Настоящият том предоставя автентична и изчерпателна селекция на изящните творби, излезли изпод перото на Атанас Далчев.
Атанас Далчев е роден на 12 юни 1904 г. Той е сред видните български поети и преводачи на 20. век. Автор е на поезия с ярка философска проблематика. Превежда стихотворения и белетристика от френски, испански, италиански, немски и руски писатели. През 1972 г. е удостоен с Хердеровата награда на Виенския университет, а две години по-късно, по случай 70-годишния си юбилей, е отличен със званието Народен деятел на изкуството и културата и с орден „Народна република България“ – III степен. Отива си от този свят на 17 януари 1978 г., но художествените му произведения продължават да вълнуват читателите по света. Те са преведени на руски, немски, полски, унгарски, френски, испански, нидерландски език и др.
Настоящият том предоставя автентична и изчерпателна селекция на изящните творби, излезли изпод перото на Атанас Далчев. В него е включена цялата му поезия – от първия му самостоятелен сборник „Прозорец“ (1926 г.) до последното му стихотворение „Художникът и вятърът“ (1977 г.), както и всички мисли и впечатления, наричани от него „фрагменти“, избрани статии и критични текстове, посветени на едни от най-ярките имена в българската и световната литература. Заедно с тях са представени и текстове за самия Далчев, които предлагат проникновен поглед над дълбокия свят на автора.
Причината рядко да се връщам към родните писатели от миналото е фактът, че твърде много от тях се поемат посредством механизираната учебна програма, във възраст, в която - както посочва и самият Далчев - смисълът често още не може да се обхване в пълното си изобилие. Естествено, и обратното често е вярно - въздействието може да е толкова ударно, че да пренасити сетивата за десетилетия напред - и отпечатъкът да е толкова силен, та повторението да е просто излишно. Атанас Далчев при мен се оказа в първата категория.
Този пестеливец на словото отброява всяка своя дума сякаш е част от наниз златни дукати. Даже когато все пак реши да отдели монетата, дълго я върти и оглажда, докато накрая формата и гладкостта го удовлетворяват. Това не е скъперничество, а прецизна мярка, с каквато работят бижутерите.
Каратите са високи и в поезията, и в прозата на Далчев. Изваяният минимализъм, комбиниран с хармония и пъстротата на живота (какъвто го познават градските хора), ошлайфан от житейския опит и поръсен с щипка хумор и съвсем истински стоицизъм мъчно би бил оценен в юношеството. Далчев е поет на порастналите, не на подрастващите. Премерен, мъдър, изчистен от всичко излишно, огладен като тежък камък. И да - демократичен. Честен. Думите при него са делата му. Думи, които не са дела, Далчев не приема. Поезия заради орнаментиката и проза заради политическите или обществените изисквания при него няма.
Наред със стиховете му, фрагментите в сборника са поантата. Поезия в проза, крилати мисли, мини разказчета, бегли впечатления, леко жилещи афоризми - те са наниз от мигове, застинали в кехлибара на думите. Красота.
Статиите не ме впечатлиха - те са предимно литературни и критически анализи, и както самият Далчев казва - антологиите често страдат от твърде много включване на не дотам съществени моменти. Често ще си го цитирам занапред Далчев. Той наистина възпитава, каквато е и една от целите му. Но го прави крайно елегантно.
——— В заключение: Георги Марков се е спрял на творчеството на Далчев в един от задочните си репортажи и хвърля интересна светлина над този бунтовен мълчаливец: https://kultura.bg/web/%d1%84%d1%80%d...
———
▶️ Цитати: “🖌️ Когато възникнат за първи път в един самобитен ум, мислите и образите са винаги прости. Те се усложняват и замъгляват по-късно у подражателите.”
“ 🎩 Човекът е изобретателен. Когато не може да се освободи от някой недостатък, започва да го култивира съзнателно. И със самия факт, че е вече искан, недостатъкът му добива и за него, и за другите вид на качество.”
“ 🦂 Цинизмът в някои случаи е форма на срамежливостта.”
“ 🖌️ Песимизмът у някои е извинение за мързела им.”
“⚔️ Приятно е да бъдеш възмутен; едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство.”
“🍷 На една трапеза, дето всички са пияни, трезвеният е, няма съмнение, един неприятен свидетел.”
“🎨 Талантът е по-често явление от характера.”
“🗡️ Мнозина наричат чувство за справедливост своята завист.”
“ 🔮 Онова, което наричаме психологически усет, познаване на човешката душа, е всъщност рожба на слабостта и зависимостта. Слугата е по-голям психолог от господаря.”
“📚 “Хубав език” имат само второстепенните писатели, които, лишени от своя мисъл и свие виждане, могат безкрайно да оглаждат и полират изреченията си. Големият писател има по-важна работа - да извади от дълбочината на душата си един свят и да му даде форма.”
“ ⚔️ В боя най-често побеждава не по-силният, а по-жестокият, по-безсърдечният.”
“⚡️ ФОЛКЛОРНО ☁️ Пещерите на летните облаци, където живее гръмотевицата.”
Току-що гледах този прекрасен документален филм за Атанас Далчев... БНТ невероятно въздействащо и достойно са представили големия поет, силно препоръчвам! ❤️
Страхотно издание на събраните творби на един от най-любимите ми поети! Освен своите невероятни и философски стихове, Атанас Далчев също така е създал стойностни фрагменти, както и силни статии и литературна критика. Ако не е имало тоталитарна власт у нас, през почти половината от миналия век, Далчев ( а и не само той) най-вероятно щеше да е написал много повече томове с прекрасните си произведения на световно ниво, но той дълго време не е творил, тъй като не си е позволявал да пише типичните за режима глупости с пропаганда цел. Но и събрано само в една книга, творчеството му все пак е достатъчно, за да вълнува и дава теми за размисъл на четящите хора от всички следващи поколения!
„Всеки писател, който търси успех, пише не това, което иска, а това, което искат от него. И напразно тълкува успеха си като влияние: той е тук повлияният.“
„Човек смята, че листата на дърветата са пожълтели от есента, и едва после, когато поразмисли, разбира, че огънят и страстите на лятото са направили това.“
„Поезията не е общуване, а приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. В това е разликата между едно писмо и една поема.”
„Приятелството се измерва с искреността, която то може да понесе.“
„Прозорците — затворени и черни и черна и затворена вратата, а на вратата — листът със словата: „Стопанинът замина за Америка.“ И аз съм сам стопанинът на къщата, където не живее никой, ала не съм аз заминавал никъде и тук отникъде не съм се връщал. Аз не излизам никога от къщи и моите еднички гости са годините, а много пъти пожълтяваха градините и аз не съм навярно вече същият. Отдавна всички книги са прочетени и всички пътища на спомена са минати, и ето сякаш сто години как разговарям само със портретите. И ден и нощ, и ден и нощ часовникът люлее свойто слънце от метал. Понякога аз се оглеждам в огледалото, за да не бъда винаги самотен. А по стената се изкачват бавно и догоряват на потона дните ми: без ни една любов, без ни едно събитие животът ми безследно отминава. И сякаш аз не съм живеел никога, и зла измислица е мойто съществуване! Ако случайно някой влезе в къщата, там няма да намери никого; ще види само прашните портрети, коварното и празно огледало и на вратата листът пожълтял: „Стопанинът замина за Америка.“
„Те бродят в този град прокажен без цел, превърнати на вещ, и вече своя вид зловещ самички не съзнават даже.
Със поглед тъп и образ впаднал прекосват този свят засмян и носят на гърба си — гладни — меню на някой ресторан.
И как е странно под това небе, изядено от пламък, да виждаш (случва се това) реклама да чете реклама.
Човечество, спри да въздишаш, скрий лицемерните сълзи! Човек не ни е брат, а зид, на който се лепят афиши.“
„Строгите фасади не обичам: те са лицемерни и сурови, но затуй как силно ме привлича чудото на задните дворове!
Тук едни над други до стрехите се редят балкони от желязо, с клетки, накачени по стените, и сами подобни на кафези.
От зори, та чак до вечер късна всеки ден от тях се носи викот, песни, смях и говор непрекъснат: птици и дечица чуруликат.
Всеки ден, докато падне мракът, шетат тук жени червенобузи със ръце, заголени до лакът, и разкрити на гърдите блузи:
ту изстискат с две ръце прането, свели кръст, насмалко да го счупят, и на двора, сякаш от небето, тежки буреносни капки тупат:
ту прострат бельото си пред взора на съседа, без да се срамуват, и с това бельо подобно кораб готви се балконът да отплува.
Има празник в тези грижи малки и понякога салюти има в удара на гръмките тупалки, в изстрелите прашни на килима.
Може би, защото е на скрито, тук животът пълно се разкрива с постоянството си упорито в своята безсмисленост щастлива.“
Атанас Дал��ев — изключителен мислител, загубил гласа на поезията си по време на години, създали противоречия (според едни — весели и безгрижни, според други — изпълнени с тягост, цензура и диктатура).
Изправен пред лицето на поставената творческа рамка, обслужваща конкретен политически уклон, талантът просто предпочита да замълчи. Защото, колкото и да вярва, че поезията представлява единство на мисъл и чувство (интуиция), стараейки се да намери равнопоставеност и баланс между тях, толкова и съзнава, че нито едно от двете не подлежи на контрол; никой не би могъл да властва над тях освен притежателят им. А в момент от историята, в който вероятно рискуваш да бъдеш заклеймен, осъден, поруган или дори „изчезнал внезапно“ (принудително) заради това, което пишеш или не пишеш, мълчанието е и бягство, и бунт.
Поезията на Далчев е кинжал, пронизващ материята; острие, след чието действие се разгръщат същината, значението и смисълът на заобикалящото ни. Тя е поглед към вещите в самите нас; тези вещи, които пазим, крием, хулим или боготворим. В нея дори е заложено най-болното, най-мръсното, от което се стараем да се отречем — човешката ни същност, прегърнала низките страсти, от които сякаш няма измъкване.
След като прочетох този сборник, стигнах до следното разбиране: вероятно би било по-омиротворяващо да бъдем просто един обикновен „Камък“ — вечен, свят, неподлежащ на промени. Но ако бяхме, дали нямаше да ни се прииска да бъдем хора…
Пестелива на думи поезия, ала в повечето случаи богата на образи.
При все този факт критериите на самия Далчев за поетическото изкуство, съдейки по собствената му публицистика, са твърде бегло отразени в личното му творчество. Младежкият му период си остава най-силен, с лесно проследимата нишка от философски впечатления, втъкани в стиховете му.
Най-ценни в това съставителство за мен остават разговорите с Владимир Свинтила, в които Далчев демонстрира способност за аналитична интроспекция, завидни хуманитарни познания и ерудиция, която безпроблемно прилага на практика.
——————
ПРОЗОРЕЦ
Ето нашето зимно стъкло. То не е, то не е сякаш същото: няма вече ни пътя, ни къщите: само бяла гора от сребро.
И през нея минават прегърнати мойто братче и мойта сестра. В посребрената бяла гора накъде ли самички са тръгнали?
Те вървят върху сребърен път и под мрежа от сребърни клони, посребрени листа се отронват, дъждове от листа ги валят.
Мойто братче и мойта сестра преминават без страх под дърветата: няма вълци, нито има ветър в тази сребърна бяла гора.
Там е само вълшебната птица с лъчезарните златни пера; мойто братче и мойта сестра нея търсят от цяла седмица.
Чак на седмия ден призори ето тя като слънце изгрява и във миг се запалва гората от горящите нейни пера.
Дървесата възпламват, искрят и на капки сребро се разтапят: то без шум по стъклото покапва разтопения сребърен скреж.
ВЕЧЕР
Аз бродя сам из улицата. Бавно зад покривите като тях червена догаря нейде вечерта на запад. И вперил поглед в нея, аз си спомням. Тя в този час гори и над Неапол. На зданията най-горните прозорци, запалени от нея, ярко греят. Светлее цял Неаполитански залив. Като трева, полюшната от вятър, зелените вълни се носят кротко и в шумното задимено пристанище, тъй както стадо привечер, мучат и тежко се завръщат параходи. Стоят на кея хора в пъстри дрехи и с благослов изпращат този ден тъй пълно изживян и тъй безгрижен, но мене там сега ме няма вече.
Тя в този час гори и над Париж. Затварят Люксембургската градина. Една тръба звучи призивно, страстно и сякаш призован от нея, мракът над белите алеи слиза леко. Тълпа деца вървят подир стражаря и слушат във прехлас и нежна радост възторжената песен на медта и всякое от тях желай да бъде по-близо до чудесния тръбач. От портите, разтворени широко, излизат хора весели и шумни — но мен сред тях сега ме няма вече.
Защо не можем наведнъж да бъдем и тук, и там — навсякъде, където могъщо и безкрайно бий животът? Ний непрестанно мрем и бавно чезнем веднъж от туй место, подир от друго, докле изчезнем най-подир съвсем.
КАМЪК
Остаряват хора и дървета; падат дни, нощи, листа и дъжд; неизменен в есента и летото, камък, ти стоиш все същ!
Нямаш нито жили, нито нерви, нямаш нашата злочеста плът. Съвестта и хилядите червеи никога не те гризат.
Ти не си изпитвал още жаждата от която почват вси беди: не грешиш ти никога: не раждаш, пък и сам си нероден.
Ти си свят. Не затова ли некога в огнените стари векове от гранит и мрамор е човекът ваял свойте богове?
Алена искра, от теб изтръгната, камък, истината в теб прозрях: вечно и свето е само мъртвото, живото живее в грях.