Кухата сърцевина на живота

by Цочо Бояджиев

„Всяка книга с поезия на Цочо Бояджиев има своето вътрешно огнище, централна точка, носеща колона, върху която лежи капителът на думите. В последната му книга „Кухата сърцевина на живота" това е цикълът „Рондо". Дванадесет фрагмента, придържащи се към поетическата традиция на рондо, наситени с преплитащи се емоционална напрегнатост и духовна вглъбеност. Това съчетание е характерно за поезията на Цочо Бояджиев, но тук то получава особено ярко звучене. Цикълът „Рондо" е майсторско изпълнение, задаващо общия смислов тон на книгата.
„Кухата сърцевина на живота" не само утвърждава творческите му нагласи и цели, но в нея има и стихове, които насочват към нови линии на развитие със засилен екзистенциален акцент.“

Илко Димитров

„Тези стихове не интимничат, те деликатно разкриват самата човешка интимност. Това са стихове и на ерудиран философ, и на встрастен фотограф, и на задълбочен преводач, и на неспиращ да дълбае в себе си поет. Той някак успява да съвмести различните си роли, да бъде едновременно всички тях и това се усеща в стиховете му. Странно е - сякаш нищо не изтиква напред, сякаш нищо не захвърля встрани...“

Чавдар Ценов

Genres: Poetry, Bulgarian Literature

72 pages, Paperback

Published January 1, 2020

About the author

Цочо Бояджиев (р. 25.9.1951 г. в Троян) е професор по история на философията в СУ „Свети Климент Охридски", член на Международното общество за изследване на средновековната философия (Лувен) и Европейската академия на науките и изкуствата (Виена). Автор е на книгите „Неписаното учение на Платон" (1984), „Студии върху средновековния хуманизъм" (1988), „Античната философия като феномен на културата" (1990, 1994), „Ренесансът на XII век: природата и човекът" (1991), „Августин и Декарт" (1992), „Философия на европейското средновековие" (1994), „Две университетски лекции" (1997), „Кръговрат на духа" (1998).

Reviews

[Tsvetelina Mareva · Rating 5 out of 5]

Няма такъв брой звезди, които бих дала на тази книга! ❤

[Teodora]

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

тези стихове не се рецитират
те служат да кажеш мълком това
което и без тях можеш да кажеш

* * *
(...)
и да внимавам когато
посягам към игленика на спомена
за иглата кой знае защо назована
безопасна

* * *
ЗВЕЗДОПАД

в тази нощ
преди да поемат
към нашата грешна земя
на звездите порастват опашки

винаги
(поучава ни патилото-препатило гущерче)
трябва да имаме
какво да откъснем от себе си
когато слизаме на земята

* * *
ЗИМНО СЛЪНЦЕ

зимното слънце е само
декоративен елемент на пейзажа
грее ала не топли
сякаш някой го е нарисувал
с водни бои и го е
закачил с кукичка на небето

зимата мълком лишава
предметите от техните свойства
от времената и от местата им
от техния смисъл и от тяхната цел
оставя ги посинели от студ
сред безбродната снежна пустиня
на света в който и аз но и вие
(ще рече Хераклит)
присъстваме
но отсъстваме

* * *
ПРЕДПРОЛЕТ

във полета
крилата на звърналите се тук лястовици
са като ножици които разкрояват
небето като предоставят на вятъра
да съедини парчетата и да съшие ризата
която ще надене
голата топола

* * *
из МАГЕЛАН

(...)
този свят е бездруго царство на повторимото
сезоните фазите на луната приливите но също
човешките ни съдби светът е окръглен и
когато погледнеш на картата проумяваш че
всяка крайна точка е и начало а значи

е все едно отплуваш или пристигаш
щом не можеш да седнеш на самия ръб
на битието и да провесиш боси крака
в нищото

* * *
из DE BREVITATE VITAE

(...)
притихнало е всичко като че не сме
в сега а в някакво изтръгнато от времената после
в което няма смисъл но и нямаш сили да
догонваш себе си по криволичещите пътища
на мъдростта

подлъган от надеждата
да проумееш най-накрая как така
денят не свършва а животът е тъй кратък

* * *
да беше спрял мигът
ала в един от тези дни
в които думите ми бяха сини птици
накацали без страх върху перваза
на душата ми когато звуците
на още сънения град ни обещаваха
безоблачно небе любов и смисъл
когато ти не беше тя а беше ти
и всичко мое се събираше
във стария ми куфар

в един от тези дни да беше спрял
(о миг поспри!) когато нашият живот бе сякаш
издигнат върху камък и самото съвършенство
не беше просто евтин цирков номер
в ръцете на умел илюзионист решил
да се надсмее над мечтите ни

* * *
(...)
само да знаех
кой преди мен е преминал
оттук и дали е бил с цвете в ръката
или със камък

само да знаех
кой бог ми прошепна да тръгна
без дори да попитам
за пътя по който мога да стигна
до Сао Томе

или поне до онази ограда от която се чува
тежкият звън на небесни камбани примесен
със светлата морна на печалните чайки

* * *
поезията е скалпелът но е и сладкият мехлем
за раната защото с късовете своя плът захранва
белия орел поетът смиряващ болката
с надеждата за Горната земя на словото

* * *
стихотворението
е капката от вчерашния дъжд
отронена в душата чак когато
чадърите захлопнат къщната врата
след себе си

когато попритихне болката а ти
си толкова далече
все едно те гледам
откъм обратната страна на телескопа

поезията е
изкуство на внимателното отстраняване
на хладнокръвното самоубийство на чувствата
на търпеливото оглаждане на ръбовете
на страданието

на самодоволното
себезатваряне в бика на
Фаларис

* * *
(...)
тъй примката на рондото спокойно чака
да стъпи в нея със недъгавия крак на своето "навеки"
защото и да скъса кош обувки в дългите скиталчества
кръжи неспирно около сърцето си човекът

[Nadezhda Trichkova · Rating 5 out of 5]

Не ми е достатъчно да дам пет звезди на тази книга... Искам да разкажа на всичките си приятели за нея и да я подаря на онези от тях, които най-много я заслужават или пък имат най-голяма нужда от нея; да подгъна всичките ѝ страници, защото нямам търпение да се връщам пак и пак към тях; да отпразнувам съществуването ѝ с чаша хубаво вино или с нещо друго жизнеутвърждаващо и обичливо.

[Емилия · Rating 5 out of 5]

Обожавам поезията на Цочо Бояджиев.

[Maria Yankulova · Rating 5 out of 5]

Прекрасен ❤️❤️❤️
——-

поезията е скалпелът, но и сладкият мехлем
за раната, защото с късовете своя плът захранва
белия орел поетът смиряващ болката
с надеждата за Горната земя на словото
——-
Опит за ревност

той може да има всяка жена
а аз тъгувам само за тебе

признавам че ти не носиш вина
той може да има всяка жена

излиза, че няма надежда за нас
най-малко защото строго погледнато
той може да има всяка жена
а аз обичам единствено тебе
——-

червен е залезът във слепия прозорец
оранжев портокалът върху масата
жълти изписаните някога отдавна листа
зелена чашата с изстиналия чай
син пламъка на тлеещия огън във камината
виолетови наклякалите като вълци по ъглите сенки

очите ти ще съберат в една сълза небесната дъга
която ще ме отведе отвъд

[Ноември · Rating 5 out of 5]

всъщност смъртта е честен играч
насред самия живот ни показва
скритите си козове

безпаметството на съня мълчаливото
отпътуване на приятелите запустелия
дом обитаван като в гръцка трагедия
от плоските сенки на онези преди нас
дъждовните дни в които верни остават
единствено неприятелите бъбривото
пустословие точно когато няма
нищо за казване безнадеждното
очакване на пощальона нелюбовта

смъртта е кухата сърцевина
на живота упоритото "не" на творението
триумфът на всяко отсъствие
към което добавяме като квантор за време
"завинаги"

[Mare Nubium · Rating 5 out of 5]

тези стихове не се рецитират
те служат да кажеш мълком това
което и без тях можеш да кажеш
...
смъртта е кухата сърцевина
на живота упоритото "не" на творението
триумфът на всяко отсъствие
към което добавяме като квантор за време
"завинаги"