Не знам как е при вас, но мен въпросът за бъдещето все повече ме гложди. А бъдещето, нека не се заблуждаваме, си е сега. Предходните поколения са разполагали с лукса да живеят в настоящето, но са имали други проблеми за разнищване. Ако мога да перифразирам Толстой и небезизвестното първо изречение на „Ана Каренина“, то щастливите хора във всяка епоха си приличат, но щекотливите въпроси са щекотливи посвоему.
“…you will never encounter something that does not change, that has an eternal essence, and that completely satisfies you.”
Ако сте гледали поне едно интервю с Ювал Харари, то може би впечатление са ви направили две неща – че никак не се церемони в изказванията си с цел да ги направи по-привлекателни и че въпреки възможните сценарии, които развива, непрестанно уверява, че никой не знае достатъчно, за да предвиди бъдещето с абсолютна сигурност. Досега не съм чувала в разговор за предстоящото все по-тясно съжителство на хората с изкуствения интелект някой да казва, че хората просто ще станат излишни. Звучи плашещо, но напълно реално. Стремителната скорост, с която се развива машинното самообучение, ще доведе до качествено изменение на пазара на труда. Да, ще възникнат много нови и вълнуващи професии (това вече е факт), но за хората на нискоквалифицирани длъжности ще бъде изключително трудно да се адаптират към високотехнологичните перспективи. А и без това роботите ще могат да правят много неща по-бързо, без фактора „човешка грешка“ и без да възразяват. Друго тяхно предимство, което Харари отбелязва, е възможността за непрестанно и, поради свързаността в мрежа, едновременно актуализиране на уменията им.
“Winston Churchill famously said that democracy is the worst political system in the world, except for all the others.”
„21 урока за 21-ви век“ е книга за историите, които хората измислят, за да придадат смисъл на света. Истории като фашизма, комунизма и последвалия ги либерализъм. Като Бог, свобода, нация, равенство. Най-вече за сблъсъка на тези истории и как никоя от тях не е съвършена и уви, все още не сме успели напълно да ги помирим и съвместим най-доброто от тях. Ние сме нашите фикции, а те неминуемо страдат от съвсем човешките ни слабости. Изправени пред разпада на историите си, лични и общностни, намирането на техни алтернативи е приоритет.
Вземете свободата например (знам, че всички това искаме). Свободната воля се описва като способността да вземеш решение, без да се влияеш от вътрешни или външни фактори. За мозъчната химия знаем, че е с особено крехко равновесие, което в съвременните (а може би и всякакви) условия подскача като гайгеров брояч в мазата на болницата в Припят. За външните фактори има ли смисъл да споменавам – всички клипове, които YouTube ви препоръчва въз основа на предходни търсения, реклами, в чиято целева група попадате, предпочитанията към неща, които вече са ви познати (mere-exposure effect). Алгоритмите все повече задобряват в отгатването на вкусовете ни. А както самият Харари заявява, повечето хора всъщност изобщо не се познават чак толкова добре. Ако в един момент се появят алгоритми, които просто ни подсказват всички решения – къде да учим или кой да бъде партньорът ни, тогава възниква плашещият въпрос – а ние какво ще правим?
Бързам да спомена нещо, за което авторът ни успокоява. Харари твърди, че е много малко вероятно развитието на популярния сценарий, от който човечеството така тръпне – изкуственият интелект да развие съзнание и да се опита да ни завладее. Интелектът и съзнанието, твърди Харари, са две различни неща, като второто е присъщо на органичната материя – тук вече печелим малко по точки. Това пък съвсем не значи, че роботите няма да развият по-добра емпатия или по-точно да долавят емоциите, отколкото самите хора.
Живеем в свят, който неимоверно и главоломно се е усложнил след индустриалната и особено след технологичната революция. Ювал Харари признава, че вече няма човешко същество, което да може напълно да разбира всички зависимости и комплексни отношения в общността и държавата си, камо ли в света. Често държавите и лидерите се възползват от това и предпочитат обединени и послушни нации пред съмняващи се и търсещи истината. Справедливостта като последен бастион на морални насоки също става далеч по-сложна концепция от „добро“ или „зло“. Религията, в която различни нации намират упование, все повече губи актуалността си спрямо секуларизма и готовността да признаеш, че може чудовищно да грешиш в преценката си. Чака ни ужасно много работа.
В своята рецензия за книгата Бил Гейтс заявява, че според автора всичко се свеждало до това да започнем да медитираме. Последната глава наистина е посветена на това. Харари накратко описва своя опит с медитирането, практичните условия, в които го е изучавал, необвързани с никое религиозно учение и ползите, които му носи. Признава, че подобно на много хора, е бил скептик в началото. Заявява обаче, че това е най-важната практика живота му (това ми напомня за Стив Джобс, който твърди че приемането на ЛСД е едно от най-умните неща, които е правил като млад). Харари не мисли, че всички ще тръгнат вкупом да медитират и да успокояват ума, но смята нещо много по-важно. Че за всеки долар, похарчен за развитие на технологиите, трябва да има долар, похарчен за развитие на съзнанието ни. Напълно съм съгласна с него.