици.
Смело мога да отбележа, че Йордан Йовков е страхотен познавач на женската душа!
Също така, че той описва по неповторим начин ежедневието на българския селянин, като същевременно разкрива неговите дълбоки надежди и терзания, неговите чисто човешки проблеми.
Изданието, което чета, е със събрани разкази (по-известните) от всичките му сборници. Не успях да го намеря в Гуудрийдс, затова маркирах настоящото. Защо го казвам, защото тези извадки от творчеството му още повече ме карат да искам да прочета всичко от него. В моето издание има фрагменти от критика и повече детайли за живота на автора. Силно впечатление ми направиха двата разговора, които е имал с брат си, по повод раняването му във войните. Първият път, когато брат му го среща и го пита: “Как си?”, той отговаря: “Е, нали виждаш - ранен”. Така и вторият път. От една страна, малко странно за такъв даровит писател, но от друга - така той и в разказите си премълчава и именно там най-силно говори мълчанието. В премълчаваното четем за борбите на героите, техните мъки, техните копнежи и носталгии. Мисля, че нещото, което го прави различен от съвременниците си е и дълбоката християнска тематика, вплетена в повестованието. Ето и един ключ за нов прочит на “По жицата” - кое “бяло” е видял Моканина - лястовицата (тоест той лъже, че я е видял) или това е израз на вярата му в Бог (бялото се свързва с ипостаса на Бог)? Проследете и промяната, която настъпва в героя трите пъти, когато споменава за “бялото”. Сякаш георят минава през съмнението, вярата и убедеността (Повече за този прочит споделя проф. д-р Галин Тиханов). Завършвам с думи на проф. Тиханов: “Всъщност, докато мълчи за Бог, разказът (“По жицата”) на Йовков ни говори и за него. Докато не споменава нито дума за вярата, той изгражда диалог за нея. Така, съчетавайки с блясъка на шедьовър реално-земното и метафизичното, той разширява духовните пространства вътре в нас.”
Авторът който ме вдъхнови да пиша стихотворения. Силно препоръчвам, тази книга ще ви телепортира в миналото, ще изпитате силна и разноцветна палитра от емоции!