What do you think?
Rate this book
Рисунки - Разкази, които докосват
178 pages, Unknown Binding
Published November 1, 2020
1 person want to read
About the author
Васил Даскалов
5 books32 followersРоден съм в Стара Загора, завърших езиковата гимназия "Ромен Ролан" с френски език, а след това и филология в Софийския университет.
През 2017г имах възможността да разработя мой стар разказ, който се превърна в романа "Момчета на стоп", книга за израстването на юношата посредством неволните криминални приключения по пътя към морето.
През 2017г издателство "Фондация Буквите" ме мотивира да работя активно върху късата проза. Така се родиха серия разкази, включени в Алманах Проза 2017 и 2018г към издателството, едни докосващи, човешки истории за болката, надеждата и състраданието. Най-успешният разказ от този период остава "Рисунки за обед", по действителния случай за възрастната продавачка на рисунки. Той събуди адмирации и съчувствие в социалните мрежи. Така в края на 2020г логично излезе сборник с тридесетте най-силни разкази, писани през последните години, "Рисунки - Разкази, които докосват".
Пролетта на 2018г ме класира в конкурса "Съвременен любовен роман" към издателството, с "Мария на сутринта", роман със старозагорски сюжет за търсенето на голямата любов, за разминаването в брака и разликите между младежта през 90те и тази в наши дни. Обездушените герои са в търсене на малко човечност в морето от любовен егоизъм.
През април 2019г излезе романът ми Лагер на смъртта, том 1 Предизвестие за Ловеч, който адаптира лагерни мемоари, исторически факти и разсекретена информация от досиетата.
Втората част на дилогията излиза през ноември 2020г, за да опише насилието в лагера, причините за закриването му и търсенето на правдата.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
Read
December 4, 2020https://obache.bg/17748/sresthi-na-ra...
Новата книга на Васил Ю. Даскалов „Рисунки” се появява в точния момент на тревога, несигурност и тъга по изгубената чувствителност и липсата на прегръдки. След семейната сага „Мария на сутринта”/2018/ и предизвикалата сериозен отзвук „Лагер на смъртта”/2019/, на прага на Коледа 2020, авторът ни подарява своите „Рисунки”. Късите разкази са обединени тематично в „Албуми”, защото са като снимки, превърнати в поетична проза. Част от тях са по новини в медиите, които сме пропуснали или си припомняме, други са споделени или преживени истории. Защо са важни? Защото са истински. Главни герои са Доброто и Съпричастието в един ребус, който търси „глътка човещина”. Разкази за семейната гибел, за самотата, честта, за майчината обич, за похотта и бездушието, за съдбата на учителите, на пенсионерите, на инвалидите, на болните, на … Много обич, много болка, много тъга по отминалите дни, завръщане към родовата памет. Удивителни природни картини, тайнствата на стари къщи, уханието на море и цветя. Всичко в книга, която се чете на един дъх и с благодарност за Докосването. Тя е подарък за споделяне между хора с фини сетива. Някъде сред „бездушната сигурност” и „неумолима сива безбрежност” припламват такива искри, които извикват неочаквани и нескривани сълзи. Васил Ю. Даскалов няма друга претенция, освен да докосва.
Едно интервю на Божидара Димова с автора.
– Много малко хора избират да се върнат към мрачните и страховити страници от нетолкова далечното ни минало. Още повече млади хора като теб. Защо? Какво те провокира?
– Докосна ме чисто човешкия аспект – хора, които страдат неправомерно, изправени са на ръба на оцеляването и отвъд тази граница. Нормално е за мен, като гражданин и читател, една такава несправедливост да ме предизвика. Тя е завръзка в много сюжети – четем и търсим дали доброто ще победи. Казах си,че тези нишки от преплетена гибел трябва да се опишат, да се обърнат в едно литературно познание. Както читателят търси правдата, докато чете, така и аз исках да стигна до най-голямата и меродавна присъда – общественото познание за фактите и вината.
-Ти се срещна с малцината оцелели, сега също се борим да оцелеем в условията на пандемия. Какво научи за оцеляването?
– Бях поразен от човешката устойчивост, колко може да понесе физически един млад човек, как психиката се изключва. В един момент разбрах, лагерът е до време, ако оцелееш, но бремето остава доживот. Тези хора не са имали за свой основен житейски смисъл един ден да могат да разкажат, словото да бъде най-сериозният съдник. Някои от героите в книгата за лагера оцеляват, защото са упорити, приемат трудовата си съдба, противно на нечовешките обороти. Ние разполагаме с много свободи и удобства, едва ли бихме се справили като тях. Но нещото, което може да ни помогне е дисциплината и самосъзнанието. Да не чакаме ограничения или блага от институциите, а сами да си ги създаваме. Може би да бъдем и по-малко капризни. Българинът трябва да се стегне, да се оплаква по-малко и да прояви креативност, всеки в своята сфера.
-Как минаха срещите в Ловеч, какви са отзивите?
– Хората бяха жадни за тази история, защото за първи път роман съчетава най-съществените свидетелски показания, мемоари, както и интервюта с политици. За мен като автор предствянето на част 1 в библиотеката в Ловеч ми даде знак как да започна продължението. Една завръзка, която дойде от очевидците. В Стара Загора през 2019 направихме мултимедийно представяне, излезе да говори един от лагеристите, Христо Мичев родом от Казанлък, както и председателят на Съюза на репресираните. Прозата, като още един формат на познание за събитията, увеличи познанието, информираността на хората.
-Сега на другия полюс. Все пак сме в предпразнично време.Ти какво очакваш от Коледния дух?
-Да се вслушаме в примерите за доброто, да го възприемем, да се научим да бъдем по-състрадателни, да проявяваме онази човечност, която ще ни възпита да живеем по-добре. Така ще ни бъде още по-леко да вярваме в себе си, да не завиждаме, да постигаме целите си с лекота.
-Според теб Доброто унаследява ли се или се възпитава?
-В развитието си човек има нужда да бъде воден към нраствените ценности. Не бива да подценяваме подводните камъни, скрити в човешкия ген. Средата изключително влияе на формирането на ценностната система, както и здравия семеен климат. Обаче всеки родител трябва да се интересува, да създава добро у детето си всеки ден, да не претупва грижата.
-В този смисъл създаваме ли среда да расте доброто в нас?
– Ние българите се радваме на примерите за добро – спасено куче, човек откликнал на апел за дарение, полицай помогнал на възрастна дама да пресече, но като че ли го правим предимно от позицията на зрители. Предпочитаме да коментираме в социалните мрежи, склонни сме да обвиним другия в липса на грижа, вместо да излезем от черупката си и да дадем пример. Но считам, че сме на прав път, малко ни трябва, хубаво е, че се впечатляваме, не сме равнодушни. Остава ни да бъдем малко по-дейни.
– Имаш ли идея за нова книга? Имаш ли усещане за развитие?
– Искам да бъда като (добрия) режисьор, който не се придържа към строгоопределен стил, а харесва дадена тема и я прави въздействаща.
С разказите „Рисунки – Разкази, които докосват“ затворих един цикъл на преки, силни впечатления в търсене на доброто, къси, подострени мотиви, които те жегват на точното място. Домилява ти. Двата тома за Ловеч ме предизвикаха концептуално, бяха като дипломна работа със специфична стилистика и труден триаж. И тук голямата летва – да остана верен на фактите, но и да въздействам художествено. Да се самоогранича, за да избегна мелодрамата и романизирането. След тези книги имам много по-зрял поглед върху скелета на една бъдеща творба, дори когато чета за удоволствие, гледам професионално на текста, критикувам на ум или се възхищавам на структурата и тропите. Целият досегашен опит може да развие един бъдещ роман за първите години на прехода, семеен, социален, без политиката и тъмните кръгове, фокусиран върху обикновения човек, търсещ себе си. Разбира се ще включа автобиографични елементи. И изобщо ще се върна към семейната сага, но не съвсем. Аз се стремя да надграждам, да добавям нови структури и идеи, да не повтарям с точност жанра, темпото, настроението.
-Бъдещето тревожи ли те, или си вдъхновен, че човечеството го чакат по-добри дни?
-Аз съм оптимист. Поели сме в правилната посока, вече отхвърлихме много навици, убедихме се, че те не работят в наша полза – като пиенето на газирано, пушенето в затворени помещения, като холове, спални, работни кабинети, на път сме да се откажем от бензина, научихме се да осиновяваме бездомните кучета и да не мятаме боклука през терасата. Мисля, че нациите от бившия соц. блок изживяха едни трескави тридесет години на преход. Предстоят нови тридесет, където това напрежение трябва да се разсее, кариеризмът и недоимъкът да се успокоят и всеки да повярва в себе си. Това е закономерна крива, живеем все по-добре, манталитетът ни стои все по-достойно в Европа, успехите ни са по-лесно постижими.
Божидара ДИМОВА
Новата книга на Васил Ю. Даскалов „Рисунки” се появява в точния момент на тревога, несигурност и тъга по изгубената чувствителност и липсата на прегръдки. След семейната сага „Мария на сутринта”/2018/ и предизвикалата сериозен отзвук „Лагер на смъртта”/2019/, на прага на Коледа 2020, авторът ни подарява своите „Рисунки”. Късите разкази са обединени тематично в „Албуми”, защото са като снимки, превърнати в поетична проза. Част от тях са по новини в медиите, които сме пропуснали или си припомняме, други са споделени или преживени истории. Защо са важни? Защото са истински. Главни герои са Доброто и Съпричастието в един ребус, който търси „глътка човещина”. Разкази за семейната гибел, за самотата, честта, за майчината обич, за похотта и бездушието, за съдбата на учителите, на пенсионерите, на инвалидите, на болните, на … Много обич, много болка, много тъга по отминалите дни, завръщане към родовата памет. Удивителни природни картини, тайнствата на стари къщи, уханието на море и цветя. Всичко в книга, която се чете на един дъх и с благодарност за Докосването. Тя е подарък за споделяне между хора с фини сетива. Някъде сред „бездушната сигурност” и „неумолима сива безбрежност” припламват такива искри, които извикват неочаквани и нескривани сълзи. Васил Ю. Даскалов няма друга претенция, освен да докосва.
Едно интервю на Божидара Димова с автора.
– Много малко хора избират да се върнат към мрачните и страховити страници от нетолкова далечното ни минало. Още повече млади хора като теб. Защо? Какво те провокира?
– Докосна ме чисто човешкия аспект – хора, които страдат неправомерно, изправени са на ръба на оцеляването и отвъд тази граница. Нормално е за мен, като гражданин и читател, една такава несправедливост да ме предизвика. Тя е завръзка в много сюжети – четем и търсим дали доброто ще победи. Казах си,че тези нишки от преплетена гибел трябва да се опишат, да се обърнат в едно литературно познание. Както читателят търси правдата, докато чете, така и аз исках да стигна до най-голямата и меродавна присъда – общественото познание за фактите и вината.
-Ти се срещна с малцината оцелели, сега също се борим да оцелеем в условията на пандемия. Какво научи за оцеляването?
– Бях поразен от човешката устойчивост, колко може да понесе физически един млад човек, как психиката се изключва. В един момент разбрах, лагерът е до време, ако оцелееш, но бремето остава доживот. Тези хора не са имали за свой основен житейски смисъл един ден да могат да разкажат, словото да бъде най-сериозният съдник. Някои от героите в книгата за лагера оцеляват, защото са упорити, приемат трудовата си съдба, противно на нечовешките обороти. Ние разполагаме с много свободи и удобства, едва ли бихме се справили като тях. Но нещото, което може да ни помогне е дисциплината и самосъзнанието. Да не чакаме ограничения или блага от институциите, а сами да си ги създаваме. Може би да бъдем и по-малко капризни. Българинът трябва да се стегне, да се оплаква по-малко и да прояви креативност, всеки в своята сфера.
-Как минаха срещите в Ловеч, какви са отзивите?
– Хората бяха жадни за тази история, защото за първи път роман съчетава най-съществените свидетелски показания, мемоари, както и интервюта с политици. За мен като автор предствянето на част 1 в библиотеката в Ловеч ми даде знак как да започна продължението. Една завръзка, която дойде от очевидците. В Стара Загора през 2019 направихме мултимедийно представяне, излезе да говори един от лагеристите, Христо Мичев родом от Казанлък, както и председателят на Съюза на репресираните. Прозата, като още един формат на познание за събитията, увеличи познанието, информираността на хората.
-Сега на другия полюс. Все пак сме в предпразнично време.Ти какво очакваш от Коледния дух?
-Да се вслушаме в примерите за доброто, да го възприемем, да се научим да бъдем по-състрадателни, да проявяваме онази човечност, която ще ни възпита да живеем по-добре. Така ще ни бъде още по-леко да вярваме в себе си, да не завиждаме, да постигаме целите си с лекота.
-Според теб Доброто унаследява ли се или се възпитава?
-В развитието си човек има нужда да бъде воден към нраствените ценности. Не бива да подценяваме подводните камъни, скрити в човешкия ген. Средата изключително влияе на формирането на ценностната система, както и здравия семеен климат. Обаче всеки родител трябва да се интересува, да създава добро у детето си всеки ден, да не претупва грижата.
-В този смисъл създаваме ли среда да расте доброто в нас?
– Ние българите се радваме на примерите за добро – спасено куче, човек откликнал на апел за дарение, полицай помогнал на възрастна дама да пресече, но като че ли го правим предимно от позицията на зрители. Предпочитаме да коментираме в социалните мрежи, склонни сме да обвиним другия в липса на грижа, вместо да излезем от черупката си и да дадем пример. Но считам, че сме на прав път, малко ни трябва, хубаво е, че се впечатляваме, не сме равнодушни. Остава ни да бъдем малко по-дейни.
– Имаш ли идея за нова книга? Имаш ли усещане за развитие?
– Искам да бъда като (добрия) режисьор, който не се придържа към строгоопределен стил, а харесва дадена тема и я прави въздействаща.
С разказите „Рисунки – Разкази, които докосват“ затворих един цикъл на преки, силни впечатления в търсене на доброто, къси, подострени мотиви, които те жегват на точното място. Домилява ти. Двата тома за Ловеч ме предизвикаха концептуално, бяха като дипломна работа със специфична стилистика и труден триаж. И тук голямата летва – да остана верен на фактите, но и да въздействам художествено. Да се самоогранича, за да избегна мелодрамата и романизирането. След тези книги имам много по-зрял поглед върху скелета на една бъдеща творба, дори когато чета за удоволствие, гледам професионално на текста, критикувам на ум или се възхищавам на структурата и тропите. Целият досегашен опит може да развие един бъдещ роман за първите години на прехода, семеен, социален, без политиката и тъмните кръгове, фокусиран върху обикновения човек, търсещ себе си. Разбира се ще включа автобиографични елементи. И изобщо ще се върна към семейната сага, но не съвсем. Аз се стремя да надграждам, да добавям нови структури и идеи, да не повтарям с точност жанра, темпото, настроението.
-Бъдещето тревожи ли те, или си вдъхновен, че човечеството го чакат по-добри дни?
-Аз съм оптимист. Поели сме в правилната посока, вече отхвърлихме много навици, убедихме се, че те не работят в наша полза – като пиенето на газирано, пушенето в затворени помещения, като холове, спални, работни кабинети, на път сме да се откажем от бензина, научихме се да осиновяваме бездомните кучета и да не мятаме боклука през терасата. Мисля, че нациите от бившия соц. блок изживяха едни трескави тридесет години на преход. Предстоят нови тридесет, където това напрежение трябва да се разсее, кариеризмът и недоимъкът да се успокоят и всеки да повярва в себе си. Това е закономерна крива, живеем все по-добре, манталитетът ни стои все по-достойно в Европа, успехите ни са по-лесно постижими.
Божидара ДИМОВА
Displaying 1 of 1 review