What do you think?
Rate this book
2020: Записки от една необичайна година
„Драги читателю,
Пред теб са нахвърляните през 2020 година мои записки – мисли, които са се родили било от реалността на тази кобна година, било от сънищата, надвиснали над ума и проникнали отвъд хоризонта на възприятията; това са проникновения, откровения, разбулвания, изкопчвания от властта на събитията чрез размисъл, отзив, вътрешно противопоставяне, скитания из смислите на думите и нещата от битието и съзнанието ни или просто въздишки в стихове.
Споделям ги, по молба на приятели, с надеждата, че в тях има зрънца за други врабчета, гладни като мен за правда и добро. Запазвам хронологичния им ред, въпреки изкушението да ги натъкмя тематично (и следователно, неестествено за един дневник).
П. Хинов
Севлиево, 28 декември 2020 г.“
Книгата може да се закупи от сайта ми (петкохинов.ком – написано с латиница)
Пред теб са нахвърляните през 2020 година мои записки – мисли, които са се родили било от реалността на тази кобна година, било от сънищата, надвиснали над ума и проникнали отвъд хоризонта на възприятията; това са проникновения, откровения, разбулвания, изкопчвания от властта на събитията чрез размисъл, отзив, вътрешно противопоставяне, скитания из смислите на думите и нещата от битието и съзнанието ни или просто въздишки в стихове.
Споделям ги, по молба на приятели, с надеждата, че в тях има зрънца за други врабчета, гладни като мен за правда и добро. Запазвам хронологичния им ред, въпреки изкушението да ги натъкмя тематично (и следователно, неестествено за един дневник).
П. Хинов
Севлиево, 28 декември 2020 г.“
Книгата може да се закупи от сайта ми (петкохинов.ком – написано с латиница)
188 pages, ebook
Published January 1, 2021
1 person is currently reading
1 person want to read
About the author
Петко Хинов
24 books20 followersПетко Тодоров Хинов е роден на 4 септември 1972 г. в гр. Пловдив. Израства в Севлиево и пазвите на живописния Предбалкан. Отрано обиква българското слово и книгите. През 1986 г. е приет в пловдивската английска гимназия, която завършва в 1991 г., след което следва китаистика в Софийския университет. През 1996 г. се дипломира с магистърска степен и с румънска филология като втора специалност. От 1996 до 2010 година живее и твори в малка монашеска обител в полите на Витоша, където усвоява църковнославянски и старобългарски език, ведно с богатата църковна православно-християнска култура. От 2010 година до 2013 година работи в Китай (гр. Фошан, пров. Гуандун) като чуждестранен преподавател по английски език в три средни училища. През периода 2010 година превежда над 15 книги от старокитайски и китайски на български и на английски език, сред които е най-великият китайски роман „Сън в алени покои“ от Цао Сюецин (4 тома), „Уморен да се раждам и да умирам“ от Мо Йен, „Чудните дела на съдията Бао“ (4 тома), „Бит и душевност на моя народ“ от Лин Ютан, „Тридесет и шестте стратегеми“, „Нощни разговори край огнището“ и др. Автор на поезия, разкази, приказки, есета, статии, историческо-богословската книга „Баташките новомъченици“ (С. 2006), на художествено-научния сборник „Българско народознание и превод“ (С. 2019) също и на богослужебна поезия и химнография на църковнославянски език. След 2000 г. започва да пише и два романа, съчетаващи фантазия, история, философия, романтика и приключения.
През 2015 г. преводът на първия том на „Сън в алени покои“ е отличен с националната награда „Христо Г. Данов“ за преводна художествена литература, а през 2017 г. получава най-престижната държавна награда на Китай за особен принос към китайската книга. Участвува в учредяването на Асоциацията на книгоиздателите на Китай и страните от централна и източна Европа (АККСЦИЕ) на 23 август 2018 г. в Пекин.
Женен за китайка, с четири деца.
През 2015 г. преводът на първия том на „Сън в алени покои“ е отличен с националната награда „Христо Г. Данов“ за преводна художествена литература, а през 2017 г. получава най-престижната държавна награда на Китай за особен принос към китайската книга. Участвува в учредяването на Асоциацията на книгоиздателите на Китай и страните от централна и източна Европа (АККСЦИЕ) на 23 август 2018 г. в Пекин.
Женен за китайка, с четири деца.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 2 of 2 reviews
September 9, 2024
Мислите на един мъдър човек не се четат бързо, тъй като те са по подразбиране дълбоки, а след като започнеш да се потапяш в тях, разбираш, че си намерил злато.
Още преди да започна книгата, знаех, че светът е загубил изключителна личност, сега вече съм убедена.
Още преди да започна книгата, знаех, че светът е загубил изключителна личност, сега вече съм убедена.
January 4, 2021
НЕ ЗНАМ КАКВО ТОЧНО Е ВРЕМЕТО…
Не знам, какво точно е времето. Как минава то. Защо минава. Минава ли изобщо? Ето, тук съм аз, в прегръдката на мама. Това е станало, то е част от реалността, която наричаме минало. Но след като е реалност, значи не е минала – реалността е винаги реалност. Значи времето е в нас буквално: ние сме това, което става с нас във времето и не можем да променим миналото, защото то е въплътена реалност. Аз съм това дете. Все още. Формата е променена, същността остава. Душата само се преобразява, изменя лика си, но остава същата. Вечността е реалност, защото реалността без вечност е нереалност. Не знам осъзнавате ли го – вие сте вечни. Историята е сътворение, което пребъдва и не може да бъде разрушено, но само оценено. Последната оценка е Праведен Съд. Тя е страшна, защото е истинна. Страшна е за свят, предаден на лъжа. Страшна е за лъжата. Но любовта, запечатана с езика на светлината тук – тя е истинска. Тя не преминава. Тя Е. Всичко останало е маловажно.
(17 септември 2020 г.)
ЗА ОЧАРОВАНИЕТО НА ЛИЧНИТЕ ДНЕВНИЦИ
Записаното във времето – дали ще е дневник, али ще е глас от детството, дали ще е замлъкнало завинаги радиопредаване – е очарователно прибежище от суетата и безсмислието на днешния умопобъркан свят. Все по-често ми се налага да се връщам там. Какво потресаващо усещане е да слушаш, примерно, отброяването на последните секунди до 15 часа на някой забравен октомврийски ден на 1975 година! Удивително преживяване! Къде е тоя миг сега? Какво точно е времето?
„Тит-тит-тит-тит-тит-тиииийт! Точно петнайсет часа“ – 1 октомври 1975 г. Вън оживява друга есен. Небето по-нежно от коприна, това е моята Родина. Същите думи, но пропити с коренно различен смисъл, недошъл Сега, останал Тогава. Синята боя на небето е без драски от облаци, вятърът е издухал и последния. Липовите листа сияят като злато – есента идваше по-рано, както впрочем и зимата. Трепкат като късчета от детски сънища. Други хора вървят по улиците. Мили дядови и бабини връстници, запомнени и незапомнени, с други грижи, с други мисли, с други мечти… И всичко това, целият тоя свят, в няколко секунди записан звук на радиосигнала точно време. Каква потресаваща минута на възвръщане на цял един свят!
Същото е и с дневниците. Чета си дневника от 1994 г. Границите на времето се разкъсват, отново съм на двадесет и две (не „след десет години“…) Говоря с душата си. Опитвам се да си я прибера – всъщност не, опитвам се сегашната си душа да прибера там, в 1994 г., в началото на пътя. Да си възвърна взора, устремен към неизвестно бъдеще, но пълен с надежда, с копнеж и с упование. Да очистя от ума си днешната мътилка, кал, суета. Да стъпя спокойно, с две силни нозе, на твърда земя. Да избера отново Смисъла. Да започна отново покайния си път. Но без наивност и игра. С чист порив, но и с горчива мъдрост. Да се разберем с оня младеж и да не бързаме така напред – защото макар човек да живее веднъж, той носи вечността в себе си както мраморният къс прекрасната Роденова статуя. И му е дадено време единствено, за да я вае със силата на вечната Ръка.
1 октомври 2020 г.
Откъси от „2020: Записки от една необичайна година“
https://www.amazon.com/dp/B08RY64SSP
Не знам, какво точно е времето. Как минава то. Защо минава. Минава ли изобщо? Ето, тук съм аз, в прегръдката на мама. Това е станало, то е част от реалността, която наричаме минало. Но след като е реалност, значи не е минала – реалността е винаги реалност. Значи времето е в нас буквално: ние сме това, което става с нас във времето и не можем да променим миналото, защото то е въплътена реалност. Аз съм това дете. Все още. Формата е променена, същността остава. Душата само се преобразява, изменя лика си, но остава същата. Вечността е реалност, защото реалността без вечност е нереалност. Не знам осъзнавате ли го – вие сте вечни. Историята е сътворение, което пребъдва и не може да бъде разрушено, но само оценено. Последната оценка е Праведен Съд. Тя е страшна, защото е истинна. Страшна е за свят, предаден на лъжа. Страшна е за лъжата. Но любовта, запечатана с езика на светлината тук – тя е истинска. Тя не преминава. Тя Е. Всичко останало е маловажно.
(17 септември 2020 г.)
ЗА ОЧАРОВАНИЕТО НА ЛИЧНИТЕ ДНЕВНИЦИ
Записаното във времето – дали ще е дневник, али ще е глас от детството, дали ще е замлъкнало завинаги радиопредаване – е очарователно прибежище от суетата и безсмислието на днешния умопобъркан свят. Все по-често ми се налага да се връщам там. Какво потресаващо усещане е да слушаш, примерно, отброяването на последните секунди до 15 часа на някой забравен октомврийски ден на 1975 година! Удивително преживяване! Къде е тоя миг сега? Какво точно е времето?
„Тит-тит-тит-тит-тит-тиииийт! Точно петнайсет часа“ – 1 октомври 1975 г. Вън оживява друга есен. Небето по-нежно от коприна, това е моята Родина. Същите думи, но пропити с коренно различен смисъл, недошъл Сега, останал Тогава. Синята боя на небето е без драски от облаци, вятърът е издухал и последния. Липовите листа сияят като злато – есента идваше по-рано, както впрочем и зимата. Трепкат като късчета от детски сънища. Други хора вървят по улиците. Мили дядови и бабини връстници, запомнени и незапомнени, с други грижи, с други мисли, с други мечти… И всичко това, целият тоя свят, в няколко секунди записан звук на радиосигнала точно време. Каква потресаваща минута на възвръщане на цял един свят!
Същото е и с дневниците. Чета си дневника от 1994 г. Границите на времето се разкъсват, отново съм на двадесет и две (не „след десет години“…) Говоря с душата си. Опитвам се да си я прибера – всъщност не, опитвам се сегашната си душа да прибера там, в 1994 г., в началото на пътя. Да си възвърна взора, устремен към неизвестно бъдеще, но пълен с надежда, с копнеж и с упование. Да очистя от ума си днешната мътилка, кал, суета. Да стъпя спокойно, с две силни нозе, на твърда земя. Да избера отново Смисъла. Да започна отново покайния си път. Но без наивност и игра. С чист порив, но и с горчива мъдрост. Да се разберем с оня младеж и да не бързаме така напред – защото макар човек да живее веднъж, той носи вечността в себе си както мраморният къс прекрасната Роденова статуя. И му е дадено време единствено, за да я вае със силата на вечната Ръка.
1 октомври 2020 г.
Откъси от „2020: Записки от една необичайна година“
https://www.amazon.com/dp/B08RY64SSP
Displaying 1 - 2 of 2 reviews