Когато за пръв път изкачих стъпалата в ателието му някъде в началото на този век, не предполагах какъв сладкодумец е Георги Чапкънов и какви сюжети и герои се преплитат в живота му. Не съм си представяла, че пише стихове. Не съм мислела, че ще ми говори за ягодите, с които го е гощавал Майстора, за последния лов на Йордан Радичков, за срещата на великия Кисимов с една кралска кобра, за безподобния тандем Фъртунов – Кандулков, или че ще ми споделя най-голямата си болка.
Тази книга е за синевата в живота на Чапа, за онази искра, която превръща Човека в Създател, и макар между страниците да се прокрадва тъга, тя е за радостта. Както казва самият скулптор: „Искам внуците ми да знаят, че дядо им не е бил тъжен човек“.
Приятно четене.