What do you think?
Rate this book
И скакалците сънуват
В българската поезия внезапно влизат безумно млади и непредвидими поети. Те преобръщат с лекота гледните точки, четат ни през гълъби, кучета и сънуващи скакалци, заключват в най-малкия музей на света най-голямата прашинка. И със същата непосилна лекота говорят за изтъняването на света. Истинска радост е да откриеш и работиш с такъв поет. Прочетете тези стихове, името ще запомните сами.
Георги Господинов
Георги Господинов
64 pages, Paperback
Published January 1, 2021
25 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 15 of 15 reviews
March 13, 2021
много мъдри стихове от много млад човек. 5 от 5 звезди <3
July 2, 2021
Прочетох тази книга докато седях до езерото в Бизнес парка и ужасно много ми миришеше на море. И докато се чудех как да определя миризмата, която толкова ми напомня на Варна -
'Миризма на изгнили водорасли', услужливо ми подаде топката автора :) И всичко си дойде на мястото.
Прекрасни стихове, ще очаквам с нетърпение следващото от този съвсем млад автор.
'Миризма на изгнили водорасли', услужливо ми подаде топката автора :) И всичко си дойде на мястото.
Прекрасни стихове, ще очаквам с нетърпение следващото от този съвсем млад автор.
February 12, 2022
Когато видях снимката на автора си казах леле - само на 20 г. Много ми харесаха стиховете на Александър и се надявам да продължава да пише.
——-
Думите
Не умеят да заспиват,
непрестнно пътуват,
не искат да знаят
къде точно отиват.
Протриват подметки,
уморени, но развълнувани,
подредени в своите крехки
замъци от кибритени клечки.
Те подкопават бреговете,
разклоняват се и се препъват.
Умеят да се завихрят и разпадат,
да се обръщт, за да захапят
ръката, която ги е написала
——-
Думите
Не умеят да заспиват,
непрестнно пътуват,
не искат да знаят
къде точно отиват.
Протриват подметки,
уморени, но развълнувани,
подредени в своите крехки
замъци от кибритени клечки.
Те подкопават бреговете,
разклоняват се и се препъват.
Умеят да се завихрят и разпадат,
да се обръщт, за да захапят
ръката, която ги е написала
February 22, 2021
Впечатляваща поезия от толкова млад автор! Ще се препрочита.
October 19, 2022
Много любопитен поглед през очите на един млад поет! Зрение, което сме позагубили, улисани в ежедневието.
March 12, 2021
Щастливо ми е, че толкова млад човек пише така. Много ми хареса!
*
Човечеството според дърветата
Вашите домове
са нашите гробища.
Вашите паркове
са нашите храмове.
*
Страх в бъдеще време
Скоро ще настъпи бъдещето.
Ще изровят костите ни,
редом с тези на големите влечуги,
ще ни позлатят,
ще ни продадат.
*
…
Успокояващият ритуал на мигането.
Там е.
Там е сянката на сянката –
кротка, гладка и те чака.
*
Човечеството според дърветата
Вашите домове
са нашите гробища.
Вашите паркове
са нашите храмове.
*
Страх в бъдеще време
Скоро ще настъпи бъдещето.
Ще изровят костите ни,
редом с тези на големите влечуги,
ще ни позлатят,
ще ни продадат.
*
…
Успокояващият ритуал на мигането.
Там е.
Там е сянката на сянката –
кротка, гладка и те чака.
Read
March 28, 2021Из "Песен за капката"
Искам да съм малка капка
и всичките планети да потръпват,
когато падам от листо, когато имам
част от секунда да съзра света,
преди да съм попил във него.
Той - отражение, танцуващо около оста ми,
създадено единствено
за да може някога и някъде
една капка да капне,
да забрави,
че някога е писала,
че някога е капвала,
че е била.
Искам
да се отрека от думите,
да сведа поезията до броенето на капки.
***
Когато Кристо опакова слънцето
Не му ли стигнаха дърветата?
Малък ли му беше Бундестагът?
Защо опакова и него?
Когато Кристо опакова слънцето,
настана вечна нощ, апокалипсис -
последният първормънс на човечеството.
***
Из "Славеи и рози"
Ако имах хиляда славея,
щях да основа хор,
да превърна света ни във песен,
да обявя края на музиката,
да оглушея.
***
Най-чистата гордост и радост до този момент в живота ми съм изпитвала, когато хора, които познавам, са правили красиви неща. Такива чувства - гордост и радост от възможността по-широко да проследя раждането и пътя на прочетеното и създаденото, макар и отдалеч - ми донесе и стихосбирката на Алекс. Отвъд всички останали усещания и впечатления, които думите му предизвикват сами по себе си.
На 15 години Алекс Габровски спечели първа награда за поезия в конкурса "Петя Дубарова", а това си е доста голяма работа за един осмокласник. Спомням си как излезе отпред, за да си прочете стихотворението - "Плодов бог". Изглеждаше много изненадан и малко смутен, стори ми се хем странен, хем интересен, носеше нещо различно и интригуващо в себе си. Четенето му беше толкова непринудено, колкото, изглежда, е било и самото писане. Но няма да забравя как се изтърколиха последните думи от стихотворението: "Страхувам се че някой ден ще го заваря / как стои във хола / и с лъжицата си хапва плодова салата. / Канибал." Някакво много ефирно въодушевление заля цялата публика. Алекс не просто ни беше станал симпатичен със срамежливостта и почти детското си излъчване; не си помислихме "Ами да, добре е като за 15-годишен". Алекс ни изненада, Алекс ни зарази, Алекс ни въвлече в някакъв страхотен малък свят, който и днес единствено самият той е способен да приведе в думи, Алекс ни направи герои. Онази вечер в залата на Морското казино в Бургас се случи една малка голяма магия. Оттогава насам съм имала късмета да съпреживея подобни феномени с още няколко души в живота ми, стискам си палци да стават все повече в бъдеще. "Такива са си те, хората на изкуството", казва майка ми по тоя повод. А аз си добавям: "Вълшебници."
От "Плодов бог" на "Петя Дубарова" до "Тъжният бог" в стихосбирката "И скакалците сънуват" Алекс Габровски е неимоверно пораснал. Поезията му днес звучи зряла, изживяна, очаквана като "крясък на петел във шест часа" и същевременно зееща като "празно квадратче в кръстословица". Продиктувана е от едно невероятно светоусещане, до което човек просто трябва да се докосне, ако иска да го разбере поне отчасти. Алекс придава същност на несъществуващото, онЕщостява нищото, разширява почти невидимите микрокосмоси до вселенски размери и ни показва колко пълен може да бъде светът. В "Най малкият музей на света" той събира "най-голямата прашинка", "най-старата снежинка на света", "сълзите на статуя, / косъм от главата на Нищото" (!!) Описва сънищата на скакалците, говори за човека през погледа на гълъбите, камъните, дърветата, успява да види "великата пустота в очите на рибите". Влиза смело в онази празнота между секундите, която "има вкус на найлон", преоткрива "успокояващия ритуал на мигането". Това е поезия за света, който не виждаме, забравения свят, в който всички причини се срещат. А ние сме дълбоко охладнели в начина, по който усещаме тоя свят, опитваме се да превеждаме "блуса на вселената във геометрии" и "опрашването на кокичетата в алгоритми". Това охладняване Алекс нарича "Изтъняването на света" - най-красивият апокалипсис, който ми е попадал ("Прозираха кожите ни - / като страници на библии", "да заспиш в Иран и да се събудиш в Брюксел / като миньор, библиотекар, Исус Христос", "дробовете пораснаха силни, / по-едри и тънки / като хартиени фенери).
И макар че "нищо няма значение", Алекс се противопоставя на това изтъняване, като поставя човека именно в тези микрокосмоси и забравени светове, запраща го в "градове на върховете на ръцете ни", в "градове от морска пяна / с улици от забравени сънища", "градове, макар и от мастило". Там животът се ражда в простотата, затова и се пишат наръчници по иначе елементарни дейности като дишането и ходенето. А в същото време две-три страници по-рано си прочел "Интервю с планетата Земя" ("Не играеш ли на шах с Луната, сресваш ли перчемите на океанските вълни?")
Тези стихотворения са микроскопични убежища на любопитството и удивлението пред малкото чудо, които да те приютят, щом свикнеш с апокалипсиса. Защото - колкото и да са нетрайни - в тях се разкрива безкрайността, към която всички се стремим. Благодаря за тази безкрайност, Алекс, определено си казах "Виж го този, не е като птиците".
***
Към себе си: Връщай се по-често към стихотворения, които са те накарали да почувстваш нещо. Задавай всички въпроси, когато имаш възможността. Общувай, питай за гълъбите, скакалците и кокичетата, вглеждай се, вслушвай се, вчувствай. Красиви хора създават красиви неща постоянно и съвсем близо до теб, оценявай ги с цялото си същество и не забравяй да не умножаваш същностите.
Искам да съм малка капка
и всичките планети да потръпват,
когато падам от листо, когато имам
част от секунда да съзра света,
преди да съм попил във него.
Той - отражение, танцуващо около оста ми,
създадено единствено
за да може някога и някъде
една капка да капне,
да забрави,
че някога е писала,
че някога е капвала,
че е била.
Искам
да се отрека от думите,
да сведа поезията до броенето на капки.
***
Когато Кристо опакова слънцето
Не му ли стигнаха дърветата?
Малък ли му беше Бундестагът?
Защо опакова и него?
Когато Кристо опакова слънцето,
настана вечна нощ, апокалипсис -
последният първормънс на човечеството.
***
Из "Славеи и рози"
Ако имах хиляда славея,
щях да основа хор,
да превърна света ни във песен,
да обявя края на музиката,
да оглушея.
***
Най-чистата гордост и радост до този момент в живота ми съм изпитвала, когато хора, които познавам, са правили красиви неща. Такива чувства - гордост и радост от възможността по-широко да проследя раждането и пътя на прочетеното и създаденото, макар и отдалеч - ми донесе и стихосбирката на Алекс. Отвъд всички останали усещания и впечатления, които думите му предизвикват сами по себе си.
На 15 години Алекс Габровски спечели първа награда за поезия в конкурса "Петя Дубарова", а това си е доста голяма работа за един осмокласник. Спомням си как излезе отпред, за да си прочете стихотворението - "Плодов бог". Изглеждаше много изненадан и малко смутен, стори ми се хем странен, хем интересен, носеше нещо различно и интригуващо в себе си. Четенето му беше толкова непринудено, колкото, изглежда, е било и самото писане. Но няма да забравя как се изтърколиха последните думи от стихотворението: "Страхувам се че някой ден ще го заваря / как стои във хола / и с лъжицата си хапва плодова салата. / Канибал." Някакво много ефирно въодушевление заля цялата публика. Алекс не просто ни беше станал симпатичен със срамежливостта и почти детското си излъчване; не си помислихме "Ами да, добре е като за 15-годишен". Алекс ни изненада, Алекс ни зарази, Алекс ни въвлече в някакъв страхотен малък свят, който и днес единствено самият той е способен да приведе в думи, Алекс ни направи герои. Онази вечер в залата на Морското казино в Бургас се случи една малка голяма магия. Оттогава насам съм имала късмета да съпреживея подобни феномени с още няколко души в живота ми, стискам си палци да стават все повече в бъдеще. "Такива са си те, хората на изкуството", казва майка ми по тоя повод. А аз си добавям: "Вълшебници."
От "Плодов бог" на "Петя Дубарова" до "Тъжният бог" в стихосбирката "И скакалците сънуват" Алекс Габровски е неимоверно пораснал. Поезията му днес звучи зряла, изживяна, очаквана като "крясък на петел във шест часа" и същевременно зееща като "празно квадратче в кръстословица". Продиктувана е от едно невероятно светоусещане, до което човек просто трябва да се докосне, ако иска да го разбере поне отчасти. Алекс придава същност на несъществуващото, онЕщостява нищото, разширява почти невидимите микрокосмоси до вселенски размери и ни показва колко пълен може да бъде светът. В "Най малкият музей на света" той събира "най-голямата прашинка", "най-старата снежинка на света", "сълзите на статуя, / косъм от главата на Нищото" (!!) Описва сънищата на скакалците, говори за човека през погледа на гълъбите, камъните, дърветата, успява да види "великата пустота в очите на рибите". Влиза смело в онази празнота между секундите, която "има вкус на найлон", преоткрива "успокояващия ритуал на мигането". Това е поезия за света, който не виждаме, забравения свят, в който всички причини се срещат. А ние сме дълбоко охладнели в начина, по който усещаме тоя свят, опитваме се да превеждаме "блуса на вселената във геометрии" и "опрашването на кокичетата в алгоритми". Това охладняване Алекс нарича "Изтъняването на света" - най-красивият апокалипсис, който ми е попадал ("Прозираха кожите ни - / като страници на библии", "да заспиш в Иран и да се събудиш в Брюксел / като миньор, библиотекар, Исус Христос", "дробовете пораснаха силни, / по-едри и тънки / като хартиени фенери).
И макар че "нищо няма значение", Алекс се противопоставя на това изтъняване, като поставя човека именно в тези микрокосмоси и забравени светове, запраща го в "градове на върховете на ръцете ни", в "градове от морска пяна / с улици от забравени сънища", "градове, макар и от мастило". Там животът се ражда в простотата, затова и се пишат наръчници по иначе елементарни дейности като дишането и ходенето. А в същото време две-три страници по-рано си прочел "Интервю с планетата Земя" ("Не играеш ли на шах с Луната, сресваш ли перчемите на океанските вълни?")
Тези стихотворения са микроскопични убежища на любопитството и удивлението пред малкото чудо, които да те приютят, щом свикнеш с апокалипсиса. Защото - колкото и да са нетрайни - в тях се разкрива безкрайността, към която всички се стремим. Благодаря за тази безкрайност, Алекс, определено си казах "Виж го този, не е като птиците".
***
Към себе си: Връщай се по-често към стихотворения, които са те накарали да почувстваш нещо. Задавай всички въпроси, когато имаш възможността. Общувай, питай за гълъбите, скакалците и кокичетата, вглеждай се, вслушвай се, вчувствай. Красиви хора създават красиви неща постоянно и съвсем близо до теб, оценявай ги с цялото си същество и не забравяй да не умножаваш същностите.
September 11, 2022
Чудесни текстове.
Очаквам следващите.
Очаквам следващите.
March 17, 2022
Приятна книжка, но не успях да изпитам възторга, за който ме бяха подготвили редица книжни приятлели. Писането на Габровски е умно, сетивно и образно. Вълнува и замисля. Но според мен добрите му книги тепърва предстоят. Особено предвид крехката му възраст и опита, който го чака. Единственото нещо, което ме подразни, беше посветеното на Георги Господинов стихотворение. Ако бях на мястото на Г.Г., който е редактор на книгата, щях да си го спестя - твърде по юношески подмазваческо ми е, в най-добрия смисъл на думата, макар и по всичко да личи, че е искрено. Стои като рушвет, от който няма нужда.
March 12, 2021
Много харесах поезията на Александър. Страхотна сетивност към света!
February 10, 2022
Сега виждам, че не съм си споделил ревюто за тази чудесна книга.
Ето го тук: https://bit.ly/3rGmESi.
Ето го тук: https://bit.ly/3rGmESi.
January 20, 2022
В сърцето на стихосбирката „И скакалците сънуват“ са различните гледни точки. Виждаме човека през перспективата на гълъба, на камъка, на дървото, на огъня и, естествено, на скакалеца и едновременно с това успяваме да научим по нещо за тяхното битие – за гълъбите, които наблюдават човека, когато никой други не го прави, за дърветата, за които хорските къщи са гробници, за огънят, който е съществувал много преди човека и ще продължи да съществува много след него, и за скакалецът, който сънува, че е човек. Но това вглеждане не е само в една посока – човекът често осмисля своето съществуване през това на животни и неодушевени предмети.
„И скакалците сънуват“, от където идва и името на стихосбирката, е първото стихотворение и идеално задава тона за цялата стихосбирка. В него виждаме един човек, който мечтае да е скакалец, и един скакалец, който мечтае да е човек. Отчаяни от своето собствено битие, те желаят това на другия. Така стихотворението засяга един важен проблем на нашето време - ние искаме да сме някой друг, защото винаги изглежда сякаш на него му е по-добре. Както се казва, тревата на съседа винаги е по-зелен. Така човекът си мечтае да бъде не само скакалец, но и капка и дори господин Не Знам Си Кой Си от болницата, всичко друго, но не и самия себе си.
Стихосбирката е изпълнена с екзистенциалните мисли и страхове на един млад човек, който иска да не е „като птиците“. Той разсъждава над двойствената природа на човешкото тяло и бъдещето на човечеството, което вижда като експонат в музей, подобно на динозаврите. Но не всичко е изпълнено с екзистенциален ужас – човек може да се разбие на малки парчета, да се събере отново и да разказва истории за грешки, съчинени от пукнатините, а дори и много ужасни неща да се случат в ада на живота, няма да са достатъчни, за да повалят човека.
Преди да прочета тази стихосбирка имах опасения, че най-вероятно няма да ми хареса. Това често се случва с модерната поезия, защото предпочитам класическата с нейните стихосложения и рими, но бях приятно изненадана от този млад талант. Макар че поезията на Габровски е в свободен стих, тя все пак има някаква музикалност в себе си и върви плавно.
Често трябват години, за да може един автор да получи своето признание от света. А понякога това дори не се случва. Хубаво е, че талантлив млад поет като Александър Габровски беше открит толкова рано. Така ние можем да проследим еволюцията на неговото творчество.
„И скакалците сънуват“, от където идва и името на стихосбирката, е първото стихотворение и идеално задава тона за цялата стихосбирка. В него виждаме един човек, който мечтае да е скакалец, и един скакалец, който мечтае да е човек. Отчаяни от своето собствено битие, те желаят това на другия. Така стихотворението засяга един важен проблем на нашето време - ние искаме да сме някой друг, защото винаги изглежда сякаш на него му е по-добре. Както се казва, тревата на съседа винаги е по-зелен. Така човекът си мечтае да бъде не само скакалец, но и капка и дори господин Не Знам Си Кой Си от болницата, всичко друго, но не и самия себе си.
Стихосбирката е изпълнена с екзистенциалните мисли и страхове на един млад човек, който иска да не е „като птиците“. Той разсъждава над двойствената природа на човешкото тяло и бъдещето на човечеството, което вижда като експонат в музей, подобно на динозаврите. Но не всичко е изпълнено с екзистенциален ужас – човек може да се разбие на малки парчета, да се събере отново и да разказва истории за грешки, съчинени от пукнатините, а дори и много ужасни неща да се случат в ада на живота, няма да са достатъчни, за да повалят човека.
Преди да прочета тази стихосбирка имах опасения, че най-вероятно няма да ми хареса. Това често се случва с модерната поезия, защото предпочитам класическата с нейните стихосложения и рими, но бях приятно изненадана от този млад талант. Макар че поезията на Габровски е в свободен стих, тя все пак има някаква музикалност в себе си и върви плавно.
Често трябват години, за да може един автор да получи своето признание от света. А понякога това дори не се случва. Хубаво е, че талантлив млад поет като Александър Габровски беше открит толкова рано. Така ние можем да проследим еволюцията на неговото творчество.
October 2, 2022
Различен стил на писане, което го отличава. Имаше няколко много красиви стиха, други - също започваха много силно, но нещо на финала им се счупваше. Имаше много силни метафори в повечето стихове също, но някои от тях по някакъв начин останаха безлични. И все пак - чисто лично мнение, субективно - всеки според собствената призма и светоусещане. :)
December 23, 2022
Плахите ми начални стъпки в полето на съвременната българска поезия засега се оказват изненадващо задоволителни.
Извън безпощадно крехката възраст на автора, а всъщност може би точно заради нея, "И скакалците сънуват" поднася стихове, които са едновременно екзистенциално съзерцателни и детайлно ежедневни.
Извън безпощадно крехката възраст на автора, а всъщност може би точно заради нея, "И скакалците сънуват" поднася стихове, които са едновременно екзистенциално съзерцателни и детайлно ежедневни.
Read
March 27, 2022Хареса ми. Интелигентно и мъдро писане, още по-впечатляващо поради крехката възраст на автора. Вярвам, че му предстоят още по-добри книги.
“Искам
да се отрека от думите,
да сведа поезията до броенето на капки.”
“Искам
да се отрека от думите,
да сведа поезията до броенето на капки.”
Displaying 1 - 15 of 15 reviews