What do you think?
Rate this book
Писма до Ния, която не родих
Имаш рана и търсиш поезия, с която да я превържеш. Попадаш на поезията на Димана Йорданова. И проумяваш, че раната е нанесена от въпроса, а вътре в нея зрее отговорът. Остави я да зее, остави я да боли, остави да се роди отговорът. Обичам поезията на Димана, защото тя не признава лъжовни изцеления.
Веселина Седларска (за „По гръбнака“)
В Димана Йорданова има поезия. Кръвта й е мастилото по страниците на тази книга.
Страхувам се, невинни читателю, че отваряйки я, ще се изцапаш. Страхувам се. И ти завиждам.
Димитър Стоянович (за „По гръбнака“)
Като свършиш прочита, все едно излизаш на поляна през пролетта. Tи си хлапе, стиснало ръката на мама – най-обичаното същество на света.
Здравка Евтимова (за „Aма че работа! “)
Знаете ли какво е пицикато – да свириш на цигулка, придърпвайки с пръсти струните й? Нещо като Димана – това така талантливо пицикато върху струните на най-младата ни българска поезия.
Недялко Славов за Димана Йорданова
Веселина Седларска (за „По гръбнака“)
В Димана Йорданова има поезия. Кръвта й е мастилото по страниците на тази книга.
Страхувам се, невинни читателю, че отваряйки я, ще се изцапаш. Страхувам се. И ти завиждам.
Димитър Стоянович (за „По гръбнака“)
Като свършиш прочита, все едно излизаш на поляна през пролетта. Tи си хлапе, стиснало ръката на мама – най-обичаното същество на света.
Здравка Евтимова (за „Aма че работа! “)
Знаете ли какво е пицикато – да свириш на цигулка, придърпвайки с пръсти струните й? Нещо като Димана – това така талантливо пицикато върху струните на най-младата ни българска поезия.
Недялко Славов за Димана Йорданова
1 pages, Audiobook
Published February 24, 2021
11 people are currently reading
367 people want to read
About the author
Димана Йорданова
6 books41 followersДимана Йорданова е родена във Велико Търново. Завършва гимназия с профил "Изобразително изкуство", по-късно следва Балканистика във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий".
Нейни стихотворения са публикувани в литературните издания "Страница", "Кръстопът", "Море, "Литературен вестник" и др.
Нейни стихотворения са публикувани в литературните издания "Страница", "Кръстопът", "Море, "Литературен вестник" и др.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 61 reviews
October 6, 2020
Не знам как се говори за тази книга, все още не знам.
April 29, 2022
Аз надали мога да разберя на 100% тази книга, защото пола ми не го позволява… но тази книга е от онези болни книги, които са толкова красиви по извратен начин… истинска, болна и стискаща за гърлото.
Така бих я описал…
Така бих я описал…
May 9, 2021
Преди повече от десетилетие настървено търсех рецептата, по която се пише "голямата" литература. Ама не онази, с умело и красиво наредените думи, а онази, която претворява туптящия живот - с погрома на душата ти, с безсметното щастие на един миг, с трепета на първото влюбване... (Какво ти знае едно 15-годишно за живота или за литературата - рецепта и за двете няма.)
Разпознах обаче в тази книга пресъздадени две от "правилата" на "голямата" литература:
1. Димана Йорданова в "Писма до Ния, която не родих" пише откровено за онова, от което боли.
2. 100 опустошителни страници, които ми показаха "блясъка от счупено стъкло".
Разпознах обаче в тази книга пресъздадени две от "правилата" на "голямата" литература:
1. Димана Йорданова в "Писма до Ния, която не родих" пише откровено за онова, от което боли.
2. 100 опустошителни страници, които ми показаха "блясъка от счупено стъкло".
February 9, 2022
Имах 1 час, в който исках да изслушам една по-различна история, а защо не и да пробвам нов български автор. Ами.. добре, че беше само един час!
Стартирайки записа на Storytel в прочит на Мила Люцканова ми направи впечатление, че гласът звучеше супер нихилистично, претенциозно, цинично и леко присмехулно. В първия момент се подразних на прочита, но докато слушах накъсаните агресивни изречения започнах да си мисля, че може би Мила Люцканова всъщност е уловила тона, с който авторката е написала думите.
Не искам да се хващам за отделни слаби случки и моменти от книгата, защото това би означавало да анализирам събития, от това, което предполагам, че е истинското преживяване на авторката, и това не би било уместно. Не искам да я съдя за решението ѝ. От написаното обаче изглежда, че авторката, сякаш повече търси да оправдае себе си, и нейният "аз, аз, аз", от който книгата прелива. Не стават ясни подбудите ѝ, житейската ѝ ситуация. 7 години са много време и пак не става ясно какво се е случило в това време, каква промяна е настъпила в нея самата? Защо пише за това сега? Съжалява ли? Защо е било всичко? Говори за една голяма вина, но тази вина не се усеща, защото в момента, в който се спомене, прас... ново изречение, ново оправдание, някакво странично терзание. Много от тези душевните състояния, раздели и неприятни случки, депресивни състояния, за които Димана Йорданова пише са типични за съвременните хора в даден момент от живота. Човешко е да се греши, с тази разлика, че човек трябва да се извиси над греховете и терзанията, да ги пребори, да излезе победител, а авторката сякаш се опиянява от тях, прави си укрепление от тях и се крие зад него и едва ли не казва на Ния "света е грозен и греховен, любовта не трае, и той ще си тръгне. Може би по-добре, че няма да го преживееш". Това може и да е Диманиния свят, но не е всичко, което света може да предложи. За мен това не беше история за едно неслучило се майчинство, както често я описват, защото в обръщенията към Ния, тона и думите нямаше нищо майчинско. Разказът, както и животът на неродената Ния действително е "една пълна обиколка около самата авторка." (позволих си да използвам нейните думи).
От малко по-положителна гледна точка всеки, който иска книга, която да го "хване за гърлото и да не го пусне", или иска да се задави с изречения, които да му приседнат, има нужда да се нареве, или с други думи четиво, което да не го кара да мисли, а само да чувства, чувства, чувства, може би това е за вас и няма да ви разочарова. В един много кратък момент, Димана Йорданова дърпа завесата за нехуманното отношение, което преживяват жените, които влизат в клиника, за да направят това, което тя върши. Там добре описва отношението: "Първо вдигате краката, а после идвате тука и ревете" и "няма цял ден с теб да се занимавам". Както авторката отбелязва една "медицинска сестра, на която никоя не би искала да бъде сестра" (това ми хареса). Смятам, че книгата е на тема, която има страшно много потенциал да информира, да покаже мотивите и гледната точка на тези жени, както и с какво се сблъскват, но изпълнението е много-много хаотично.
От литературна гледна точка, тази книга не е нито проза, нито поезия. Кратките изречения и стиховете в стил "натискам enter или точка след всяка дума пък каквото стане" не са никак лош похват, но не всеки ги използва смислено. Всяко кратко изречение трябва да отваря врата към следващото и да е хармонично с останалите, а не да бъде като врата, която отваряме и след нея няма нищо. И айде обратно. В тази книга изреченията са много накъсани. По-скоро като нахвърляни мисли в дневник.
П.П. Признавам, че донякъде и аз съм си виновна, защото рискувах без да попрочета повече за книгата. Имах по-големи очаквания, но в тази книга няма изкупление, няма поука, няма прошка, няма духовно извисяване и съзряване, и въпреки всичката емоция, която Мила Люцканова е вложила в прочита на книгата, аз не усетих истинска обич и болка по самата "Ния, която не родих", а само самосъжаление.
Стартирайки записа на Storytel в прочит на Мила Люцканова ми направи впечатление, че гласът звучеше супер нихилистично, претенциозно, цинично и леко присмехулно. В първия момент се подразних на прочита, но докато слушах накъсаните агресивни изречения започнах да си мисля, че може би Мила Люцканова всъщност е уловила тона, с който авторката е написала думите.
Не искам да се хващам за отделни слаби случки и моменти от книгата, защото това би означавало да анализирам събития, от това, което предполагам, че е истинското преживяване на авторката, и това не би било уместно. Не искам да я съдя за решението ѝ. От написаното обаче изглежда, че авторката, сякаш повече търси да оправдае себе си, и нейният "аз, аз, аз", от който книгата прелива. Не стават ясни подбудите ѝ, житейската ѝ ситуация. 7 години са много време и пак не става ясно какво се е случило в това време, каква промяна е настъпила в нея самата? Защо пише за това сега? Съжалява ли? Защо е било всичко? Говори за една голяма вина, но тази вина не се усеща, защото в момента, в който се спомене, прас... ново изречение, ново оправдание, някакво странично терзание. Много от тези душевните състояния, раздели и неприятни случки, депресивни състояния, за които Димана Йорданова пише са типични за съвременните хора в даден момент от живота. Човешко е да се греши, с тази разлика, че човек трябва да се извиси над греховете и терзанията, да ги пребори, да излезе победител, а авторката сякаш се опиянява от тях, прави си укрепление от тях и се крие зад него и едва ли не казва на Ния "света е грозен и греховен, любовта не трае, и той ще си тръгне. Може би по-добре, че няма да го преживееш". Това може и да е Диманиния свят, но не е всичко, което света може да предложи. За мен това не беше история за едно неслучило се майчинство, както често я описват, защото в обръщенията към Ния, тона и думите нямаше нищо майчинско. Разказът, както и животът на неродената Ния действително е "една пълна обиколка около самата авторка." (позволих си да използвам нейните думи).
От малко по-положителна гледна точка всеки, който иска книга, която да го "хване за гърлото и да не го пусне", или иска да се задави с изречения, които да му приседнат, има нужда да се нареве, или с други думи четиво, което да не го кара да мисли, а само да чувства, чувства, чувства, може би това е за вас и няма да ви разочарова. В един много кратък момент, Димана Йорданова дърпа завесата за нехуманното отношение, което преживяват жените, които влизат в клиника, за да направят това, което тя върши. Там добре описва отношението: "Първо вдигате краката, а после идвате тука и ревете" и "няма цял ден с теб да се занимавам". Както авторката отбелязва една "медицинска сестра, на която никоя не би искала да бъде сестра" (това ми хареса). Смятам, че книгата е на тема, която има страшно много потенциал да информира, да покаже мотивите и гледната точка на тези жени, както и с какво се сблъскват, но изпълнението е много-много хаотично.
От литературна гледна точка, тази книга не е нито проза, нито поезия. Кратките изречения и стиховете в стил "натискам enter или точка след всяка дума пък каквото стане" не са никак лош похват, но не всеки ги използва смислено. Всяко кратко изречение трябва да отваря врата към следващото и да е хармонично с останалите, а не да бъде като врата, която отваряме и след нея няма нищо. И айде обратно. В тази книга изреченията са много накъсани. По-скоро като нахвърляни мисли в дневник.
П.П. Признавам, че донякъде и аз съм си виновна, защото рискувах без да попрочета повече за книгата. Имах по-големи очаквания, но в тази книга няма изкупление, няма поука, няма прошка, няма духовно извисяване и съзряване, и въпреки всичката емоция, която Мила Люцканова е вложила в прочита на книгата, аз не усетих истинска обич и болка по самата "Ния, която не родих", а само самосъжаление.
February 2, 2021
Не е книга, която да завършиш в два и пет през нощта и след това кротко да заспиш. Но не е и за четене в никое друго време.
February 6, 2022
Не мога нищо да напиша за тази книга, не смятам, че е и нужно 🖤
March 6, 2021
Толкова малка книжка, а носи толкова много емоция...
May 19, 2021
Когато има някаква задръжка опитът да се обговори, се стига до такова писане - по-скоро забулва, отколкото открива. Не съм фен. Поне се надявам това да е причината, а не немощ на перото. Иначе съм съгласна с това, което прочетох или видях някъде в интервю с авторката - няма нищо непростимо, включително неспособността да простиш.
October 18, 2021
Темата е изключително важна и ме вълнува силно, макар да нямам лични преживявания подобни на героинята.
Книгата има чудесна заявка и чудесни моменти, с потенциал и откровения, но ми остави лош привкус защото така и не се задълбочи достатъчно за да ме докосне.
Книгата има чудесна заявка и чудесни моменти, с потенциал и откровения, но ми остави лош привкус защото така и не се задълбочи достатъчно за да ме докосне.
September 10, 2021
bate speechless
March 9, 2021
Нищо не мога да кажа. Книгата е зашеметяваща, хваща те за гърлото и стиска до последната дума... Всичко, което може да бъде казано, вече е казано между страниците й... Прекрасна и същевременно толкова тежка и силна!
February 25, 2021
Тежка, разтърсваща изповед за едно неслучило се майчинство. Оставя те без думи.
March 4, 2022
Хваща те за гърлото от първите минути, дави те и не пуска до края!
November 25, 2025
страшно въздействащо. боли ме душата.
November 28, 2021
Трудна и важна тема. Няма подходящо време на денонощието за тези думи…
March 19, 2022
Книгата засяга изключително важна и болезнена тема, но никак не ми хареса. Начинът на писане е тежък, на моменти невъзможен за възприемане и това отнема от значимостта на преживяванията на героинята. Изглежда сякаш авторката се е опитвала непрестанно да звучи по-умна от нас, читателите, да използва всеки литературен похват, за който се сеща, и накрая се получава изключително неразбираема книга. Метафорите и сравненията в повечето случаи съвсем не са на място, авторката скача от тема на тема и това обърква и без това неясното повествование и ми се наложи да препрочитам хиляди пъти, че да се опитам да схвана за какво точно иде реч.
Давам две звезди единствено защото тази тема трябва да бъде засягана и обсъждана и защото авторката добре описва отвратителното отношение към тези жени, което задължително трябва да се промени.
Давам две звезди единствено защото тази тема трябва да бъде засягана и обсъждана и защото авторката добре описва отвратителното отношение към тези жени, което задължително трябва да се промени.
February 24, 2021
Думи, които засядат в гърлото, една изповед, която трудно се чете, а още повече се пише. Всеки ред, всяка дума, всеки звук от Димана Йорданова, е на точното си място, подредени така, че да предизвикват емоции, но не какви да е емоции, а онези, изтичащи от най-дълбокото място някъде вътре в нас, задушено от ежедневието и от всички напластявания на времето. Думи, които не искаш да изричаш, не искаш дори да си помисляш, но които трябва да излязат, за да можеш да се справиш по-лесно с тежестта на отговорността да си жив.
February 11, 2022
Нито една лична драма или страдания на душата могат да бъдат оценявани.
Мразя давенето в метафори, защото винаги звучи като написано на 2 бутилки червено вино. Червено като червилото, роклите и фатализма, които винаги присъстват в този тип литература. Всички сме фатални, необичани, отхвърлени и страдащи в даден момент от живота си.
Върволица от думи, в която аз не намирам нищо, което да запазя за себе си.
Мразя давенето в метафори, защото винаги звучи като написано на 2 бутилки червено вино. Червено като червилото, роклите и фатализма, които винаги присъстват в този тип литература. Всички сме фатални, необичани, отхвърлени и страдащи в даден момент от живота си.
Върволица от думи, в която аз не намирам нищо, което да запазя за себе си.
March 14, 2022
Да гледаш света през плътното и влажно око на тъгата е самотно начинание, за него компания трудно се намира. Макар мнозина да твърдят,че тъгата обича да говори. Не, приятелю, тъгата е спотаена и мълчалива, мъчно се изговаря на глас. Тъгата е заклещеният юмрук в гърлото ти, който така упорито се опитваш да преглътнеш, за да ти олекне. Но това така и не се случва. "Писма до Ния, която не родих" е най- тъжната книга, която съм чела. Тя е болката отляво,
липсата, която умее да присъства.
липсата, която умее да присъства.
Read
October 11, 2020Скалпелът на думите на Димана Йорданова, подострен повече от всякога.
November 19, 2020
Трудна за преглъщане книга...
April 20, 2021
Не знам дали ще посегна втори път към тази книга, толкова малка...толкова тежка. Сега само като я погледна и изпитвам болка, физическа и душевна. Безмълвна, тежка тишина.
January 19, 2026
Усетих всяка дума.
Нямам какво повече да кажа. Ще нося тази история с мен (и в мен) много дълго. Много лична, много женска, много истинска. 🖤
Нямам какво повече да кажа. Ще нося тази история с мен (и в мен) много дълго. Много лична, много женска, много истинска. 🖤
February 11, 2026
Не мисля, че някога ще мога да напиша ревю на тази книга.
Но то не е и нужно.
Всеки ред тук се загнездва в душата като трън и продължава да били дори след премахването му.
💔
Но то не е и нужно.
Всеки ред тук се загнездва в душата като трън и продължава да били дори след премахването му.
💔
February 8, 2025
Давам 4 за смелостта да разкажеш такава история, въпреки че малко се съмнявам да е лично преживяване. Очаквах малко повече, но има и силни моменти.
August 6, 2025
Това е тиха книга. "Ти луд ли си?" ще кажете и ще сте прави. Ами вероятно съм такъв... От много време искам да прочета книгата, всъщност откакто излезе. Но едва сега събрах смелост, след една купчина прочетени книги "български реализъм", при това от най-тежкия.
Това е втората ми среща с авторката, първата беше с "ама, че работа!", чудесно детско книжле(не казвам книжле със снизхождение).
Настоящата книга засяга безкрайно тежката тема за абортите. Както коментирах с приятелка, по този въпрос нещата не са - "за" или "против", а "дали" и "кога". Не съм вярвал, че мога да прочета 100 страници на няколко различни места, че мога 100 страници да ги преживея по 100 различни начина. Не съм филолог и навярно ще се изразявам доста нелепо в това бледо подобие на книжно ревю, но за мен това беше една от най-силните книги, които съм чел от началото на годината.
Тиха книга, тежка и същевременно се чете на един дъх, поглъща ни, засмуква ни като торнадо от емоции, които не можем да изразим, защото съпреживяваме емоциите на автора. Не знам как точно се наричат изразните средства, които използва авторката, но са толкова красиви, противно на темата на книгата, което ни напомня, че винаги красотата е болезнена и тежка. Метафорите, символите, описания... когато героинята разказваше за детството си в края на книгата миглите ми се накъдриха, толкова силно описание, толкова... тежко, че чак се наслоява във въздуха докато чета, адски въздействащо ми подейства мисълта, че зрял човек говори за детството си на нероденото си дете, докато се вози в такси. Не случайно и таксито е избрано като място, на което през повечето време се развива действието, наглед елементарно място, кола, раздрънкана в общи случай, като животите ни, през която минава целия град, с мечтите си, с тегобите си, с черното и бялото.
А финалът на книгата... Леле финалът, той не е финал на една обикновена книга от 100 страница, той е финал на човешки живот и началото друг.
Има ли смисъл да ви желая приятно четене?
Разберете сами.
Това е втората ми среща с авторката, първата беше с "ама, че работа!", чудесно детско книжле(не казвам книжле със снизхождение).
Настоящата книга засяга безкрайно тежката тема за абортите. Както коментирах с приятелка, по този въпрос нещата не са - "за" или "против", а "дали" и "кога". Не съм вярвал, че мога да прочета 100 страници на няколко различни места, че мога 100 страници да ги преживея по 100 различни начина. Не съм филолог и навярно ще се изразявам доста нелепо в това бледо подобие на книжно ревю, но за мен това беше една от най-силните книги, които съм чел от началото на годината.
Тиха книга, тежка и същевременно се чете на един дъх, поглъща ни, засмуква ни като торнадо от емоции, които не можем да изразим, защото съпреживяваме емоциите на автора. Не знам как точно се наричат изразните средства, които използва авторката, но са толкова красиви, противно на темата на книгата, което ни напомня, че винаги красотата е болезнена и тежка. Метафорите, символите, описания... когато героинята разказваше за детството си в края на книгата миглите ми се накъдриха, толкова силно описание, толкова... тежко, че чак се наслоява във въздуха докато чета, адски въздействащо ми подейства мисълта, че зрял човек говори за детството си на нероденото си дете, докато се вози в такси. Не случайно и таксито е избрано като място, на което през повечето време се развива действието, наглед елементарно място, кола, раздрънкана в общи случай, като животите ни, през която минава целия град, с мечтите си, с тегобите си, с черното и бялото.
А финалът на книгата... Леле финалът, той не е финал на една обикновена книга от 100 страница, той е финал на човешки живот и началото друг.
Има ли смисъл да ви желая приятно четене?
Разберете сами.
March 14, 2025
Представям си сутринта,
в която за пръв път
щях да се протегна към ръцете ти...
От твоите ръце към моите ръце
до ръцете на баба ми,
които чупят хляба.
Никога няма да видиш баба ми, Ния.
Как ходи с една смешна престилка,
с която забърсва всичко -
праха от мебелите, трохите от масата,
петната по прозореца, паяжината в ъгъла над
леглото, калните ръце, сълзите.
И тази престилка е винаги чиста.
Питам я как става така,
сълзите пречистват, ми вика.
Тя няма фикус, нито котка.
Никога не е виждала морето.
Нейна медитация е съзерцанието на Нищото.
Баба ми е дзен, баба ми е Буда,
баба ми живее в абсолютна самота.
Какъв е смисълът на живота не пита.
Дори не ѝ хрумва, че съществува такъв въпрос.
Медитира върху нищото,
върви по пътеката в двора
и изглежда така,
сякаш знае някаква тайна.
Гледам я и се чудя как е възможно да дишаш
сред такава самота.
Отвсякъде. Обидна и остра,
попила в тухлите на тази стара,
разпадаща се къща.
Аз просто
искам да знам какво си мисли баба ми.
За да мога,
докато я гледам как върви по пътеката в двора,
да си помисля същото.
в която за пръв път
щях да се протегна към ръцете ти...
От твоите ръце към моите ръце
до ръцете на баба ми,
които чупят хляба.
Никога няма да видиш баба ми, Ния.
Как ходи с една смешна престилка,
с която забърсва всичко -
праха от мебелите, трохите от масата,
петната по прозореца, паяжината в ъгъла над
леглото, калните ръце, сълзите.
И тази престилка е винаги чиста.
Питам я как става така,
сълзите пречистват, ми вика.
Тя няма фикус, нито котка.
Никога не е виждала морето.
Нейна медитация е съзерцанието на Нищото.
Баба ми е дзен, баба ми е Буда,
баба ми живее в абсолютна самота.
Какъв е смисълът на живота не пита.
Дори не ѝ хрумва, че съществува такъв въпрос.
Медитира върху нищото,
върви по пътеката в двора
и изглежда така,
сякаш знае някаква тайна.
Гледам я и се чудя как е възможно да дишаш
сред такава самота.
Отвсякъде. Обидна и остра,
попила в тухлите на тази стара,
разпадаща се къща.
Аз просто
искам да знам какво си мисли баба ми.
За да мога,
докато я гледам как върви по пътеката в двора,
да си помисля същото.
Displaying 1 - 30 of 61 reviews