Այս գիրքը ժամանակի ընթացքը չնկատող, ճախրելուց չվախեցող եւ անգամ ողբերգականի մեջ զվարճալին գտնող մարդկանց դառն ու ուրախ աշխարհի մասին է: Տարեցների ու երեխաների, չափահասների ու հավատը կորցրած, բայց չհուսահատված մարդկանց աշխարհի՝ մեկընդմիշտ մխրճված այն չափման մեջ, որտեղ երա զանքները երբեւէ անպայման իրականություն են դառ նում...
Narine Yuryevna Abgaryan (Наринэ Абгарян) is a Russian writer of Armenian origin, a blogger. Graduated from Yerevan State Linguistic University V. Ya. Bryusova, since 1993 lives in Moscow. She became known after the publication of the autobiographical book "Manyunya" (2010). With this book, she became a laureate of the Russian National Literary Prize "Manuscript of the Year" in the nomination "Language". Entered the long list of nominees for the 2011 Big Book Award.
Нарине Абгарян - "Зулали", изд. "Лабиринт" 2021, прев. Иван Тотоманов
Отлагах прочитането на тази книга половин година. Така човек понякога отлага някое голямо удоволствие - защото знае, че му предстоят прекрасни мигове, но знае и друго - че те ще отминат бързо, твърде бързо. И затова нарочна изчаква, подготвя се, предвкусва. Затова отлагах и аз - защото Нарине Абгарян още с първата си книга се нареди сред любимите ми автори. И отлагах, за да бъде по-хубав моментът. Но колкото и да отлага човек, моментът все някога идва. И откриваш, че не можеш да четеш бавно - искаш да погълнеш страниците, да ги изпиеш, да влезеш във вска една история. Без значение дали е тъжна или весела, дали е изпълнена с болка или те кара да смееш като дете. Нарине Абгарян е вълшебница. Вълшебница, която разказва истории. И така вплита вълшебството си в тях, че забравяш къде си. Забравяш собствената си история, собственото си настояще, и си само там, сред героите на Нарине. А те са толкова различни и пъстри. Както са различни и исторлиите. Първите две карат душата ти да се свива, усещаш как се задавяш от болка, в един момент се досещаш какво ще се случи, но се молиш и надяваш да не стане така, да се окаже, че си сбъркал, че интуицията те е подвела. Толкова близка ти става тази Зулали, че искаш да я прегърнеш, защитиш, да не допуснеш никой да я нарани - а когато това вече се е случило, забравяш, че тя и останалите в нейната история живеят само на страниците, и искаш да намериш този, който я е наранил, и да го накараш да си плати за това. Мисълта, която се въртеше постоянно в ума ми, докато четях втория разказ, беше: "Никой не прощава красотата". Нито нея, нито различността. Сякаш чуждата красота и свободен дух ни напомнят колко страхливи можем да бъдем понякога - да се боим да покажем онази част в себе си, която не приема нелепите правила и забрани и която не смята, че красотата е равна на "разпуснатост". Книгата е разделена на няколко части, като последните две - "Пораснали и не чак толкова" и Съседите" съдържат силни автобиографични елементи. И Докато в първите девет истории преобладава тъжното и на моменти дори трагичното, и това е общата нишка, която ги свързва, разказите в тези две части са пъсстри и разнородни и всеки от тях предизвиква различни чувства - радост, смях, малко сълзи, малко тъга; а някои, в които Абгарян вмъква спомени от детството си, карат и нас да си припомним детски преживелици. Нарине Абгарян умее да разказва убедително всякакви истории - и тъжни, и весели, и истински, и измислени. И колкото и да те е натъжила една история, накрая си благодарен, че си я прочел - а благодарение на прекрасдното писане дори си я съпреживял. В книгата има явни препратки към "Три ябълки паднаха от небето", има и "значещи" имена - и всичко това я прави още по-пленителна. И за пореден път се убеждавам, че каквото и да има ми разкаже Нарине Абгарян, ще го прочета с удоволствие. Защото в днешно време са много тези, които пишат, но твърде малко - тези, които владеят вълшебството на разказването. А тя го владее прекрасно. И се радвам, че скоро ми предстои нова "среща" с нея.
"Вначале было слово, и слово это нам напели", - пишет Наринэ Абгарян. Именно напела, а не рассказала нам автор эти замечательные истории. В этом сборнике сочетается веселое и грустное, нет, даже не грустное, а нестерпимая боль и в то же время – любовь к жизни, к родному краю, к человеку. Именно любовь – главная героиня рассказов, любовь, которая, как пишет Наринэ, "самое беспомощное из всех чувств, потому что не умеет за себя постоять", любовь, такая же чистая, как и заглавная героиня Зулали. Читаешь, плачешь, улыбаешься и смеешься в голос, а все потому, что здесь изображены самые настоящие чувства и отношения между людьми, первозданные, как и сама природа. После прочтения хочется помолчать и послушать красноречивое молчание гор: "Знаешь, как осень приходит в горы? Молчанием. Просыпаешься в самую рань – а кругом такая тишина, словно отключили звук. Только ветер шумит в остывшей печной трубе. Лежишь с закрытыми глазами, зарывшись носом в кусачее шерстяное одеяло, и слушаешь молчание гор". Замечательная книга.
Често казвам, че не съм почитател на разказите. Това обаче е втора книга с разкази, която ми печели сърцето за тази година. Нямам голям опит с творчеството на Абгарян, чела съм преди доста време само “Три ябълки паднаха от небето”, където много харесах атмосферата, която авторката създава с пъстрия си език, но някак не можах много да се потопя в историята. Може би не й е било времето. Със “Зулали” обаче беше любов от пръв поглед, или по-добре да кажа - от пръв разказ! И именно той, едноименният “Зулали” стана и любимият ми в книгата.
Абгарян има много интересен подход в творчеството си. Кара те да се смееш с глас, да обикнеш героите и изведнъж, когато вече е спечелила читателското ти сърце го хвърля в дълбоките води на една чисто човешка и трагична история, от която да ти се плаче като малко дете. Попаднал така в нежната й, но желязна хватка читателят няма как да не се подчини на думите й и да чете, чете докато не затвори последната страница, докато не разбере какво се случва с Назарос, с фризьорския салон “Пери”и най-вече с неговата собственичка, защо искат да се разведат двама старци на по 80 и каква поразия още ще направи Нарка.
Това са обаче само част от героите, които ще обикнете. На гърба на книгата пише, че “това е книга за горчивия и смешен свят на хора, които живеят, без да забелязват времето”. Не мисля, че бих могла да я опиша по-точно. А такива хора могат да пробудят само обич и възхищение. На моменти и лека завист за безвремието, което са достигнали - нещо, което живеещите в големите градове трудно биха могли.
Всички разкази ми харесаха, някои повече, други по-малко, но от всеки съм открила и взела нещо човешко и запомнящо се. Смятам, че всеки може да види простичката мъдрост в тях и да почерпи от нея. Казано с няколко думи - много хубава книга, не пропускайте да я прочетете! Дори да не сте почитатели на разказите :)
Историите на Нарине Абгарян са толкова естествени, искрени и живи, че за пореден път ме просълзиха. Арменският народ е благословен с такъв сладкодумен пазител на родовата памет, а аз отново се убедих, че съм щастливка, ако имам подобно самобитно, колоритно и вълнуващо четиво в ръцете си.
Меланхолична и тъжна ми се стори.. Особено разказите в края. Повече от обикновено. Може би просто е такъв момент. Открих вътре нещо, което бих могла да кажа и аз: "Всички си имат неизпълними мечти. Моята е да се върна в миналото. И да изживея един ден като голяма там, където всички са живи и здрави и всички са до мен."
Իմ առաջին ծանոթությունն էր Նարինե Աբգարյանի հետ... մեծ անհամբերությամբ էի սպասում... ինչ-որ առումով գտա այն, ինչ անկալում էի...սյուժեները պարզ էին, մարդկային... «հայկական թեմաներն» ավելի հյութեղ էին, գույները շատ... «ռուսական թեմաները» տեղ-տեղ չափից ավելի պարզունակ թվացին ինձ... ամենամեծ անհայտն ինձ համար մնաց գրողի ոճը... այդպես էլ չհասկացա գործ ունեմ յուրօրինակ, ինքնուրույն, 'самобытный' գրողի, թե այնպիսի մեկի հետ, ով փորձում է բանեցնել Հրանտ Մաթևոսյանին Մարկեսի (չնայած երևի ավելի շուտ Իսաբել Այենդեի) մոգական ռեալիզմի հետ համադրելու տեխնիկան... իսկ «ռուսական թեմաների» համար որպես ներշնչանք երբեմն նայում Դովլաթովի կողմը... ոճային այս ցատկերն ինձ մի տեսակ շեղում էին... այնուամենայնիվ, կարծում եմ այս ժողովածուն բավարար չէ Նարինե Աբգարյան գրողի մասին վերջնական եզրահանգումների համար... հնարավորության դեպքում, կուզեի ավելի լավ ծանոթանալ նրա աշխատանքներին... ընդհանուր առմամբ տպավորություններս դրական են... ուրախ եմ, որ ժամանակակից հայ գրողների շարքում կա Նարինե Աբգարյանի տեսակը... իսկ եթե մեկ արտահայտությամբ բնութագրելու լինեի «Զուլալի» ժողովածուն ու առաջին տպավորությունս այս գրողից, կասեի, որ այն ինձ հիշեցնում է «գյուղական, քիչ աղ կերած, երիտասարդ պանիրը»... առանձին վերցրած մեծ համային հատկանիշներով օժտված չէ... բայց ցանկության դեպքում հեշտությամբ ենթարկվում է երևակայության ամենատարբեր փորձարկումներին... ու կարող է հաճելի հիշողությունների ու զգացողությունների մի մեծ փունջ արթնացնել...
Восхитительная, такая талантливая и такая пронзительно честная с читателями Нарине Абгарян. Как будто говорит с каждым наедине, шепотом, в тишине... "'Зулали' - книга о горьком и смешном мире людей, которые живут, не замечая времени" *** На макушке Хали-кара нет места боли. Все твое – в тебе, все твое – с тобой. Каменные пороги, заросший травой купол часовни, утренние туманы – низвергающиеся с вершин холмов, словно молочные реки, – вперед, вперед, туда, где можно, подойдя вплотную, заглянуть в окна жилищ. Портрет бабушки в почерневшей деревянной рамке, дом детства, могилы предков на старом кладбище, рыжая деревенская дорога, берущая начало в твоём сердце. На ней следы тех, кто ушёл. Вдох-выдох. Вдох-выдох. Раз, два, три, четыре, пять… Не отъять, не отдать. Все твои – в тебе, все твои – навсегда с тобой. *** У всех есть неисполнимые мечты. Моя о том, чтобы вернуться в прошлое. И прожить один свой взрослый день там, где все живы, все рядом (c)
Նարինե Աբգարյանից առաջին գիրքն էր, որ կարդացի։ Սկիզբը անբացատրելի հրաշալի էր։ Զուլալին, Գեղեցկության սրահ «Փերի»֊ն ու մի քանի այլ գործեր շատ տպավորեցին (ի տարբերություն մոսկովյան առօրյայի մասին գործերին). հայկական առօրյան ռուսերենով մի՞թե կարող է այսքան գեղեցիկ, տիպիկ նկարագրվել։ Այնքան կոլորիտային, անկեղծ ու պարզ էր լեզուն, որ թվում էր, թե ապրել ես այդ գյուղում, կերպարները տատիդ հարևաններն են... ու զգում ես Նարինեի նոստալգիան, կարոտում իր կարոտներին։ Ես վարակվեցի Նարինեի՝ մաքուրն ու Զուլալը տեսնելու կարողությամբ, աշխարհն ավելի անկեղծ է թվում։
Необыкновенная грустная, но при этом и нежная, и очень часто смешная книга. Это особое умение Наринэ сплести в одном повествовании все основные чувства, которые делают жизнь настоящей и полной. Очень люблю ее произведения: до этого вдохновилась книгой «С неба упали три яблока…», и очень хотела прочитать «Зулали». Не зря. Местами было очень тяжело, слезы и ком в горле. Но все равно тепло и по-домашнему. Особая ценность книги для меня в том, что это все воспоминания самой автора, что-то очень близкое к реальной жизни, делающая для меня повествование особенно живым. 5/5
По разказ, или два, за половин година и свърши. Нарине просто може да пише. Преводите на български също са прекрасни. Смея се, плача. Не давам ултра високи оценки на нейните книги, защото не всичко разбирам откъм традиции и спомени от детството ѝ, но където успява да удари, удря точно в сърцето.
Цитати:
"Септември има невероятната способност да те влюбва в себе си постепенно. Докато изживяваш оотминаването на лятото, докато свикваш с мисълта, че идват дълги студове, септември украсява дървесните корони с есенни багри, приглушава и разсейва светлината, но прави цветовете по - ярки: кадмий лимон и оранж, охра - светла и златиста, сиена печена - на точици, само по ръбчетата на листата на брезите, щади ги. Още преди да изплуваш от унинието - лятото си отиде, отиде си лятото! - се озоваваш в утешителните обятия на септември. Колко хубаво, въздъхваш и пак се връщаш в себе си."
"- Разбираш ли, спомних си, че днес е сряда, а в сряда готвя зеленчуци на пара. На Ханс му идеше да възрази, че днес всъщност си е понеделник, а в понеделник е грехота да се ядат задушени зеленчуци, както впрочем и във всеки друг ден от седмицата."
"Когато получи двайсет хиляди долара, всяка жена се преобразява незабавно. Един вид веднага започва да изглежда двайсет хиляди пъти по - скъпа."
"... татко мучи нещо нечленоразделно. И гледа жена си с кръглото си зелено око. С едното. Защо с едното ли? Защото никакви нерви няма да стигнат да гледаш жена с две очи."
П.п. Последните ѝ глави винаги довършват започнатото... 😔
Տեսեք, ընդհանուր գիրքն այդքան էլ ուժեղ չէր: Պատմվածքների մեծ մասը, հատկապես ինքնակենսագրական, «մանյունյայոտ» պատմվածքները ոնչի մասին էին: Դրանք նույնիսկ կարող եք չկարդալ:
Բայց առաջին պատմվածքը՝ «Զուլալին», ամեն ինչ արժեր: Այնքան լավն էր, ասես ուրիշ մարդ գրած լիներ: Տեքստն այնքան մշակված, գեղեցիկ էր շարադրված, սյուժեն այնքան գրագետ էր կազ��ված, կերպարներն այնքան ուժեղ էին ներկայացացված: Մի խոսքով, իսկապես ուժեղ պատմվածք էր ու հաստատ արժե Նարինե Աբգարյանին հենց այդ պամտվածքով ճանաչել:
Շատ-շատ ուժեղ էր նաև երկրորդ պատմվածքը՝ «Փերին»: Նախորդի հետ չես համեմատի, բայց էլի բավական լավ գործ էր ու խելացի կազմված:
Երրորդը արդեն շատ էր զիջում նախորդներին, բայց էլի, չէի ասի, որ շատ թույլ է:
Բայց դրանից հետո գիրքը պարզապես գլորվում է անդունդը: Միօրինակ, անհետաքրքիր ու անկապ պատմվածքներ, որ չես ուզում հավատալ, որ նյուն գրքի մասն են կազմում:
Этот сборник рассказов стал моим любимым у Наринэ Абгарян, и я рада, что прочитала его в последнюю очередь. Рассказы оказались по-настоящему трогательными, мне понравились почти все. Здесь отсутствовал магический реализм, что сильно мешало мне в других её книгах, и многие тексты очень меня впечатлили.
Most of the stories were heartfelt and gave a wide range of emotions, but some were too much. I think, at some point, Narine Abgaryan lost the subtle line between touching and cringe. 😂😂😂
Баба почина тази пролет. Допреди това книгите на Нарине ми припомняха детството на село при баба в Родопите. Сега като мина покрай наредените книги и видя името на Нарине, ми се напълва очите със сълзи. Шест месеца събирам смелост да отворя някоя от непрочетените й книги. Да си спомня за баба. Почетох, поревах, затворих книгата и пак почвам да събирам смелост. Да отида на село до празната къща на баба.
" У деревенских женщин была незавидная судьба- тяжёлый каждодневный труд, ответственность за детей и стариков, мучительные попытки сэкономить там, где это только возможно. Вдобавок ко всему они вынуждены были вести почти вдовую- одиннадцать месяцев в году без любви и ласки- жизнь и молча мириться с изменам мужей, ведь только радужная дура станет верить, что, оказавшись вдали от дома на столь долгий срок, мужчина будет хранить верность. Бабья доля во все времена была горше полыни- терпи, принимай, молчи. Потрму и терпели, принимали, молчали. Главное дети и старики, остальное побоку."
Очень хорошая книга с грустными и смешными историями про армянских людей. Приятно читать. Есть рассказы из детства авторки и есть где откровенно похохотать и где пустить слезу. Особенно хорошее чтиво в дорогу. Рассказы максимум 60 и минимум 2 страницы.
Наринэ - хорошая писательница, но в последнее время слишком увлеклась отрывками и мелкими зарисовками. Конечно, можно их выдавать за рассказы с открытым финалом, но это как-то не комильфо. Лично мне очень хочется, чтобы Наринэ вернулась к более крупной прозе, о тёплой горной армянской глубинке, затерянной в пространстве и времени, где есть место волшебству и где несмотря на порой очень непростые обстоятельства живут светлые люди. Такую Наринэ читать - сплошное удовольствие. Ту, что написала этот сборник, увы, не всегда.
Очень неоднородная книжка, моя оценка усредненная, скорее поставила б одну звездочку некоторым рассказам и пять - другим. Истории про Армению и особенно про армянское детство у Наринэ непревзойденные, а вот московский юмор груб и плоск (это я отчетливо заметила еще в "Понаехавшей"). Ну и вообще, не мне, конечно, советовать, но в контексте всех последних событий, я бы лучше читала в переводе с армянского ее рассказы с родной земли...