What do you think?
Rate this book
Разкази и повести
Това издание се основава преди всичко на подбора, направен от самия Георги Стаматов в белетристичните книги, които е издал. В хронологичен ред са включени най-представителните му творби от сборниците: Избрани очерци и разкази (1905), Разкази. Том I (1929), Разкази. Том II (1930) и Прашинки (1934), като някои от разказите се преиздават за първи път след първата им публикация. Книгата представя развитието на писателя като разказвач и изграждането на неговия специфичен почерк – от по-разгърнатите, класически повествователни форми до късия разказ в „телеграфен стил“ – запазената марка на Стаматов.
485 pages, Hardcover
Published January 1, 2020
2 people are currently reading
36 people want to read
About the author
Георги Стаматов
5 books6 followersГеорги Порфириев Стаматов е български писател от семейство на бесарабски българи.
Пише основно разкази. Литературната си дейност започва през 90-те г. на XIX в. — дебютира през 1891 г. със стихотворението си „Невесел е за мен денят“.
Сътрудничи на сп. „Мисъл“, „Съвременник“, „Листопад“, „Златорог“. Първият си разказ публикува в списание „Мисъл“ през 1893 г.
Пише основно разкази. Литературната си дейност започва през 90-те г. на XIX в. — дебютира през 1891 г. със стихотворението си „Невесел е за мен денят“.
Сътрудничи на сп. „Мисъл“, „Съвременник“, „Листопад“, „Златорог“. Първият си разказ публикува в списание „Мисъл“ през 1893 г.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 9 of 9 reviews
March 9, 2021
“София прощава. Ненапразно тя е родина на всякакви амнистии.”
Не оставам безпристрастна, нито равнодушна пред две неща: забравени български писатели отпреди 1944 г. и хубави разкази. А съчетаят ли се двете, книжното пиршество е гарантирано!
Георги Стаматов (1869-1942) е градски разказвач – той ще ви отведе в някогашните софийски локали и бирарии, в “Юнион клуб”, в стаички под наем, в добре наредените софийски домове. Героите му разговарят влюбено на пейка до Докторския паметник, ходят в Народния театър, сбогуват се пред Народното събрание – познати места, но от една, уви, вече изчезнала София.
Оставям ли отзиви за разкази, имам особения и може би дразнещ навик да правя “калейдоскоп” като очертавам темите en gros към съответното заглавие. Не мога да се сдържа и тук, защото темите, вярвам, вълнуват. Парвенющината (“От кога Загорови са щастливи”), съпружеските тайни (“За едно кътче на душата”), чиновническият манталитет (“В миши дупки”), изневярата (“Малков и Славин”), кариеризмът (“Вирянов”) са сред явленията, които занимават писателя.
Може би нетипично за епохата и нравите е силното присъствие на женските образи, включително и във това, че повечето разкази носят имена на жени. Жената в разказите на Георги Стаматов е по-рядко невинна и простодушна мома, повече фатална, самомнителна, капризна, катереща социалната стълбица с всички сили и средства, но също и силна, мечтателка, завладяваща дори в това, което обществото е наричало “грехопадение”. Авторът загатва за новата жена, която идва на сцената след Голямата война. Като читател ме изненада дръзкият образ на българката, представена в съвършено непозната светлина спрямо емблематични творби от същия период. Ако нашите градски прабаби бяха оставили мемоари…
Езикът носи познатата мила тромавост на епохата - “в странство”, “дохождам”, “разумявам”, “тонфилм”. И възкресява напълно изчезналото днес качество от старата българска проза, а вероятно и у хората – простодушието.
Подобно на друг писател, чиито разкази са ми любими – Константин Константинов, и тук имаме литература, която носи нещо сърдечно, сантиментално (но не вехто), близко и стоплящо.
Разказите в сборника са подредени хронологично, като по-обяснителният наратив от ранните творби осезаемо се измества от телеграфен стил, с който ми трябваше известно време да свикна. Също и с необичайния словоред на писателя, за което си има обяснение в предговора от проф. Николай Чернокожев.
“Чуден е човекът! Колцина са хората, които биха могли да кажат със сигурност способни ли са те на голям подвиг, или на голямо престъпление? Ние сами не познаваме себе си, а постепенно откриваме своите достойнства и пороци, без да ги подозираме даже по-рано.”
“Изхабената красота е по-страшна от грозотията”
Не оставам безпристрастна, нито равнодушна пред две неща: забравени български писатели отпреди 1944 г. и хубави разкази. А съчетаят ли се двете, книжното пиршество е гарантирано!
Георги Стаматов (1869-1942) е градски разказвач – той ще ви отведе в някогашните софийски локали и бирарии, в “Юнион клуб”, в стаички под наем, в добре наредените софийски домове. Героите му разговарят влюбено на пейка до Докторския паметник, ходят в Народния театър, сбогуват се пред Народното събрание – познати места, но от една, уви, вече изчезнала София.
Оставям ли отзиви за разкази, имам особения и може би дразнещ навик да правя “калейдоскоп” като очертавам темите en gros към съответното заглавие. Не мога да се сдържа и тук, защото темите, вярвам, вълнуват. Парвенющината (“От кога Загорови са щастливи”), съпружеските тайни (“За едно кътче на душата”), чиновническият манталитет (“В миши дупки”), изневярата (“Малков и Славин”), кариеризмът (“Вирянов”) са сред явленията, които занимават писателя.
Може би нетипично за епохата и нравите е силното присъствие на женските образи, включително и във това, че повечето разкази носят имена на жени. Жената в разказите на Георги Стаматов е по-рядко невинна и простодушна мома, повече фатална, самомнителна, капризна, катереща социалната стълбица с всички сили и средства, но също и силна, мечтателка, завладяваща дори в това, което обществото е наричало “грехопадение”. Авторът загатва за новата жена, която идва на сцената след Голямата война. Като читател ме изненада дръзкият образ на българката, представена в съвършено непозната светлина спрямо емблематични творби от същия период. Ако нашите градски прабаби бяха оставили мемоари…
Езикът носи познатата мила тромавост на епохата - “в странство”, “дохождам”, “разумявам”, “тонфилм”. И възкресява напълно изчезналото днес качество от старата българска проза, а вероятно и у хората – простодушието.
Подобно на друг писател, чиито разкази са ми любими – Константин Константинов, и тук имаме литература, която носи нещо сърдечно, сантиментално (но не вехто), близко и стоплящо.
Разказите в сборника са подредени хронологично, като по-обяснителният наратив от ранните творби осезаемо се измества от телеграфен стил, с който ми трябваше известно време да свикна. Също и с необичайния словоред на писателя, за което си има обяснение в предговора от проф. Николай Чернокожев.
“Чуден е човекът! Колцина са хората, които биха могли да кажат със сигурност способни ли са те на голям подвиг, или на голямо престъпление? Ние сами не познаваме себе си, а постепенно откриваме своите достойнства и пороци, без да ги подозираме даже по-рано.”
“Изхабената красота е по-страшна от грозотията”
April 6, 2024
4.5 ⭐
Много хубав сборник! Това беше първата ми среща с творчеството на Георги Стаматов, като съм доста приятно изненадан. Авторът по произход е бесарабски българин, който след Освобождението се завръща в България. Писал е своите произведения в последните години на 19-ти и началото на 20-ти век, като междувременно е учил право и работил като съдия. В своите разкази и повести, Стаматов задълбочено и увлекателно е представил градския начин на живот и обществените проблеми на своето време... Мисля че най-силната и въздействаща негова творба е „Паладини“, но също така много ми харесаха „За едно кътче в душата“ и „Вестовой Димо“.
„Много хора познават един почтен майор, който, макар прехвърлил четиресетте години, залови се да учи французки; намери учител, накупи книги, книжка и почна. Професорът му разправяше басни, разказчета, които майорът трябваше да повтаря със собствени думи... Но уви! Майорът не беше крив: след петнайсетгодишна служба той нямаше ни една собствена дума - всичките бяха казионни, прономеровани и прошнуровани.“
„Някои хора наричат ревността благородно чувство, други я смесват даже със самата любов.
„Той ме ревнува, значи ме обича!“, мисли някоя глупава жена. ,,Аз те ревнувам, защото те обичам“ успокоява деспотът мъж своята нещастна половина, като я затваря в кафез.
Според мене ревността е най-голямото нахалство, което може да прояви един човек. Ревността на един мъж е самомнение на човек, който си въобразява, че вън от него жената няма нужда от нищо. ,,Как, нима аз не ѝ стигам? И тя пак не е доволна? Какво още иска тя?“ - мислят такива господа. Туй е въображение на един глупав човек, който мисли, че е достатъчен да запълни всичките празнини в живота на другия.“
„Пиетро, намръщен, разглеждаше веселата компания. Враг на такива банкети, той намрази и кмета за натрупаните по масата шишета, и графинята, убеден, че тя ще завърти главата на Паладини, и всички останали, уверен, че в такова избрано общество половината са пияници и комарджии. „Ето го - мислеше той, - няма да седне да пише биографията си, а я продава на дребно на вестникарите.“
Много хубав сборник! Това беше първата ми среща с творчеството на Георги Стаматов, като съм доста приятно изненадан. Авторът по произход е бесарабски българин, който след Освобождението се завръща в България. Писал е своите произведения в последните години на 19-ти и началото на 20-ти век, като междувременно е учил право и работил като съдия. В своите разкази и повести, Стаматов задълбочено и увлекателно е представил градския начин на живот и обществените проблеми на своето време... Мисля че най-силната и въздействаща негова творба е „Паладини“, но също така много ми харесаха „За едно кътче в душата“ и „Вестовой Димо“.
„Много хора познават един почтен майор, който, макар прехвърлил четиресетте години, залови се да учи французки; намери учител, накупи книги, книжка и почна. Професорът му разправяше басни, разказчета, които майорът трябваше да повтаря със собствени думи... Но уви! Майорът не беше крив: след петнайсетгодишна служба той нямаше ни една собствена дума - всичките бяха казионни, прономеровани и прошнуровани.“
„Някои хора наричат ревността благородно чувство, други я смесват даже със самата любов.
„Той ме ревнува, значи ме обича!“, мисли някоя глупава жена. ,,Аз те ревнувам, защото те обичам“ успокоява деспотът мъж своята нещастна половина, като я затваря в кафез.
Според мене ревността е най-голямото нахалство, което може да прояви един човек. Ревността на един мъж е самомнение на човек, който си въобразява, че вън от него жената няма нужда от нищо. ,,Как, нима аз не ѝ стигам? И тя пак не е доволна? Какво още иска тя?“ - мислят такива господа. Туй е въображение на един глупав човек, който мисли, че е достатъчен да запълни всичките празнини в живота на другия.“
„Пиетро, намръщен, разглеждаше веселата компания. Враг на такива банкети, той намрази и кмета за натрупаните по масата шишета, и графинята, убеден, че тя ще завърти главата на Паладини, и всички останали, уверен, че в такова избрано общество половината са пияници и комарджии. „Ето го - мислеше той, - няма да седне да пише биографията си, а я продава на дребно на вестникарите.“
September 14, 2023
Много добра селекция с творби от автор, който твърде вероятно щеше да бъде заклеймен като "буржоазен драскач", ако беше доживял Деветосептемврийския преврат. Неслучайно единствената, поне такива са ми спомените от училище, изучавана негова творба през соца е "Вестовой Димо", описваща уродливото лице на Царското офицерство. Но пък в томчето ще прочетем "Малкият Содом", повест, чийто главен герой, капитан, е истински мъж на честта, прибрал се от плен в края на Първата световна война и отказващ да преглътне дирижирания от политиците позор на Националната катастрофа...
Макар и лаконичен в изказа си, Стаматов успява да моделира правдиви психологически портрети на своите „градски“ герои, а интересуващите го теми са най-разнообразни: меркантилността и суетата, (само)ограничаващото личността съществуване на чиновника – бурма в бюрократичния апарат на държавата, конфликтът между мечтите, въплътени в творческите пориви и суровата действителност, патологичната ревност, греховната любов... Централна роля в доста от произведенията му е отредена на "падналата жена", при това му прави чест, че не се явява съдник, а дори напротив е неин апологет. Разбира се, долавя се влиянието на руските класици, все пак Стаматов е роден в Тираспол (град в югоизточна Молдова) и израства в Одеса - „Милков и Славин“, например, поне за мен си беше кратка кавър версия на „Ана Каренина“, но това по никакъв начин не промени приятните впечатления.
Макар и лаконичен в изказа си, Стаматов успява да моделира правдиви психологически портрети на своите „градски“ герои, а интересуващите го теми са най-разнообразни: меркантилността и суетата, (само)ограничаващото личността съществуване на чиновника – бурма в бюрократичния апарат на държавата, конфликтът между мечтите, въплътени в творческите пориви и суровата действителност, патологичната ревност, греховната любов... Централна роля в доста от произведенията му е отредена на "падналата жена", при това му прави чест, че не се явява съдник, а дори напротив е неин апологет. Разбира се, долавя се влиянието на руските класици, все пак Стаматов е роден в Тираспол (град в югоизточна Молдова) и израства в Одеса - „Милков и Славин“, например, поне за мен си беше кратка кавър версия на „Ана Каренина“, но това по никакъв начин не промени приятните впечатления.
May 9, 2025
И аз съм от читателите, които за първи път се срещат с този български автор. Приятно впечатление ми оставя желанието му да разглежда света психологически, да си играе с мъжките и женските си образи в старанието си да ги улови реалистични. Имам смелостта да кажа, че успява и то доста добре, тъй като някои уловени от него черти определено не са се изменили много за изминалото от неговите дни време. Творбите му са доста интересен поглед към началото на 20-ти век у нас, което време е едно от любимите ми за изследване. Определено привнасят по-нов, по-жизнен поглед върху иначе застиналите портрети от миналото. Особено първите разкази са много увлекателни. Към края усетих леко пренасищане на тематиката за любовта, като че има цяла огромна поредица от разкази, в които авторът се е опитвал да улови в главата си точно определена идея, но тя му се е изплъзвала и се е разпръсквала във фрагментите, които виждаме. Радвам се, че се запознах с това творчество.
March 25, 2021
Великолепен писател от европейски модел, майстор на фразата, брилянтно саркастичен. И всичко това придружено от едно мнение за живота, ценностите и високите достойнства на характера, което подбуди страшно голямо уважение у мен. Това е истинска литература! При преминаването към „телеграфния“ стил на многото тирета преживях разочарование. Не за друго, а защото този човек е трябвало да пише още и още думи и да измисля и цели романи! Посочете ми, моля, модерен български писател, който да работи по подобен вдълбочен начин, който да притежава такава необятна шир��та на нравствената си площ, който да е толкова практичен разказвач! Ибсен, Достоевски - с такива писатели се раздумва Г. Стаматов, само че отвсякъде личи, че всичко е писано конкретно за България и нейните многообразни преживявания. Изключително!
April 4, 2021
Може би една от най-тъжните книги изобщо. Показва България такава, каквато наистина е в душицата си- курвенска, лигава, дребнава. Книга на съкрушената илюзия, че България е герочина, честна , че хората са трудолюбиви- всички лъжи и умилителни глупотевини на Вазов тук са разбити като празно шише от ракия и отломите стоят забити в калта в очакване да те порежат.
December 25, 2022
Невероятен разказвач и разбирател на човешката душа. Попаднах случайно на книгата на коледния панаир на книгата и съм просто очарована. От нея лъха едновремено човещина и непреходност.
Рядко писатели - мъже успяват убедително да уловят вътрешния свят на жената. "За едно кътче на душата" беше един от най-запомнящите се разкази за мен. Ако не сте, прочетене нещо от автора, заслужава си.
Рядко писатели - мъже успяват убедително да уловят вътрешния свят на жената. "За едно кътче на душата" беше един от най-запомнящите се разкази за мен. Ако не сте, прочетене нещо от автора, заслужава си.
December 29, 2025
Искаше ми се да не свършва тази книга…..
Displaying 1 - 9 of 9 reviews