What do you think?
Rate this book
Първите 20: подбрани разкази от първите 20 години на XXI век
Разказите са най-подценяваният, но същевременно и най-българският жанр. Още от времето на Алеко, Йовков и Елин Пелин. Изминалите две десетилетия със сигурност са сред най-важните за тази ни литературна традиция, поставили България на световната карта с разкази като „Сляпата Вайша“, „Кръв от къртица“, „Има ли кой да ви обича“ и „Как купихме Ленин“.
В този сборник ви представяме подбрана селекция от едни от най-представителните и популярни истории за първите 20 години на XXI в. от едни от най-утвърдените ни съвременни майстори на разказа. Автори, спечелили читателите си и – в крайна сметка – развивали добрия им вкус през годините.
Благородно ви завиждаме ако за първи път се докосвате до тези истории – някои от тях неминуемо ще ви разсмеят, други може и да ви разплачат, а трети – ще държат любопитството ви до последния ред.
Във всички случаи, надяваме се, че сред многообразието на „Първите 20“ ще откриете и новия си любим български разказвач. Ако това наистина се случи, целта на този сборник ще бъде оправдана.
В този сборник ви представяме подбрана селекция от едни от най-представителните и популярни истории за първите 20 години на XXI в. от едни от най-утвърдените ни съвременни майстори на разказа. Автори, спечелили читателите си и – в крайна сметка – развивали добрия им вкус през годините.
Благородно ви завиждаме ако за първи път се докосвате до тези истории – някои от тях неминуемо ще ви разсмеят, други може и да ви разплачат, а трети – ще държат любопитството ви до последния ред.
Във всички случаи, надяваме се, че сред многообразието на „Първите 20“ ще откриете и новия си любим български разказвач. Ако това наистина се случи, целта на този сборник ще бъде оправдана.
224 pages, малък формат, меки корици
Published December 1, 2020
5 people are currently reading
83 people want to read
About the author
Александър Шпатов
10 books209 followersАлександър Шпатов е автор на сборниците #НаЖивоОтСофия (2014, преведен и на английски под заглавие #LiveFromSofia), както и на Том 2.0 (2015), в който са събрани оптимизираните разкази от първите му три книги: Бележки под линия (2005), Разкази под линия (2008) и Календар с разкази (2011). Отличен e с Наградата “Южна пролет” 2005 за най-добър дебют, както и с Наградата за литература на Столична община за 2015г. Шпатов е председател на Сдружение за градски читални и главен инициатор на проекта читАлнЯта в Градската градина на София. Повече информация за автора, можете да откриете на неговата Фейсбук страница Шпатов: Кратки градски , както и в LiterNet .
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 7 of 7 reviews
January 26, 2021
Много трудно е да се направи подборка от 20 разказа от 20 различни автори така, че да се хареса(т) на всички. Че не са писали по сходни теми е ясно по подразбиране, но също е нелогично да се очаква, че писали за същата публика. А ако вече си чел някои от разказите, пада и КПД-то на цялата подборка.
Вече съм си отбелязвал в тефтерите защо смятам забелязания от „чужденците“ разказ на Мирослав Пенков за трупа на Ленин за нелепица пред поколенията с жив спомен от родния соц. Няма нужда от препрочитане. А в разказосбирката му за изтока и запада имаше много по-добри неща.
И неочаквания край на Ниневия на Алек Попов, на второ четене не е неочакван.
Разказа на Александър Шпатов за принцесата на площад Славейков, и всеки пет години да си го преговарям, няма да остави трайни следи в паметта ми. А по-скоро – потвърждение, че не всичко написано е орисано на непреходност, а някои неща тежат само и точно в конкретното си съвремие. И то в много кратък интервал време.
Същия интервал, дето сляпата Вайша не можела да го види с очите си. Тоя пък разказ съвсем точно покри очакванията ми за четиво от Георги Господинов – няколко страници, които не оказват никакъв ефект върху съзнанието. Все едно му е подаден бял лист. Или на изчислителна машина – неперфорирана префокарта. Единствено ми се отвориха очите (и двете!), че Вайша не била японка. А това изсмукано от пръстите име се римува единствено с гейша. Оттам и неволната асоциация. А бях чувал за нея покрай филма на Теодор Ушев, който не бях гледал. Е, гледах го. Анимацията е добра, музиката на Котарашки – също, а присъства и празен лист. Ама за оскар не трябва ли и сценарий?
От друга страна – разкази, които визират конкретно събитие, концерт, при това на изпълнител с „нишова“ популярност като британската брейкбийт-хардкор рок група Prodigy, в чиято ниша стъпвам само с един крак, ме уцелват в сърцето като правилния читател. Даже и „оня от Продиджи“, Кийт Флинт, междувременно да се е възнесъл. Радослав Парушев повежда класацията.
На второ място в тая категория попада Васил Георгиев с разказа си за измайсторена идентичност от ранните години на социалните мрежи, когато някакъв образ от квартал Толстой се опитва да сваля майка си, представяйки се за прелъстителен неин връстник, за да не попадне в лапите на истински прелъстителен неин връстник и си избира името на най-мразения герой в българската литература Кирияк.
Разказите на Деян Енев, Здравка Евтимова, Михаил Вешим, Калин Терзийски, Йорданка Белева, Кристин Димитрова са трогателни всеки по своему. В добрия, а не подигравателния смисъл. С едно наум за Калин Терзийски.
Един цял разказ героят се фрустрира от режещ звук на флекс точно в най-романтичните му моменти. На произволни местоположения - мелник, малта, копенхаген, варадеро. А аз се фрустрирам, че с флекс са му отрязани главните букви. На богдан русев.
И Ангел Игов ме дразни с изявата си тук. Ужким е иронично, но параноичната му проповед да се крием в хралупи от терористи (ако беше изчакал пандемията от 2020, щеше да му се получи даже по-убедително) ми се струва съвсем искрена.
Добро попадение е, че подборката съдържа един след друг трънски и канзаски разказ. Макар и единият да остана голямо разочарование. Канзаският на Иво Иванов. Оказа се като писан за мотивационната редакционна рубрика на спортен сайт за средношколци - сантиментална драма за рано осиротяла изгряваща спортна звезда в свят, в който да си добър в нещо, особено - в спорта, се възнаграждава и материално и емоционално достатъчно добре, без да има нужда да се поливат със сълзи фиданки.
Трънският на Петър Делчев – напротив – е единственият, който ме подтикна да потърся целия му сборник. Как се тепа вук на голе руке, колко ракия може да се изпие в селската кръчма и колко свещена може да е една мъжка клетва в името на децата.
Отговор на канзаският разказ е калифорнийският на Захари Карабашлиев за прибрания в Америка възрастен български тъст, тръгнал да търси парче тел и стрък домати в дерето край магистралата. Оценявам! Защото го познавам. Лично. И по четирите краища на широкия емигрантски свят. И в четирите си разновидности, всичките - обединени от носталгия по домата с вкус на домат – тъст, тъща, свекър, свекърва.
А на трънския отговорът е за празнуващите неслуката си ловци, пушката Милка и вълчите сънища на Оля Стоянова.
Мечката Сара на Людмил Станев, обречена да загуби занаята си в новия век, пък свири по струните на моята носталгия. Нито на ст‘загорската гара, нито край калифорнийската магистрала бих я срещнал вече да играе хоро.
Самоиронизиращата писателското съсловие логорея на Елена Алексиева, предчувствах, че не е за мене, но дал ѝ шанс да стигна поне до 368 страница, успя да ме спечели с „пълна безнадеждност и отчайваща дислексия“ и стигнах чак до спасителния телефонен звън в последния ред.
Вече съм си отбелязвал в тефтерите защо смятам забелязания от „чужденците“ разказ на Мирослав Пенков за трупа на Ленин за нелепица пред поколенията с жив спомен от родния соц. Няма нужда от препрочитане. А в разказосбирката му за изтока и запада имаше много по-добри неща.
И неочаквания край на Ниневия на Алек Попов, на второ четене не е неочакван.
Разказа на Александър Шпатов за принцесата на площад Славейков, и всеки пет години да си го преговарям, няма да остави трайни следи в паметта ми. А по-скоро – потвърждение, че не всичко написано е орисано на непреходност, а някои неща тежат само и точно в конкретното си съвремие. И то в много кратък интервал време.
Същия интервал, дето сляпата Вайша не можела да го види с очите си. Тоя пък разказ съвсем точно покри очакванията ми за четиво от Георги Господинов – няколко страници, които не оказват никакъв ефект върху съзнанието. Все едно му е подаден бял лист. Или на изчислителна машина – неперфорирана префокарта. Единствено ми се отвориха очите (и двете!), че Вайша не била японка. А това изсмукано от пръстите име се римува единствено с гейша. Оттам и неволната асоциация. А бях чувал за нея покрай филма на Теодор Ушев, който не бях гледал. Е, гледах го. Анимацията е добра, музиката на Котарашки – също, а присъства и празен лист. Ама за оскар не трябва ли и сценарий?
От друга страна – разкази, които визират конкретно събитие, концерт, при това на изпълнител с „нишова“ популярност като британската брейкбийт-хардкор рок група Prodigy, в чиято ниша стъпвам само с един крак, ме уцелват в сърцето като правилния читател. Даже и „оня от Продиджи“, Кийт Флинт, междувременно да се е възнесъл. Радослав Парушев повежда класацията.
На второ място в тая категория попада Васил Георгиев с разказа си за измайсторена идентичност от ранните години на социалните мрежи, когато някакъв образ от квартал Толстой се опитва да сваля майка си, представяйки се за прелъстителен неин връстник, за да не попадне в лапите на истински прелъстителен неин връстник и си избира името на най-мразения герой в българската литература Кирияк.
Разказите на Деян Енев, Здравка Евтимова, Михаил Вешим, Калин Терзийски, Йорданка Белева, Кристин Димитрова са трогателни всеки по своему. В добрия, а не подигравателния смисъл. С едно наум за Калин Терзийски.
Един цял разказ героят се фрустрира от режещ звук на флекс точно в най-романтичните му моменти. На произволни местоположения - мелник, малта, копенхаген, варадеро. А аз се фрустрирам, че с флекс са му отрязани главните букви. На богдан русев.
И Ангел Игов ме дразни с изявата си тук. Ужким е иронично, но параноичната му проповед да се крием в хралупи от терористи (ако беше изчакал пандемията от 2020, щеше да му се получи даже по-убедително) ми се струва съвсем искрена.
Добро попадение е, че подборката съдържа един след друг трънски и канзаски разказ. Макар и единият да остана голямо разочарование. Канзаският на Иво Иванов. Оказа се като писан за мотивационната редакционна рубрика на спортен сайт за средношколци - сантиментална драма за рано осиротяла изгряваща спортна звезда в свят, в който да си добър в нещо, особено - в спорта, се възнаграждава и материално и емоционално достатъчно добре, без да има нужда да се поливат със сълзи фиданки.
Трънският на Петър Делчев – напротив – е единственият, който ме подтикна да потърся целия му сборник. Как се тепа вук на голе руке, колко ракия може да се изпие в селската кръчма и колко свещена може да е една мъжка клетва в името на децата.
Отговор на канзаският разказ е калифорнийският на Захари Карабашлиев за прибрания в Америка възрастен български тъст, тръгнал да търси парче тел и стрък домати в дерето край магистралата. Оценявам! Защото го познавам. Лично. И по четирите краища на широкия емигрантски свят. И в четирите си разновидности, всичките - обединени от носталгия по домата с вкус на домат – тъст, тъща, свекър, свекърва.
А на трънския отговорът е за празнуващите неслуката си ловци, пушката Милка и вълчите сънища на Оля Стоянова.
Мечката Сара на Людмил Станев, обречена да загуби занаята си в новия век, пък свири по струните на моята носталгия. Нито на ст‘загорската гара, нито край калифорнийската магистрала бих я срещнал вече да играе хоро.
Самоиронизиращата писателското съсловие логорея на Елена Алексиева, предчувствах, че не е за мене, но дал ѝ шанс да стигна поне до 368 страница, успя да ме спечели с „пълна безнадеждност и отчайваща дислексия“ и стигнах чак до спасителния телефонен звън в последния ред.
January 26, 2021
Много се зарадвах на тази книга, защото 1. следя българската модерна (актуална) литература и 2. един от сборниците с "нови" български разкази, който ми хареса, бе тъкмо на А. Шпатов.
За тази книга ще се съглася със съставителя й, че не всички разкази ми харесаха. По-долу някои от нещата, които ми направиха впечатление:
* много добро за мен начало с разказа на Д. Енев. Според мен едно доказателство, че пряката реч не е толкова за пренебрегване и точно липсата й, при желание за модернизъм, обърква читателя.
* разказите на З. Евтимова, Г. Господинов, Б. Русев, А. Попов ми се щеше да не са от най-комерсиалните. Тях почти всеки ги е чел, дори не на книга, а в интернет пространството
* Р. Парушев...ами такива разкази почти всеки може да разкаже от личната си биография...
* М. Вешим никога не съм чела, но този му разказ много ми хареса. Ей така простичко написан, но пропит с толкова чувство. Ще погледна и други негови книги. Определено ме спечели
* Към К. Терзийски определено обаче няма повторно да посегна. Не ми се четат ала Керуак разкази за еб@не и пиене. Това просто не е моята чаша с чай. Аз не можах да усетя таланта му.
* Разказът на Е. Алексиева....хм, тръгна доста отегчително, после ми заприлича на кръстоска между 1984 на Оруел и 451 по Фаренхайт. Не ми стана любим. Същото важи и за разказа на В. Георгиев.
* А. Шпатов бих казала, че е избрал един от най-запомнящите му се разкази.
* А. Игов също не е точно моята чаша с чай, имам Кротките, още не съм стигнала дотам.
* Й. Белева, чела съм много хубави коментари за нейни сборници. Този разказ или тази фабула обаче отнякъде ми бяха познати. Не ме впечатли.
* Кр. Димитрова, и тази фабула отнякъде другаде ми е позната, но не мога да се сетя откъде, не мисля, че идеята е на Кр. Димитрова обаче. Не ме впечатли.
* Не съм чела нищо от Карабашлиев, но този му разказ не ме спечели. За мен беше морално остарял с изтъркани лафчета около Америката.
* Иво Иванов има и по-вдъхновяващи разкази. Аз съм чела Кривата на щастието, но точно този разказ много бегло се беше запечатал в съзнанието ми.
* Петър Делчев в опита си може би да копира Хайтов с Диви разкази или поне на мен ми заприлича на него. Но в началото беше малко отегчително, с много повторения, а края беше предвидим и то с хепи енд.
* Прочетох много добри отзиви за разказите на М. Пенков, но не бих казала, че останах уау.
За тази книга ще се съглася със съставителя й, че не всички разкази ми харесаха. По-долу някои от нещата, които ми направиха впечатление:
* много добро за мен начало с разказа на Д. Енев. Според мен едно доказателство, че пряката реч не е толкова за пренебрегване и точно липсата й, при желание за модернизъм, обърква читателя.
* разказите на З. Евтимова, Г. Господинов, Б. Русев, А. Попов ми се щеше да не са от най-комерсиалните. Тях почти всеки ги е чел, дори не на книга, а в интернет пространството
* Р. Парушев...ами такива разкази почти всеки може да разкаже от личната си биография...
* М. Вешим никога не съм чела, но този му разказ много ми хареса. Ей така простичко написан, но пропит с толкова чувство. Ще погледна и други негови книги. Определено ме спечели
* Към К. Терзийски определено обаче няма повторно да посегна. Не ми се четат ала Керуак разкази за еб@не и пиене. Това просто не е моята чаша с чай. Аз не можах да усетя таланта му.
* Разказът на Е. Алексиева....хм, тръгна доста отегчително, после ми заприлича на кръстоска между 1984 на Оруел и 451 по Фаренхайт. Не ми стана любим. Същото важи и за разказа на В. Георгиев.
* А. Шпатов бих казала, че е избрал един от най-запомнящите му се разкази.
* А. Игов също не е точно моята чаша с чай, имам Кротките, още не съм стигнала дотам.
* Й. Белева, чела съм много хубави коментари за нейни сборници. Този разказ или тази фабула обаче отнякъде ми бяха познати. Не ме впечатли.
* Кр. Димитрова, и тази фабула отнякъде другаде ми е позната, но не мога да се сетя откъде, не мисля, че идеята е на Кр. Димитрова обаче. Не ме впечатли.
* Не съм чела нищо от Карабашлиев, но този му разказ не ме спечели. За мен беше морално остарял с изтъркани лафчета около Америката.
* Иво Иванов има и по-вдъхновяващи разкази. Аз съм чела Кривата на щастието, но точно този разказ много бегло се беше запечатал в съзнанието ми.
* Петър Делчев в опита си може би да копира Хайтов с Диви разкази или поне на мен ми заприлича на него. Но в началото беше малко отегчително, с много повторения, а края беше предвидим и то с хепи енд.
* Прочетох много добри отзиви за разказите на М. Пенков, но не бих казала, че останах уау.
July 19, 2021
разказите наистина са си най-българският жанр и не можех да спра да мисля колко добре казано е това. прекрасна селекция, обобщаваща точно изживяването да си българин в 21ви век, без значение къде се намира.
March 14, 2021
При 20 случайни разказа, подбрани без никаква обща идея освен "ето ви 20 случайни разказа" няма как да се получи добър сборник. Благодаря за Елена Алексиева и Йорданка Белева, те са звездите тук.
April 6, 2022
"Всички случили се истории си приличат. Всяка неслучила се история е неслучила се по своему." - Г. Господинов
February 21, 2021
Прочитайки този сборник, се запознах и с непознати до този момент за мен български автори. И те си имат своите предимства, но книгата за пореден път ми доказа, че най-големите просто са си най-големите и има защо да е така и има защо имената им да са най-известните. Безспорно разказите на Иво Иванов, Делчев, Карабашлиев, Господинов, Евтимова, Пенков изпъкват пред другите, хващат те за гърлото и те разтрисат. Прекрасни писатели имаме, хора :)
June 16, 2021
Моето лично откритие тук беше Йорданка Белева. Дни наред не мога да спра да мисля за разказа ѝ "Внукът на човекоядката" и да се чудя как е възможно досега да не съм посягала към сборниците ѝ "Ключове" и "Кедер". Намирам нещо от Здравка Евтимова в нея, но някак мракът ѝ е по-ефирен.
Друго неочаквано за мен удоволствие беше Петър Делчев и разказът "Клетва" от сборника "Трънски разкази". О, да.
А Здравка Евтимова... тя е сред очакваните и вечни удоволствия.
Идеята на сборника е чудесна. И все пак мисля, че в него има немалко автори, които, поне за мен, нямат място до Георги Господинов, Михаил Вешим, Кристин Димитрова, Здравка Евтимова, Йорданка Белева, Петър Делчев и др. Затова звездите от мен ще са три.
Друго неочаквано за мен удоволствие беше Петър Делчев и разказът "Клетва" от сборника "Трънски разкази". О, да.
А Здравка Евтимова... тя е сред очакваните и вечни удоволствия.
Идеята на сборника е чудесна. И все пак мисля, че в него има немалко автори, които, поне за мен, нямат място до Георги Господинов, Михаил Вешим, Кристин Димитрова, Здравка Евтимова, Йорданка Белева, Петър Делчев и др. Затова звездите от мен ще са три.
Displaying 1 - 7 of 7 reviews