Лиризъм, стаена мекота, единение с природата и поетичен дух, търсещ светлина и чистота - това е внушението на тези 50 стихотворения. Светът на поетесата е изграден от приземена образност и извисен поглед към незабележимото край нас, метафоричност на бита и вътрешни необяти.
"Авторката няма претенцията да бъде съкровищница на поетически откровения, на метафорични открития, да изрича непременно, дълбоки истини... тя залага на образа, на капката, на безшумния жест, на бавното, умело екстрахиране на духовни ценности, постигнато с почти надчовешко търпение. Не се втурва към необяти, а тихо дълбае в микроатомарната вселенност на частиците делник..."
— Катя Кузмова-Зографова
*** Ние с теб не един връх изкачихме. Колко пъти над пропасти се надвесвахме. Колко пъти ни свличаха хлъзгави сипеи. Колко пъти за изсъхнало стръкче се хващахме. Но вървяхме, вървяхме, не спирахме. Педя по педя и крачка по крачка. Колко скали и потоци отминахме. Колко поляни и тъмни гори прекосихме. Колко нощи и дни се изкачвахме. Но вървяхме и вярвахме, че за нас е създадено това синьо бездънно небе.
*** Когато отворя очи, пред мен застава светът със своите груби, ъглести, мрачни предмети. Измамно гладки и лъскави. Този свят ме ранява. Той пронизва мойте видения, пропъжда ги, иска да обсеби, да завладее всичко в мен. Да измести градините с рози, въздуха и цветовете. Този свят – сътворен от човешки ръце, ме обезобразява. Затварям очи и се превръщам в слепец. Аз не искам да виждам този свят – грозен и мрачен, потънал в нищета и разруха. Този свят на очите...
Родена през 1952 г., член на Съюза на свободните писатели в България, завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, дългогодишен сътрудник на вестници и списания, журналист, рецензент, коректор и редактор, библиотекар, преподавател по БЕЛ, автор на множество материали за онлайн издания, блогове и текстове за уебсайтове.
Пише стихове от ученическите си години, но публикува творбите си по-късно и става известна със стихосбирките си „Капки смола“ (2002 г.), „Орис“ (2004 г.), „Неизречените думи“ (2014 г.), „На стъпки от себе си“ (2016 г.). Наградена със званието „Народен будител 2014 за поезия“ за „Неизречените думи“ от ССПБ.
През 2020 г. издава „Призрачна луна“, съдържаща циклите „Книгата на живота“, „Отломъци -2“ и „Земя на гордите българи“, с която трайно утвърждава присъствието си в съвременната българска поезия.
Нейни произведения са публикувани в местния и националния печат, в антологии като „Графити“ (2018 г.), "София, моя любов!" (2016 г.), „Отражения“ (2015 г.), „Културна палитра“ (2014 г.), „Светоусещане“ (2013 г.), „Съзвездие“ (2010 г.), „Извън гравитацията“ (2006 г.), сборника „AQUA“ (2018 г.), алманаха „Ирин-Пирин“ (2009г.), многократно в сп. „Литературен свят“, в. „България Днес“ и много други. Редовно участва в различни поетични конкурси (напр. Национален поетичен конкурс „Златен Пегас“), в ежегодния „Есенен салон на поезията“ още от първото му издание през 2008 г. с различни стихове, както и събития от литературния живот в София, България и чужбина (напр. Международен фестивал „Мелнишки вечери на поезията“).
До 2020 г. пише основно стихове, но проявява своя талант в прозата и публицистиката като публикува произведения в сп. „Литературен свят“ още през 2013 и 2018 г. Проявява професионален интерес в областта на детската поезия и прозата (в частност разказ, исторически роман, повест), като се стреми да се развива и постоянно разширява своите умения и мироглед. Признава, че познанията ѝ по руски и славянски езици са от съществено значение за оформянето и развитието на творчеството ѝ.
Поезията ѝ се характеризира с т.нар. свободен стих. В творческите ѝ търсения ще намерите интимни и пейзажни мотиви, исторически идеи, мисли върху преходни и непреходни теми, елегантен хумор и философски поглед върху нещата от живота. Тя налага своето собствено аз – оригинално и неподражаемо, създава своя собствен поетичен микрокосмос, в който ще откриете навярно и частица от себе си.
За нея Съюза на свободните писатели в България казва „Стефка Андреева е име, което придобива все по-голяма тежест сред пишещите …“
За Стефка Андреева писането на поезия е едно непрекъснато пътуване към хоризонта, който се отдалечава напред пред пътника без никога да бъде достигнат от него. Той само го съзерцава и се стреми да го докосне без да осъзнава, че този хоризонт е всъщност някъде в самия него.