“Да, не вярвах и не вярвам на вечните вопли, че театърът е в криза. Гледах, разбира се, и много от слабите му спектакли по света. Но бързо му прощавах. Заради прелестта на другите, след които имах чувството, че ходя една педя над земята. И с течение на годините все повече ми се пишеше само за тях. Пишеше ми се за красотата за екстаза, които бяхме изживели заедно. Макар че беше сто пъти по-трудно. Защото слабите, дори средните спектакли подлежат на рационален анализ. Те си остават там, на сцената, и ни позволяват да ги гледаме като през витрина, да ги описваме и съдим само с разума си. Може ли обаче да се пише така за големия, за първокласния театър – това мистериозно същество, което обитава сферата на ирационалното и гледа с насмешка всеки опит на теорията да обясни и подреди вълшебството и красотата? Разбира се, че не. Защото големия театър никога не остава само на сцената. Той я използва просто за трамплин. За да се пресегне след това през рампата, да целуне публиката и да се слее с нея.... И онова, което иска от нас, критиците, е да опишем тези мигове на щастие и да запазим тяхната триизмерност на двуизмерния лист хартия. Миговете на щастие, случили се между мен и Театъра в продължение на едно десетилетие, последното /засега/ от нашата любовна история – ето, за това е тази книга.” Калина Стефанова