Југославија, моја дежела

by Goran Vojnović

Со својот препознатлив стил, остриот и жив јазик, со умешното и луцидно раскажување Војновиќ во романот Југославија, моја дежела ги демитологизира Балканот и Југославија и на новите генерации им овозможува еден поширок и понепосреден поглед на она што се случуваше во војните на деведесеттите години на минатиот век на просторите на некогашната заедница.

Југославија, моја дежела, го поставува прашањето на смислата на сите војни, прашањето на злото, на вината, прашањето на односот татко-син, како и прашањето дали злосторствата може да се оправдаат и дали децата треба да ги плаќаат гревовите на своите родители.

Насловот на романот асоцира на популарниот слоган од крајот на осумдесетите години во Словенија, кој гласи: „Словенија, моја дежела“.

Genres: Fiction, Historical Fiction, Novels, Contemporary, Literary Fiction, Audiobook, Historical

301 pages, Paperback

First published November 28, 2011

About the author

Goran Vojnović (rojen leta 1980 v Ljubljani) je filmski in televizijski režiser in scenarist. režiral je tri kratke filme (Fužine zakon, Sezona 90/91, Moj sin, seksualni manijak), z Markom Šantićem pa napisal scenarij za film Sretan put Nedine, ki je osvojil nagrado Srce Sarajeva in bil nominiran za nagrado evropske filmske akademije.
Kot filmski publicist sodeluje s številnimi filmskimi revijami in časopisom Dnevnik, kolumne pa objavlja na literarnem spletnem portalu beletrina.si in v študentski reviji Element. Leta 1998 je v samozaložbi izdal pesniško zbirko Lep je ta svet. Čefurji raus! je njegov prozni prvenec.

Reviews

[Nuria Castaño monllor · Rating 5 out of 5]

Mucho más allá de la búsqueda de la explicacion del origen del conflicto, Vojnovic aborda la exposición del desconcierto de una generación que vivió la guerra de los Balcanes sin haber entrado aún en la adolescencia y que no quiere entender porque no está dispuesta a perdonar.
El libro es de una intensidad emocional inmensa y un torbellino de visiones nacionales o locales diversas que lo hacen interesantísimo.
En el verano de 2006, Ignacio y yo nos fuimos de turisteo a Croacia. Ignorantes profundos de lo que allí había ocurrido realmente, y, parecía, seguía ocurriendo, descubrimos, en la escasa medida en que unas vacaciones lo permiten, una realidad compleja y sorprendente: que los Balcanes habían vivido, (y sí, no era un error de la Lonely Planet), en un régimen feudal hasta bien entrado el siglo XIX; que la opulencia de los austriacos y alemanes que atravesaban Europa al volante de sus impresionantes coches remolcando lujosos yates para navegar en el Adriático tenía fiel remedo en personajes de extrema riqueza (y mal gusto) generada al amparo del derrumbe del Telón de Acero; que los bajos del maravilloso Palacio de Diocleciano en Split estaban atestados de puestos de un verdadero mercado turco, (porque hay muchas formas de Historia), o que Dubrovnik ya empezaba a convertirse en un parque temático, transformación que sin duda se ha acelerado en los últimos años.
Pero fue cuando abandonamos la costa y nos internamos en el interior, de vuelta a Zagreb, cuando nos topamos con una evidencia más locuaz de la realidad, terca, de la esencia de aquel conflicto: los pueblos de la Krajina exhibían orgullosos en sus fachadas las heridas de una guerra que había terminado oficialmente 10 años antes y los carteles, (vallas publicitarias), ensalzando a los héroes locales, chetniks serbios en una región asignada finalmente los croatas, lucían el lustre del día anterior.
Por aquel entonces, Ratko Mladic y Radovan Karadzic estaban en búsqueda y captura, Milosevic había fallecido sólo unos meses atrás en su celda de La Haya y Arkan había sido asesinado en 2000.
Yugoslavia, mi tierra. Vojnovic nos sitúa justo en aquellos años (2007, en realidad) y desarrolla un libro en el que nos aproxima a algunas razones para aquella brutalidad, razones tribales, casi folclóricas, por lo endémicas; nos habla de la memoria del dolor y de los muertos; de la desconfianza racial nacida al amparo del régimen de Tito; de la rehabilitación casi inmediata de muchos de los que habían participado activamente en los mil y un genocidios; de la connivencia pública de todos los estados de la zona en la ocultación de sus propios criminales. Pero también, y, sobre todo, nos habla de la generación que vivió la guerra siendo aún unos críos, de la pérdida de su mundo, de su debate entre querer saber y no querer entender, incluso a los propios, para no tener que perdonar y de aquellos que nacieron después, de la resurrección de los símbolos y de la ignorancia del soporte que muchos de estos (símbolos) tuvieron en que aquella guerra terrible. Aquí en Europa. A nuestro lado.

[cypt · Rating 5 out of 5]

Knyga, iš kurios nedaug ko tikėjausi ir kuri labai nustebino. Praėjus porai dienų nuo tada, kai ją pabaigiau, - net nebegaliu pasakyti, kuo konkrečiai. Galvojau, kad nieko nesuprasiu, nes Balkanų šalys ir kultūra man praktiškai nežinomos, apie baisųjį karą žinau tik kažką labai bendrai - ir kuris gi karas nėra baisus. O atminties, kaltės tema jau pasidariusi kaip COS etiketė ant skuduryno maikės - perki automatiškai, nes kaip čia nepirksi.

Knyga parašyta autobiografiniu stiliumi (nors pati nėra autobiografinė), apie jauno vyro, vaikystėj išgyvenusio Balkanų karą, gyvenimo epizodą: jis sužino, kad jo miręs tėvas a) gyvas ir slapstosi, b) yra karo nusikaltėlis, atsakingas už vieno kroatų kaimo išžudymą, nuteistas tarptautinio Hagos tribunolo. Knyga apima neilgą tarpsnį - nuo tada, kai pasakotojas sužino a ir b apie tėvą bei pradeda jo ieškoti, iki tų paieškų pabaigos. Beieškodamas jis prisimena (ir mums papasakoja) pagrindinius savo vaikystės "polius": tėvas karininkas, kuriam armija visada aukščiau šeimos, emociškai atsiribojusi, nereaguojanti mama; nuolat keičiama gyvenamoji vieta - ne vien geografiškai, bet ir etnine prasme, kai vieną dieną tu tarp slovėnų, kitą - tarp bosnių, nu svarbiausia kad ne kroatų ir ne albanų, nes tada visai amen. Sykiu beieškodamas, besigilindamas į save ir ką anuomet patyrė, jis pamažu griauna viską, ko gyvenime pasiekė, - šiokį tokį stabilumą, santykius, apskritai vietą pasauly ir savęs suvokimą.

Šitas mane turbūt paveikė labiausiai - tas ne progreso, o regreso pasakojimas; tai, kaip tu stengiesi daryti tai, kas turėtų būti reikalinga (pažinti save, suprasti, ką patyrei, permąstyti vaikystę ir ją formavusius dalykus), - bet tai galiausiai tik sužlugdo. Ar gal tiksliau - išmuša ir taip netvarų pagrindą iš po kojų (nėra taip, kad būtų rodomas visiškas krachas).

Atskiras, labai svarbus dalykas - nuostabi knygos kalba, už kurią turbūt labiausiai atsakinga vertėja, bet tai ir redaktorės darbas. Kalba labai gyva, pilna slengo, šnekamųjų intonacijų; veikėjus girdi nuostabiai gyvai, tarsi kokį dėdę Kęstą iš degalinės ar Gedą iš Šilainių. Ir tuo visas tas tautų katilas tampa be galo artimas, savas, sykiu ir labiau paliečiantis. Galbūt taip dar nebūtų buvę įmanoma rašyti iki "Pietinia" ar "Varatariaus" - nežinau, bet džiaugiuosi, kad ši knyga išversta būtent taip. Atmintis, karo atmintis, nyki ir tuo nykumu destruktyvi vaikystė, tėvoieška (niekuo ne biblinė) kaip pastanga rasti bent kokį spindulėlį iš tos vaikystės - visi Big Topics staiga tampa ne tiek Big, kiek artimi ir labai labai suprantami.

[Metodi Markov · Rating 3 out of 5]

Добра книга, но някак се размина с очакванията ми и затова не мога да ѝ дам по-висока оценка.

Дълго време рисунката на корицата ми приличаше на парен локомотив, този на неумолимата история, стремително устремен към прегазването на поредния неуспешен и жесток социален експеримент - червената Югославия на Тито. Когато взех книгата в ръце, установих че това е обезличен и анонимен човек - та това може да е всеки един от нас!

За войната говорят предимно тези, които не са били и близо до нея. Оцелелите от мелачката ѝ мълчат даже и пияни, толкова е страшно увредилото ги безумие на човешкият вид.

Мислех, че ще чета за разпада на Югославия, а получих единствено историята на едно провалено "югославско" семейство, а тази модерна европейска трагедия бе просто един блед фон.

Владан е син на обявения за военнопрестъпник генерал от ЮНА Неделко Бороевич и целият му живот е едно свободно падане, невъзможност да превъзмогне болката и травмите получени в детството. Внезапната новина, че баща му може би е жив го кара да преосмисли аспекти от живота си, държани до тогава в тъмно ъгълче на съзнанието му.

От героите в книгата научаваме, че те всъщност не могат да схванат напълно случилото се, че гражданските войни унищожили тази изкуствена страна всъщност са залегнали още в генезиса ѝ, и че вероятно са били неизбежни. Всичко е белязано от един непрекъснат цикъл на насилие, повтарящ се през няколко поколения, жертвите на който плащат греховете на отците си...

А самата Югославия се оказва постепенно страна ненужна никому, най-вече на гражданите си, които до вчера са се клели в нея.

Стилът на Войнович е приятен, книгата е трудна за навлизане, но постепенно увлича. Има моменти в разказа, които са щрихирани мимолетно или недостатъчно, но това си е по негова преценка - не се наемам да кажа, дали подробностите биха допринесли за по-доброто развитие на романа. Трудно се излиза от това "юго" клише, което формира голяма част от книгите написани за този период.

Цитат:

"Изнасилваха, палеха и колеха. Понеже в името на гробовете всичко е свято... и всичко е необходимо..."

P.S. Преводачката има проблеми с българските имена на топонимите в книгата - така Биелина е станала Белина, Осиек - Осек, а Плитвицките езера - Плитвишки...

Мисля, и че е по добре да се ползва военнопрестъпник, вместо военен престъпник, но това си е лично мое предпочитание.

[Jelena · Rating 5 out of 5]

Iako sam do knjige došla sasvim neplanirano, „Jugoslavija, moja dežela“ pokazala se kao bolji ulov nego što sam mogla da zamislim.

„Dežela“ nije ni prva ni poslednja knjiga o suočavanju sa (ratnom) prošlošću na našim prostorima, o pokušaju nekog novog početka na ruševinama ili u drugoj sredini. Ali autor ovde ubacuje element sa kojim se ja do sada nisam susretala u delima iz ovog tematskog kruga, a koji i te kako menja celokupnu perspektivu. Jer sada više nije samo u pitanju detinjstvo obeleženo ratom i gubitkom (emocionalnim, materijalnim, gubitkom godina života itd), već gubitak vlastitog identiteta, odn. onoga što smatramo identitetom.

Šta kada nakon kidanja međuljudskih veza i korena izgradiš nekakvu provizornu egzistenciju i još i uspostaviš kakve-takve odnose sa ljudima u okruženju koje ti nije blisko, a onda saznaš da niti si ti onaj za koga si sebe smatrao niti je tvoja intimna prošlost onakva kakva si verovao da je niti su tvoje uspomene istinski tvoje? To je osnova „Dežele“. Ali svaki sloj romana otvara barem još po nekoliko pitanja o stupnjevima međuljudskih odnosa. U kojoj meri roditelj sebi sme da dozvoli očajanje spram potreba vlastitog deteta? Koliko događaji pod vanrednim okolnostima mogu trajno da unište vezu između dvoje ljudi? Koliko naknadna saznanja menjaju odnos uspostavljen pre toga, a koliko baš možda ona mogu pružiti tračak razumevanja tamo gde ga nikad nije bilo? Koliko razumevanja možeš očekivati od nekoga za koga tvoja stvarnost nikada nije postojala? Ili koliko, zarad sebe i drugih, smeš da dozvoliš da te vode i oblikuju događaji stari dve decenije?

Koliko god to mučno bilo, ovaj roman nije depresivni tok junakovog samosažaljenja. Dinamičan je i duhovit. Da, ima u njemu i te kako (samo)preispitivanja i kontemplacije, ali je on ujedno i road novel (ako postoji road movie, valjda postoji i ovo) i crnohumoristički prikaz balkanskog polugeta. A najjače udaraju upravo najjednostavnije rečenice, trezvene i svedene, mahom iz dečije perspektive.

Pokretač radnje je junakovo suočavanje sa ocem, sa onim što otac jeste i sa onim kako ga sin vidi. Dakle došli smo do tačke kada je generacija sinova (i kćeri, naravno) dovoljno stasala da oseća potrebu da raščisti koja je bila uloga očeva (prvo bioloških, onda i metaforičkih) u ratu. Taj period u nemačkom društvu ostavio je jakog traga u književnosti. Nadam se da će i kod nas uslediti nešto slično.

Ipak postoje pitanja na koja nijedna knjiga ovog sveta ne može odgovoriti. Da li se monstrumom postaje nakon nekakve strašne traume koja čitav intimni univerzum izbacuje iz toka? Ili je monstrum rezultat ispraznog spleta okolnosti, banalnosti zla? Ili se monstruoznost rađa sa čovekom i pritajena čeka lozinku koja će je probuditi? Uostalom, koliko čudovište uopšte ima pravo na delić ličnosti koji bi bio van svakog užaša? Ili, još najpre, koliko mi imamo pravo da u čudovištvu vidimo ostatak neke topline ili bliskosti koju smo ranije osećali?

[Emiliya Bozhilova · Rating 5 out of 5]

”Има пътища, които не бива да се следват;
войски, които не бива да се нападат;
градове, които не бива да се обсаждат;
позиции, които не бива да се оспорват;
заповеди на владетеля, които не бива да се изпълняват.”
Сун Дзъ, “Изкуството на войната”

Точно по тези пътища поемат героите на Войнович и тътнещата в разпад Югославия.

Войната лакомо поглъща останките от доскоро мирна и относително толерантна многонационална Югославия. В хищната и паст рухват и хиляди смесени семейств�� като това на сърбина Неделко, словенката Душа и сина им Владан. Летоброенето на няколко нации и поколения се променя на “преди войната” и “след войната”. За “по време на войната” оцелелите не жел��ят да си спомнят.

Докъде могат да доведат патриотизмът и предаността към идеята? Една изпълнена заповед ще тласне полковника от армията на Социалистическа Федеративна Република Югославия Неделко Бороевич към доброволна абдикация от човека, съпруга и бащата в себе си. Както и към приемането на доживотната присъда никога повече да не види тези, които единствено е обичал и са го обичали. Ще го вкара в адската балканска въртележка на историята, където камарите с трупове от миналото роят нови и нови камари в настоящето. Понякога няма нищо по-смъртоносно от идеалист в действие! Идеалист, който не задава неудобни въпроси...

Тази изпълнена заповед не само оставя Владан без баща, но и завинаги го лишава от майка. Предпазвайки - както си въобразява - душата си от болката, Душа погребва преживе не само съпруг, но и син. И в известен смисъл погребва и себе си. Няма майчина любов без протегната ръка, само на база хладно констатираната родствена връзка. Това е най-големият грях на Душа: рухнала и втренчена единствено в себе си, тя просто не намира сили да обича детето си.

Единайсетгодишният Владан остава приклещен съвсем сам и бездомен в капана върху ничията земя на изпепеления живот на родителите и страната си. За да съхрани поне частица от семейството на детството си в малкото безметежно средиземноморско градче, той е обречен да изживява и изстрадва отново и отново всеки избор на родителите си, всяка тяхна болка, всяка тяхна грешка и всеки техен ужас от безвъзвратно стореното. Изживява от тяхно име отдавна прекъснатия им общ живот в една несъществуваща вече родина, без да успее да хвърли котва в настоящето. Пита, търси и се лута между държави, култури и идентичности. Пътува към родината, бащата и към себе си от миналото, за да достигне до граница, която не е географска, но е окончателна. Граница, чието преминаване би му коствало всичко и където безмилостно се сблъскват желание за прошка и за справедливост. Колко от себе си може да даде човек в името на любовта, колко може да разбере, колко може да приеме и прости, без да се изгуби окончателно и да остане верен на истина, морал и себеуважение?

От тези трима герои единствено Владан ще осъзнае, че предопределеността и сляпото подчинение на заповед, държава, Бог, дълг, скръб, минало, са само нагласа на ума. И не могат да служат като оправдание за убийство, отчуждение и повтарящи се едни и същи исторически трагедии.

На няколко пъти ми се приплакваше. По някакъв ужасяващ начин можех да разбера и да се идентифицирам с всеки от тримата главни герои, единият от които през повечето време е предаден през призмата на спомена и интерпретацията. Простичък, искрен, трогателен, елегантен, бликащ от неочакван хумор, присмиващ се (без да е осмиващ) както на балканските луди глави от юга, така и на стриктните северняци - такъв е стилът на Войнович. Силното въздействие на романа не е случайно. Поколението на Горан Войнович е последният оцелял заложник от войната в бивша Югославия. Последният свидетел на хаоса, смъртта и абсурда, където довчерашни съседи, колеги, роднини се избиваха един друг пред очите на децата си. Днес тъкмо тези деца питат, обвиняват и съдят пред трибунала на историята. И нека гласът им поне сега бъде чут!

***
“Всъщност те въобще не бяха онези, които убиваха, убиваха гробовете на техните бащи и майки, на братята и сестрите им. В тяхно име правеха всичко, което правеха.”

“Проклети да са всички тези истории... Би трябвало да ги забранят, а тези, които ги разказват - да бъдат разстреляни, понеже с тях тровят и колят децата и внуците си.”

“Вярвах, че генерал Бороевич трябва да остане човекът с мрачния поглед от снимките от село Вишничи... И вярвах, че баща ми, след като веднъж бе нагазил там, не биваше повече да ми е баща.”

“...обвинявах мислено невидимите тълпи от малки хора, които, за да получат малките си републички, унищожиха единствения ми дом..."

[Margarita Garova · Rating 5 out of 5]

„неговото престъпление е и мое престъпление.“

На гръмогласните Балкани всичко е в изобилие – и щедростта, и любовта, и омразата, и глупостта. На младини жизнеността е в излишък, а после упадъкът е бърз и преждевременен. Сладки приказки, ръсени от демагогски уста, разпалват патриотичния плам, а след това идва тъпото и безучастно примирение. Телевизионно родолюбие и насилие на терен. Местните мръсници и лошия Запад, който крои заговори.
Това са Балканите. Други едва ли са били някога.

В търсене на отговори за превратностите, сполетели този прокълнат край преди 30 години, предприех смело пътуване в близкото минало, когато Република Сръбска още е била част от Югославия, и точно като главния герой Владан се опитвах да намеря отговор на въпроса: защо стана така през 1991 година?

През тази година за единадесетгодишния Владан от град Пула всичко познато свършва. Войната изтръгва от семейството баща му Неделко, офицер от Югославската народна армия. С майка си, словенката Душана, детето предприема крайно нежелано пътешествие до Белград, през Нови Сад и накрая до Любляна, за да разбере, 16 години по-късно, че баща му не само е жив, но е и военнопрестъпник, издирван от трибунала в Хага.
Понякога големите неща могат да се осмислят само през малки истории като тази. Истории, които е споделяло не едно дете на сръбски офицер. Разказът на Владан дава достъп до не толкова очевидните страни на конфликта, за големия етнически хаос и мешавица от култури, съставлявали някога СФР Югославия, за разпада на нещата в тила. В нея няма почти нищо от самия конфликт, всичко е мир и роднински връзки. Но от това четенето не става по-леко. Големият въпрос, който поставя и на който отговор няма, е за задочната вина, с която децата на военнопрестъпниците трябва да живеят; за моралната тежест, която поемат от родителите си, дори когато последните нямат нито морал, нито тежест. Можеш ли да обичаш баща си и да мразиш престъпника в него? И ако излезем извън контекста на книгата, още по-болезненото – можеш ли напълно да се отречеш от родителя, който те е предал, за да се еманципираш като напълно откъснато от родствени връзки същество, емоционално изключено, по думите на автора.

Но Балканите нямаше да са това, което са, ако насред най-тежките екзистенциални кризи не се намери място за малко цинизъм и неприлична насмешка. Авторът много духовито се заиграва с балканските стереотипи – пищна сватба насред чумаво, горещо гостоприемство, което прераства в още по-горещ скандал; типичната динамика, характера за отношенията на източноевропейските двойки; нелепите прояви на мачизъм, псувните за добро утро и безброй още смешно-тъжни неща, които оформят грапавия емоционален релеф на Балканите, осеян с димящите кратери на миналото.

Горан Войнович, младият словенски автор, е влязъл толкова добре под кожата на главния герой, че на моменти се бърках с автобиография. Автентично, интелигентно писане, с малко хъшлашки замах, както си приляга на нашата география.

Това е книга за осмисляне на близкото минало през личната история, чийто роден еквивалент така и не се случи както трябва. Но пък най-доброто предстои.

„… за него всичко случващо се, докато е в униформа, беше съвсем в реда на нещата.“

[Ugnė · Rating 5 out of 5]

Norėtum sakyti, kad nesvarbu nei žmogaus tautybė, nei jo tikėjimas, nei kokia kalba jis kalba ar iš kur kilęs yra, kad visi mes broliai, to paties į Žemę atėję.

Tačiau norėtum sakyti ir tai, kad sava kalba, sava žemė, savi žmonės arčiau širdies, nes kiti, kad ir vertindami ir mylėdami, net ir bandydami priimti ir suprasti, niekada iki galo vis tiek negalės to padaryti.

Ir tik opa tu jau ir brolžudikiško karo nusikaltėlis.

[Georgi · Rating 5 out of 5]

С годините изчетох доста литература, посветена на конфликтите в бивша Югославия, търсейки отговор как е възможно да се случи нещо подобно. Затова и не се поколебах нито за минута, когато видях корицата на „Югославия, моя страна“ от младия словенски автор Горан Войнович, част от блестящата селекция на ICU Publishing.

Трябва да призная, че в нито една прочетена до момента книга за Югославия не съм попаднал на достатъчно добро обяснение за причините, довели до този кървав конфликт. Не очаквах да го намеря и тук. Докато не попаднах на следния цитат, който споделям с цялата сила на казаното в него:

„И всичко това само защото всеки от тях си имаше своя лична история за далечни, но така и непрежалени загуби. За баби и дядовци, за масови гробове и концентрационни лагери. История, която през всичките тези години ги човъркаше, за която си шепнеха с��ришом и търпеливо чакаха да дойдат други времена, когато ще могат да ни разкажат всичко това на глас, убивайки в тяхно име. Всички те тихо и незабележимо отглеждаха гнева си и предварително бяха подготвии извинения за кланетата на невинните, за всичките изпепелени села, за изнасилените момичета. Всичко им позволяваха тези техни истории и ги оправдаваха за всичко. Утешаваха съвестта им и приспиваха неспокойните им души всяка нощ. Понеже всички те някога са се заклели в мъртвите си близки и затова ние, живите, бяхме недостойни и маловажни за тях. Всъщност те въобще не бяха онези, които убиваха, убиваха гробовете на техните бащи и майки, на братята и сестрите им. В тяхно име правеха всичко, което правеха. Изнасилваха, подпалваха, колеха. Понеже в името на гробовете всичко е свято… Всичко е необходимо…“

Можете да прочетете цялото ревю тук: https://bit.ly/2y216Tp

[Martinis · Rating 5 out of 5]

2018 was a year filled with north american literature mostly. I read some wonderful Italian and French books too and I did not forget about Murakami or Yoshimoto as always, but this year I want to start with something different, with a story that is a part of my personal story in this world, with a place that was my home and in a way will always remain so even if the name, Jugoslavija, is not so pronounced anymore.

Quando leggo Vojnović, i Balcani mi tornano fin sugli occhi e mi stringono allo stomaco. Non dimentichi mai davvero da dove vieni e in queste pagine rivive tutto Il dimenticato.

[Iryna Kanya · Rating 5 out of 5]

«На жаль, навіть мій батько, який віддавна найбільше боявся перетворитись на жалюгідного слабака, ніколи не усвідомлював, що за тих часів дезертирувати було найсміливіше і найвідважніше, що можна було вчинити.»

«Коли я міркую про це з теперішньої перспективи — розумію, що Душа про все це принаймні здогадувалась. Може, навіть і знала вже тоді, що такі убивства закінчуються лише для тих, кого убили, але ніколи — для тих, хто вбиває.»

Роман Ґорана Войновича - місцями до болю нестерпна мандрівка спогадами та переживаннями дитини, щасливе дитинство котрої було перервано війною, дитини, котра тільки й мріяла про літо та купання з друзями в теплому морі, але повинна була передчасно подорослішати. І цей процес дорослішання болючий, повний жахливих відкриттів, які на все життя стають вантажем і навіть завадою для життя.

Цей роман - чесна розповідь про дитячі травми, які ми несемо як важкий хрест у доросле життя, невідболілі родинні історії, які таврують і через покоління та формовану ними ідентичність. Переплетені у книзі вина та виправдання, минуле і майбутнє, пам’ять про щасливу сім’ю та відчуття пронизливої самотності, любов та ненависть сина до батька роблять цю історію життєвою та непідробною, що повністю заворожує мене як читачку.

[Vasko Genev · Rating 5 out of 5]

Това беше омагьосан кръг и за миг през ума ми мина мисълта, че може би и самият аз съм част от тази проклета история и някога някой може да захвърли и моя труп върху купчина други трупове, в която след това ще се взира онзи, който ще остане след мен. В тази премълчана история жертвите ставаха палачи, а палачите ставаха жертви и всички в тази история убиваха или бяха убити.
Не исках да бъда част от тази история, но вече не бях сигурен, че мога да избягам от нея. Не вярвах повече в това, че тъкмо аз мога да избягам от нея. Не вярвах повече в това, че тъкмо аз мога да завърша разказа без край, защото всеки негов край беше ново начало, или по-скоро хиляди нови начала. Всъщност краят на историята на Неделко не беше просто началото на моята, но и началото на много други далеч по-болезнени истории. Беше началото на историите на всичките му жертви, които дълги години са разказвали някъде съвсем близо до нас. Болеше, понеже знаех, че единственият въпрос, останал без отговор, е този на мен каква роля ще ми бъде отредена в тези истории и в чия история ще завърша накрая.

Тази вечер Надя разби на пух и прах теорията ми за щастливите деца, които никога не порастват наистина, понеже живеят скрити от реалността в своите къщички за кукли. Когато тя така търпеливо прие невъзможността ми да отговоря поне отчасти зряло на който и да било от въпросите ѝ и да облека в думи проблемите си, просто трябваше да помисля за това, че щастливите деца може би все пак съзряваха по-бързо от нас, нещастниците, които завинаги оставахме пленници на твърде преждевременната си и само привидна зрялост. Нас, нещастниците, съдбата все ни просвещаваше и все не можеше да ни вразуми.

Това е история за края на едно семейство след разпадането на Югославия. История, чрез която ще се усетят размерите на войната и кошмарът на случващото се, без нито една военна сцена.

1991г. - годината, в която детството на Владан ще приключи още преди да е започнало така очакваното лято.

Отдавна не бях чел книга с толкова силен край. Край, който беше раздробен "на части", като след взрив.

През цялото време се усещаше безсилието пред растящия хаос, тоталната липса на контрол, невъзможният диалог, неслучилият се разговор.

Събитията от т.нар. "Югославски войни" са твърде скорошни, за да могат да имат коректно историческо описание. Война в началото на 90-те години, още повече на територията на Европа, няма как да не бъде в центъра на вниманието на информационните медии по света. Но огромното количество информация, съчетана с хаоса и пропагандата на войната, не правят по-разбираеми и обясними конфликите. В същото време, всеки нормален човек иска да разбере, защо хора доскоро живели заедно в разбирателство изведнъж се оказват разделени и поляризирани до степен, в която да започнат да се избиват?

Провокирани?! От кой?

Военните, политиците, журналистите - тези представители на властта и институциите. Те са тези, които могат така директно да влияят на обществото, да всяват страх и паника, да предизвикат масова лудост или обратното - да тушират напрежението, да говорят разумно, да обуздават страстите. Но кое е това "нещо", чрез което същите тези властимащи са успяли толкова лесно да радикализират хората?

Това "нещо" тихо резонираше във всяка страница, отглас на жесток, гаден, внушен, втълпен, афиширан, разпищолен, просташки, сляп, глух, безчувствен, луд, свиреп НАЦИОНАЛИЗЪМ.

Синдром на инфантилната балканска сантименталност

В моето въображение песнопойците бяха способни на зверства, каквито емоционално по-малко разпалените екземпляри не можеха дори да си представят. Във въображението си видях как някой човек, лика-прилика на въпросния митничар, нежно извива глас под звуците на тамбура, пеейки "Не ми пипайте равнината", докато изнасилва тринайсетгодишно новосадско момиче, което кой знае защо му е виновно, че той не може да се разхожда край Дунава под ръка с пълнолетните новосадчанки.
Веднъж се опитах да опиша това смъртно опасно емоционално състояние на Надя. За целта го нарекох Синдром на инфантилната балканска сантименталност и го определих като важна подправка в неврастеничните братоубийства, които се извършват ритуално по тези места на всеки петдесет години.

Преди всичко Даниел ме научи на правилата на национализма, който владееше изключително добре. Така още първия ден ме попита как се казва баща ми и на следващия ми обясни, че съм сърбин, защото Неделко е сръбско име, както Владан, независимо от това, че майка ми е Душа, тъй като националността се определя по баща.

Интересно, след първите страници на книгата не бях въодушевен, явно се бях настроил "за нещо друго" или "за нещо повече". Текстът ми звучеше аматьорски, имаше две-три нелепи сравнения и неточности като: ... отлетял като муха без глава към Рибарска колиба ... - това не е ли израз за лутане?, - ... социалистическа постройка с формата на куб, каквито с лопата да ги ринеш ... - да ги ринеш?!, - или пък: ... медитации на тема закуска и слизане за пощата - медитации?!, - ... а и с когото и да било, нямах намерение да разговарям за суеверие. - е, не е ли "от суеверие"... Да, определено се вторачвам в глупости, а майтапът е, че подобни неточности са присъщи на тийнейджърите, които все повече мислят на различни езици :)

НО..., след всяка страница прогресивно растеше желанието ми да продължавам да чета тази книга. Такова нахъсване отдавна не бях изпитвал. Да не можеш да оставиш книгата - сещате се!

В апартамента на Данило Радович животът беше спрял и сякаш през всичките тези години никой не го беше пипнал - всичките мебели все още се намираха на същото място, както тогава, когато живеех тук. Цялата тогавашна временност беше застинала в един момент. Декоративният стенен календар от 1911 година все още беше залепен с тиксо на гардероба, телефонът беше поставен на столче в антрето и огледалото - подпряно на стената. В апартамента цареше необичайна тишина, която ми напомни за спящата Йована и шепота на осмината будни. Тишина, която разкриваше преди всичко зейналата в него празнота - спокойна и мъртва, както са спокойни и мъртви бездарните натюрморти.

Дори и безизразното му лице този път не успя да скрие неговото разочарование. Картината на неговия живот започна да се съставя и прие облика, изрисуван върху посъ��налото му и преждевременно състарено лице. С годините апартаментът му, който някога се пръскаше по шевовете от кипеж, беше станал гробище за несбъднати мечти, изгниващи сега заедно с него на улица Жарко Василевич.

Помислих си, че този човек, който през цялото време е обитавал тази наглед безопасна периферия на преминалата война, всъщност така и не е успял да дочака краят ѝ, но за разлика от Йована, беше прекалено стар, за да избяга от нея на другия край на света. Каква беше вината му навярно не можеше да се установи. Познавах го твърде бегло, за да знам дали е заслужил с нещо всичко това, при всички случаи обаче, докато стоеше така безучастно срещу мен, изглеждаше като една от многото невинни жертви на безкрайния абсурд.

Искаше да чуе как звучи нормалният свят. Започна да се преструва, че всичко е нормално, и да ме разпитва всякакви глупотевини, за магазините, за портиерите, за времето, за какви ли не нелепости. Вбесявах се, а той искаше да говори за това какво сме яли на обяд. Струваше ми се, че е полудял. Като помисля за това сега, сигурно се е нуждаел от няколкоминутното усещане за реалност, от някакъв звуков образ на света, където хората все още ходеха да пазаруват и приготвяха обяд. Може би се опитваше да остане с всичкия си, а за мен, с всеки изминал ден, той ставаше все по-голям психопат.

Докато слушах госпожа Подлогар как повтаря до плюс минус безкрайност историята си, се питах учуден откъде произлиза необходимостта на хората да създават образа на уж перфектните си семейства и дали действително съществуват истински функционални семейства, или всички само се преструват, както се преструваха през целия си живот Душан и Мария.

Страхувах се от осъзнаването, че всички градове на този свят са еднакво чужди и навсякъде по света се разхождат еднакво чужди хора. Хора, които никога не можеш наистина да опознаеш, точно както никога не ги опозна в този град. За мен Любляна винаги си е била и си оставаше град на познатите на вид чужденци и тук, където се предполагаше, че е моят дом, не липсвах вече на никого.

Не бях човек, който умееше да кара хората да се привързват към него. Всички, бавно и невидимо, се отдалечават от мен, докато накрая, почти незабележимо, не ме изоставеха.

Ежедневно се връщах в апартамента на Томислав Здравкович в Бръчко и се чувствах сякаш някой ме беше затворил там и ме беше забравил. Усещах, че съм погълнат от голямата самота на Томислав, самотата, за коато навремето бях убеден, че в нея могат да се сгромолясат само хора, преследвани от големи грехове като Неделко. А сега, докато блуждаех из празното убежище на Неделко и напразно търсех изхода, осъзнавах, че тази тяхна самота е най-пагубното им наследство и постепенно се превръща в самота за всички нас, които оставаме след тях и мечтаем за собствената си невинност.

ПП. Открих уникална прилика между края на "Обслужвал съм английския крал" на Храбал и "Югославия, моя страна", и двата края бяха слепени от самотата. Сакралната самота, като просветление.

[Aya · Rating 4 out of 5]

Още щом чух за издаването на „Югославия, моя страна“ от Горан Войнович, знаех, че трябва да я прочета. Че ще е комплексна, на моменти болезнена, че ще обърне исторически събития с хастара навън и ще покаже всички страни на кървавите етнически сблъсъци в Югославия. Но всъщност намерих много повече, заради което да заобичам втория роман на Войнович.

Книгата проследява войната и жестокостите през очите на Владан Бороевич. Животът му се преобръща с главата надолу, щом научава от интернет, че бащата, когото в продължение на седемнайсет години е смятал за мъртъв, в действителност е жив. И то не просто жив, а дезертьор в изгнание, който ще бъде изправен пред Хагския съд за извършените от него престъпления. Въпросите на Владан са много, болката – двойно по-голяма, и той иска отговори. Взема нелекото и инстинктивно решение, че ще тръгне да търси баща си – този от спомените му. В течение на пътуването си от град на град и от човек на човек обаче той разбира, че няма да му е толкова лесно.

Не съм компетентна относно случилото се през 90-те години в съседството на България, но имам бегла представа за зверствата в Югославия. За войната, за разделението, за смъртта. Горан Войнович успява с привидна лекота да хвърли светлина върху тези събития, ала ги представя през призмата на хората, които са минали през тях. Подходът му превръща книгата в една от най-запомнящите се, които прочетох миналата година. Не можеш да се отърсиш от чувството, че държиш в ръце автобиография, а всички споделени от персонажите мисли звучат реалистично и разкриват различните измерения на преживяното.

Историята се развива в две времеви сюжетни линии – съвременна, в която Владан търси баща си Неделко, и минала, в която животът му коренно се променя и поема в неочаквана посока. Изгубването на детството и разпадането на семейството му са описани умело, в унисон с разкъсването на страната. Сякаш двете паралелни драми са взаимносвързани и щом едното се срива, е едва ли не логично да повлече и другото след себе си. Беше ми трудно да не се поставя на мястото на героите, което ме доближи (разбира се, съвсем малко) до състоянието на духа им, безизходицата и болката им.

Последвалите години на Владан също не са лесни – връзката между него и майка му е разрушена завинаги, и то поради причини, които няма как да бъдат обяснени на едно дете. Вече порасналият герой си е осигурил някаква стабилност, но щом поема по пътя към баща си, спомените и повторното изживяване на същите чувства довеждат до разпадане на земята под краката му, а всичко изградено бива пренебрегнато в името на търсенето на отговори. Но колкото повече научава за непознатия, който е бил негов баща, толкова повече се разклащат основите на живота му.

Романът доста умело преплита сериозния тон със сатирата, а понякога дори и с черния хумор. Звучи странно, но в нито един момент няма да забравите, че се намирате на Балканите. Както всички знаем, това е особена черта от характера на обитателите на тукашната територия. И като го споменах, нали сте чували приказката как на Балканите всеки (народ) мрази всеки? Въпрос на народопсихология и даже не съм сигурна дали някак може да се обори. В своята творба Войнович успява да покаже тази витаеща от дълги години неприязън между различните етноси благодарение на диалозите между героите. Описва я толкова естествено и просто, че вече ще добиете представа как и защо се е породила междусъседската вражда.

„Югославия, моя страна“ задава трудни въпроси, изправя читателя пред лични и културни проблеми и се опитва да обясни последиците от краха на една държава. Цветущият, изпъстрен с жаргон език прави героите пълнокръвни, а споменът за войната, за разрушеното детство и съсипаните съдби са само част от разглежданите мотиви, през които ще преминете. Роман, който ще ви покаже с какво трябва да живеят оцелелите от събитията през 90-те години в Югославия. Роман, който ще помните дълго.

[Невена Дишлиева-Кръстева]

"Хората помнят, това е най-голямото им проклятие." Това е едно от многото изречения, които откънтяват в главата ми вече месец след прочитането на книгата в ръкопис. Сега я чета за втори път и ми е трудно. Трудно ми е, защото от човешкото страдание боли, а когато всичко това се е случвало на километри от теб, в съседна страна, докато ти си прохождал в младостта си през 90-те, болката е лична. И някак граничи с вина и чувство за безсилие.
"Югославия, моя страна" е пътуване към прошката. Порасналият Владан е изправен пред дилема, чието решаване отнема много - и път, и опознаване на себе си, и обхождане на моралните територии на сърцето, и чувство за семейство и близки, и още, и още. Главите в книгата прескачат: редуват се спомени от 90-те (и по-рано), когато една цяла страна се разпада и бащата на тогава 11 годишният герой се озовава в центъра на кървави събития, и настоящото пътуване на Владан в търсене на същия този баща, смятан за мъртъв, оказал се жив. Изключително въздействащ език на един много млад писател (Войнович е роден през 1980 г.), който нито за миг не е назидателен и не раздава правосъдие. Владан е крехък, колеблив, търсещ, отворен да чуе, порастващ. Да, това е и роман за порастването, но не тип coming-of-age, а в един много по сериозен политически и социален контекст. И психологически.
Други важни неща, според мен: умение на автора да проникне надълбоко във вътрешния свят на героите си и да създаде пълнокръвни образи. Впечатляващо чувство за хумор. Не е за вярване как е успял на фона на най-мерзкото и нечовешкото да намери повод за усмивка, автоиронията му на тема национално и родно е паметна - ей така, между другото, уж случайно изтървана фраза, която променя цялата динамика на изреченията и тяхното въздействие.
Макар в основата на романа да са отношенията син-баща, всъщност немалко страници са отделени и за връзката на Владан с майка му Душа, а и с приятелката му Надя, с различни членове на семейството. С две думи - няма слаба страница.
Много още мога да говоря за тази книга, още дълго ще я преживявам. Спирам дотук. Последно ще спомена за заглавието. То отпраща към популярна в средата на 80-те видео реклама с мото "Словения, моя страна", уж създадена с цел утвърждаване на Словения като туристическа дестинация, но на практика довела до много мощна емоционална реакция от страна на словенците в подкрепа на тенденцията към независима държава. https://www.youtube.com/watch?v=wZnL5...
Когато изразих пред автора колебания дали да запазим "Югославия" в заглавието, защото се притеснявах, че българският читател е уморен от темата бивша Югославия, той ми отговори: "Ако искаш, сложи заглавие "България, моя родина", няма никакво значение". Тогава за пръв път си дадох сметка за универсалността на тази книга, за това колко е важно да я четем днес.
Чудесна работа на преводачката Лилия Мързликар и редакторката Людмила Миндова и адски силна корица на Живко Петров.

[Gintarė · Rating 5 out of 5]

You're a boy just like any others: playing football with your neighborhood friends, enjoying your days running outside, spending your childhood in a way any other boy does. But then you wake up one morning, and all that matters all of a sudden is where your parents were born and what language you speak.
You're a woman living a quiet life, taking care of your family. But one day you have to leave home to stay with your husband's relatives, and they exclude you from themselves because although you're family, you were born in the 'wrong' place, and so you don't belong anymore.
You're a man in the army, you believe in your country and you're ready to fight for it with your army brothers. But one day your brothers become your enemies, and you're not sure what you're fighting for anymore.
One day you're all one, and the next day, there's you and there's the others, and you're just left there not knowing what to do about it.

[Кремена Михайлова · Rating 4 out of 5]

„Разказах ѝ за вярата на Неделко в съдбата, за това, че неговата вяра носи избавление, по същия начин, по който и всички други религии, които помагат на хората да се справят с онова, с което иначе сами не могат да се справят. Със смъртта например, а още повече със своите грехове. Доверих ѝ, че според мен съдбата на Неделко е неговият бог. Неделко, казах ѝ, се е превърнал в поредния вярващ в ръцете на всемогъщия, който го е напътствал и накрая ще опрости всичките му грехове.“

[Kamilė | Bukinistė · Rating 5 out of 5]

Ką jums sako žodis Jugoslavija? Man asociacijos tokios: kai mes buvome SSRS - valstybės piečiau mūsų – buvo Jugoslavija. Todėl knygos pavadinimas mane suintrigavo ir kartu sugėdino, juk aš tiek mažai ką težinau apie Jugoslaviją. Romanas – tapo tarsi įvadu į tų žmonių istorinį laikotarpį, ne tik politine, bet ir jausmų prasme. Nuo to ir pradėsiu - jog tai knyga, kuri nuolat vertė googlinti, norėjosi užpildyti savo žinių spragas, buvo nuoširdžiai įdomu žinoti. Galiausiai "prisigooglinau" iki tokių dalykų, kad serbų kalba oficialiai galima rašyti kirilica ir lotyniškais rašmenimis, o makedonų kalba sukurta tik 1945 metais. Jaučiu, kaip važiuoju i šalį, bet norėjau pabrėžti, kad tai ta knyga, kuri ne tik išmoko, bet ir kelia begalinį smalsumą.

Žinoma, sukelti norą domėtis Jugoslavija turbūt nebuvo pagrindinis autoriaus tikslas, pietryčių europiečiai tikrai žino savo istoriją, kalbas, tačiau ir man tai anaiptol nebuvo vienintelis dalykas masinantis skaityti.
Ši knyga buvo toks daugiasluoksnis, įtaigus ir gyvas kūrinys, kad ramia sąžine įtraukčiau į geriausių šiais metais skaitytų sąrašą.
Istorija iš pirmo žvilgsnio apima vienos šeimos pasakojimą, tačiau, man pasirodė, jog tai visų, karo paliestų, šeimų reziume - skausmo, nostalgijos, kaltės santrauka. Nors reziumuojama turbūt buvo Jugoslavija, tačiau karas panašus visur, kaip ir žmonės bei jų poelgiai, nepriklausomai nuo geografinės padėties. Politinė ideologija gali sužaloti ne tik tiesiogiai paveikiamus žmones, bet ir ateities kartas, ar gi negalėtume to pasakyti ir apie Lietuvą? Sasajų su mumis pačiais atradau ir daugiau - tai savo tautos, šalies sudievinimas, nesugebėjimas išlikti objektyviais, nuolatinis bandymas pateisinti, idealizuoti tai kas "sava". Šalis ir be abejo šeima. Kūrinyje šį tapatumo jausmą įkūniją jaunas vaikinas, kuris užuot gyvenime žengęs į priekį, buvo tempiamas atgal, praeities klaidų, kurių nepadarė. Bet savos gali būti ne tik pergalės, sąžinę turinčiam žmogui savos gali atrodyti ir kitų klaidos. "Will it wash out in the water, or is it always in the blood?" - klausia savo dainoje John Mayer, ir išties, kaip sunku išplauti tapatybę iš savo paties venų. Ar tai apskritai įmanoma?

[Mirjana (Mirjana_bere) · Rating 5 out of 5]

Vojnović je v tem romanu uspel z nečim, kar se je meni zdelo praktično nemogoče - kako verodostojno opisati, kaj se dogaja v glavi mladega človeka, ki izve, da je njegov oče, katerega ni videl od svojega 11. leta in za katerega je mislil skoraj prav tako dolgo, da je mrtev, še vedno živ, a je vojni zločinec.

Vladan je živel svoje srečno otroštvo v Puli v 1980ih, veselil se je poletnih počitnic in s prijatelji so že imeli kup načrtov. Njegov oče je bil oficir v JLA, kot tudi očetje prijateljev. Potem se pa nekega junijskega popoldneva leta 1991 vse obrne na glavo - v parih urah so vojaške družine prekomandirane iz Pule v Beograd. Vladan očeta od takrat ni videl, travmatičen čas jugoslovanskih vojn pa je pustil posledice tako na njem kot na njegovi mami Duši.

[Mientras Leo · Rating 3 out of 5]

No está mal como ejercicio con parte autobiog´rafico, como búsqueda de verdad

[Dennis · Rating 5 out of 5]

There are no happy stories coming out of the disintegration of Yugoslavia but what’s particularly interesting are not only the different books but the different reactions to books, a lot of which come from the assessing of blame. One of the first that had an interesting reaction for me was one in which blame was avoided. This was “The Tiger’s Wife” by Téa Obreht because so many criticisms in GR centered on her descriptions and correctly pointed out that she had basic facts wrong. I started pointing out to some that it was a palimpsest for Yugoslavia to allow a little creativity with times and events – this technique was used in two Booker Prizewinners, Coetzee’s “The Life and Times of Michael K.” and “Milkman” by Anna Burns – but only got scathing rebuttals. “Yugoslavia, My Fatherland” more closely resembles “The Ministry of Pain” by Dubravka Ugrešić where exiles from the former Yugoslavia now in Amsterdam continue their regional bickering while realizing that they can’t go back because their country no longer exists, so they’ll just have to live with it.

The story begins when Vladan, the protagonist, is about 11 years old, living in Pula, Croatia, before the separation, the son of a Slovenian mother and Serbian Army officer stationed there who one day is called up when Yugoslavia begins to fall apart. (If the geography throws you off, Slovenia is northwest, Serbia is central east and Croatia is this weird hook shape in the north between the two but curving around to cover most of the western Adriatic coast. Pula is a popular beach town on the Istrian Peninsula near Slovenia but not all that far from Austria and Italy, making it somewhat multilingual.) His idyllic childhood ends as the family is put into a hotel in Belgrade. From this point on, he rarely sees his father until one day, he’s told that his father has been killed. He grows up in a splintering Yugoslavia and then one day, living in Slovenia, googles his father’s name and finds that rather than being dead, his father is actually a fugitive war criminal. He starts off on a search to find him with little help from his family; he’s estranged from his mother while the paternal Serbian faction is determined to keep their relative from becoming one of those “martyrs”, like Milošević on trial in The Hague, while for their part, young people couldn’t give a shit about any of it after the war or want to revisit any part of it. (Think Vietnam.) As he travels, he encounters hostility in each of the now-separate countries, including deliberate language barriers, such as refusing to speak the other’s dialect. (Sort of a continuation of the conflict.) Within the book, there are also “forgotten facts”, such as that the Serbs considered this as retribution for the Croatian massacre (or genocide) of the Serbs during World War II, including concentration camps, perpetrated by the “Black Legion” (Ustaše militia), Nazi puppets intent on creating a “Greater Croatia” (just as later Milošević later wished to create a “Greater Serbia”), and committing the “Prebilovci Massacre.” (Before anyone begins lecturing me on history, my point is that this didn’t start in the late 20th century but has a long history behind it, far beyond the disintegration of Yugoslavia and including many other countries in the region. Anyone wanting to know more but made readable might read “Balkan Ghosts” by Robert D. Kaplan. Balkan Ghosts)

The overlying theme of this book for me was that you can choose your reason to justify or resent whatever your country did or had done to it. We can see it today with Palestine or Russia/Ukraine but you can see it as well with Turkey and Greece/Cyprus/Armenia. Who started it? How can it be resolved? Even in peace, the scars never heal and scores are never completely settled to anyone’s satisfaction. It’s a depressing book, in a sense, because it all seems so senseless, but immensely interesting while it’s also heartbreaking. Vladan looks for closure but there is no closure. (Interesting fact: this received a very high rating in general from those who live there so I’m not the only one who seems to have found it fair and not at all judgmental. Tough line to walk.)

Last word to Vladan,, reflecting on his father, Nedelko, and his ex-country: "I didn’t want to be a part of this story, but I wasn’t sure I could get away from it anymore. I no longer believed that I was the one who could finish the story without an end because it’s every end was just another beginning or, better yet, thousands of new beginnings. The end of Nedelko’s story wasn’t only the beginning of mine, but also the beginning of many other, much more painful stories. It was the beginnings of the stories of all of his victims, which have been recounted around here for years. It hurt because I was trapped among the bodies of innocent people and their executioners. It hurt because I knew that the only question that remained unanswered was what role would be intended for me in these stories, and whose story I would end up in."

[Marko K. · Rating 4 out of 5]

Ova knjiga bez problema može da posluži i kao vodič putovanja kroz Jugoslaviju jer ćete, ako budete pratili putovanje protagoniste Vladana Borojevića, stići do 📍 Ljubljane, 📍 Brčkog, 📍 Fužina, 📍 Bleda, 📍 Novog Sada, 📍 Pule i još nekoliko mesta koja su nekad pripadala Jugoslaviji.

S obzirom na to da sam sucker za sve što je yugo bilo je potpuno logično da uzmem ovaj roman u ruke. Nisam očekivao ništa spektakularno, i valjda mi je baš iz tog razloga premašila očekivanja. Ovaj roman je baš, baš dobar.

Priča prati Vladana Borojevića, sina generala koji je optužen za ratne zločine za vreme devedesetih. Iako se priča da je njegov otac, general Nedeljko Borojević mrtav, Vladan zna da nije i kreće u potragu širom Jugoslavije da ga pronađe. Ali nije ovo roman samo o tome; ovo je knjiga koja se, pored očigledne teme, bavi i odnosom oca i sina, muškaraca i žena, načinom na koji jedan individualac odrasta i sazreva, posebno ako je u toku detinjstva iskusio određene traume.

Ono što je, pored priče koja je pitka i zanimljiva i tema koje su sveže i jako lepo razrađene, mene kupilo jeste jezik Gorana Vojnovića. Ovaj mladi slovenački pisac je "Jugoslavija, moja dežela" (dežela je domovina, eto nešto novo što sam i ja saznao) napisao kad je imao svega 30ak godina, a proza mu je za svaku pohvalu. Emocija se oseti na svakoj strani, a glavni lik je toliko slojevit da ćete sigurno razumeti skoro sve njegove odluke. Jezik je oštar a živ, a način pripovedanja od onih za koje poželite da se nađu i u narednim knjigama koje budete čitali.

Ako ste za jednu dirljivu priču devedesetih a van ratišta (jer je priča mahom smeštena 16 godina nakon rata), onda imajte ovaj roman u vidu. Ja verujem da nismo dovoljno pričali o njemu.

[Антония Апостолова · Rating 5 out of 5]

Свикнали сме да приемаме смисъла на порастването, когато то е преждевременно, като драматично съприкосновение със злото, страшното, нечовешкото - всичко онова, което е обратно на невинността. В “Югославия, моя страна” именно невинността на 11-годишния герой Владан Бороевич е блендата, през която “автобиографичният” разказ за личното и човешко измерение на югославските войни придобива още по-силно и трогателно въздействие.

Книгата в никакъв случай не е сантиментална и самосъжалителна рефлексия на тема, по която вече доста е писано - напротив, Горан Войнович успява да изгради “свежо” повестовавание с жив език, изпълнен с уличен жаргон, остроумие, тъмна ирония и дори хумор.

Разказът води Владан, порасналият син на офицер от Югославската народна армия, който разбира случайно от интернет, че баща му не е загинал още в началото на войната (както е казала майка му с идеята да го предпази), а се укрива от международното правосъдие като военен престъпник, отговорен за масови убийства. Редувайки ретроспекция за събитията от лятото на 1991 година, когато блаженото детство на Владан рязко приключва, с разказ за издирването на баща му днес, романът предлага едно пътуване назад по стъпките на историята, но не към прошката, а към осъзнаването, не към оправданието, а към преодоляването.
Прочетете цялото ревю на романа тук: https://bit.ly/2k57i9I

[Христо Блажев · Rating 4 out of 5]

Югославия, моя страна отминала: http://knigolandia.info/book-review/u...

Владан е момче, чийто живот се срутва заедно с родината му – голямата, многоезичната и мирната. В един ден баща му, сръбски офицер от Югославската народна армия, заминава “на терен” – и не се връща. А семейството му поема на тъговно пътешествие из страната в търсене на сигурност и закрила. Бащата се обажда, обещава, че скоро всичко ще свърши, но майката на Владан вече знае истината – неговата истинска невеста е армията, а това, което върши там, го отчуждава и от всичко човешко. И когато съобщава на детето, че баща му е загинал, те получават шанс да започнат на чисто – точно както всяка от държавите от някогашното цяло получава това. Счупени, ранени, уплашени и едновременно с това заканителни към околните. И криещи, че се усещат части от едно цяло, което вече го няма.

ICU Publishing
http://knigolandia.info/book-review/u...

[Tasia · Rating 4 out of 5]

Роками відкладала прочитання цієї книги, бо боялася, що мене накриватимуть негативні емоції. Вона про те, як війна знищує сімʼї, необовʼязково фізично. Проблеми, близькі для нас, але водночас і такі далекі, бо мають інші першопричини та наслідки.

Це не історична довідка, а радше художнє переосмислення життя дитини війни. Проблеми із самоідентифікацією з мамою словенкою і татом сербом. Тато, як виявилося, ще і військовий злочинець. Це не спойлер, книга починається із того, що головний герой Владан вирішує розшукати свого батька, згадуючи свої дитинство і підлітковий вік під час довгої подорожі.

З родичами з боку матері звʼязок обірваний, а сама мати емоційно не те що недоступна, а навіть відсутня. Тому Владан опиняється сам на сам із собою, намагаючись знайти своє місце в житті та закрити для себе питання щодо батька.

“У якийсь момент на екрані зʼявився й Слободан Мілошевич, і я відразу зрозумів, що його слів у квартирі Радовичів не переривають, і тим паче з ними не полемізують. Його думки засвоювалися, приймалися як власні, і тоді повторювалися весь вечір, бо Слобо завжди говорив точнісінько те, що Данило і Рісто думали, просто вони не вміли так чітко і розумно це артикулювати”.

“…Данило, мабуть, забувши, що моя мама Душа сидить поряд із ним, вивів вагомий висновок зі своєї вечірньої “лекції” і переможно рубонув: “Кому на хрін впали ті словенці. Про мене, то нехай усі пакуються й вирушають разом зі всією своєю державою в Афганістан. Я вже був на Бледі [місто-курорт у північно-західній Словенії, знамените своїм озером] й більше мені не потрібно туди їхати”.

“…з кожним вечірнім випуском новин чимраз менше звертали увагу на присутність дітей і щовечора, поглинаючи дедалі більшу кількість ракії, все соковитіше лаяли янезів, шокайців, балій, зрадників сербів, чорногорців, ґоведарів, циган, чифутів і шиптарів. А з розмови з Мішо і Наташею я дізнався, що все це нормально, бо вони обоє в поведінці своїх батьків не бачили абсолютно нічого незвичного, ще й постійно дивувалися моїм запитанням на цю тему”.

Когось мені це нагадує.

Раджу, якщо цікавитесь країнами колишньої Югославії.

Більше відгуків можна знайти на моєму книжковому каналі https://t.me/yizdoonkareads

[Pedro · Rating 4 out of 5]

Anoche terminé Yugoslavia, mi tierra; muy buen libro, que muestra las diferentes maneras de ser parte de una Nación, en especial en medio de su demencial disolución. Todo se va acumulando en torno a la dualidad del amor al padre y el horror de sus actos, y la posibilidad de elegir. El esperado clímax final se reduce a la pequeña explosión de una burbuja. Tal vez el final más coherente con los personajes, aunque no el más literario; y nos ahorró el discurso moralista.

[Slobodan · Rating 3 out of 5]

3+

Skoro pa 4, ali nešto mi je u piščevom stilu pisanja i naraciji smetalo.

Jugoslavija je ovde umirući organizam, čuvan jedino od strane njene fizičke sile, vojske. Dete mešovitog braka - Slovenke i generala JNA - gubi svoj dom, svoju domovinu a zbog tragičnog sleda događaja, i svoje roditelje, i to simbolički - otac kao ratni zločinac, u bekstvu i skrivanju, a majka gubi tlo pod nogama i konekciju sa svojim sinom.

Borba mladog čoveka sa porodičnim traumama i užasnim "nasleđem" svog oca, kao i suštinska neprilagođenost 'hladnom i uređenom' slovenačkom društvu - odlično je opisana.

Međutim, knjiga dosta podseća na Vojnovićevu najpoznatiju "Čefurji, raus!" (Koja mi se svidela!). Tu su i čuvene Fužine i neuklopljena "južnjačka" populacija... Ali prost i profan jezik pisanja mi je konstantno umanjivao motivaciju.

[Sasha Seashell · Rating 5 out of 5]

Щемко за того хлопчика, який раптом втратив дитинство, дім, безпеку, батьків й свою ідентичність. Дякую йому, що не прийняв віру в долю. Окремо зворушена історією любові, для якої тут знайшлося місце.

[Inna Zolotar · Rating 4 out of 5]

Хороша книга про те, як війна входить в країну, місто, родину. Це про вибір між обов'язком та родиною, про дітей війни та вчинки батьків, з якими треба жити. Про (не)можливість прощення та проте, чим є дім. Чудовий переклад Катерини Калитко. Рекомендую!

[René · Rating 5 out of 5]

Uno puede superarlo todo, pero no puede superarse a sí mismo.

[Virga · Rating 4 out of 5]

Karo absurdas, apie kurį rašo vaikas, paauglys ir suaugęs. Žmogus subrendo tuo metu, kai iki kraujo tapo svarbu, kas kokios tautybės, kokie "jie" kokiems "mums" ką padarė prieš kiek šimtų metų (ir už ką reikia keršyti), kaip "mes" kokybiškai nuo "jų" skiriamės. Visa tai labai gerai atpažįstama, prisiminus laiką po 1990. Panašios ir aprašomos aplinkos, santykiai šeimose, bendravimas kaimynų ar garažiuko meistrų, etc. Bet absurdo lygis visur daug aukštesnis, negu buvo čia.

Perskaičius tik dar aiškiau, kad kovos dėl kolektyvinės garbės ir kolektyvinės atminties sugriauna daugybę gyvenimų aplinkui vienu mostu. Seniai aiški tiesa, bet gerai, kai vis pakartojama, yra vilties, kad dar kurį laiką bus prisimenama. O šiaip knyga labai gyvai parašyta, ir išversta irgi puikiai - atrodo, kad geras pasakotojas gyvai šnekamąja kalba pasakotų gyvenimo istorijas.

[Jorge · Rating 5 out of 5]

Por alguna causa siempre me he sentido atraído de manera especial por la literatura de Europa Oriental; aunque he leído poco de ella, confieso que he tenido suerte en todos los casos hasta ahora y ésta no es la excepción.

El joven escritor esloveno Goran Vojnovich (1980) nos lleva con mano maestra a vivir de alguna manera las cruentas Guerras de los Balcanes o Guerras Yugoslavas de los años 90 del siglo pasado que básicamente fueron debido a causas étnicas y religiosas, en este sentido me parece que el autor trata de construir una memoria histórica y dejar constancia de la identidad de los países que formaron parte la antigua Yugoslavia.

Dentro de este entorno nos refiere, con el corazón en un puño, la forma tan dramática en que esas guerras destrozaron y aniquilaron familias completas, en especial nos relata el drama de la familia integrada por Vladan, Dusa y Nedejko Borojevic y lo que fue de sus vidas tras este traumático capítulo de la Europa Oriental. El abordaje de la vida de esta familia es francamente conmovedor y llega a hacernos detener la lectura para tomar aliento de nuevo y poder continuar. Sentimientos y traumas; el padre perdido, el abandono del hogar, desencuentros, comunicación que se vuelve incomunicación, fortaleza interior, dolor existencial, desconcierto, odio, emociones reprimidas, arrepentimientos, y en fin todo eso que nos hace humanos es expresado aquí con grandes dosis de emotividad. O al menos así me pareció.

La novela arranca en el año 2007 y el autor nos lleva al pasado para tratar de entender algunos hechos, regresando siempre al presente de Vladan, narrado r y principal personaje del relato.

Liublana, Novi Sad, Belgrado, Vnaje Gorice , Brcko, lugares de aquella castigada región de los Balcanes ahora me suenan casi familiares.

La escritora, traductora y filóloga eslovena Simona Skrabec nos entrega una muy cuidada y vívida traducción sobre esta novela altamente calificada.