What do you think?
Rate this book
Бежещим през годините : родопски сладкодумци
ЖИВОТО НАРОДНО СЛОВО
„Бежещим през годините” като заглавие може би най-точно приляга на настоящия сборник. Защото всичко, което е разказано в него, е „отлетяло и отплющяло” с времето, останал е само споменът. В едни от случките и епизодите разказвачите са непосредствени участници, в други — само свидетели, а има и такива, които са плод на въображението. Всичките обаче, в една или друга степен, са преживени, минали са през сърцето на впечатлителния родопчанин.
Рубриката „Сладкодумци” беше замислена още от първия брой на списание „Родопи” и оттогава до днес (вече десет години) тя се поддържа без прекъсване и трябва да кажа — с успех, ако се съди по ласкавите читателски отзиви.
В настоящия сборник съставителите са използували не всички печатани в тая рубрика материали, а само някои по-отбрани, които представляват интерес било с „тематиката” си, било с по-добрите си художествени качества.
Може ли да се говори за художествени качества при тия творци и творби на самобитни родопски разказвачи, или както те в рубриката се наричат „сладкодумци”? Общо взето — може. Има, разбира се, епизоди, елементарни от художествена гледна точка — те са отбрани и поместени в сборника главно заради особената им психологическа или битова краска. Други от творбите са интересни от езикова гледна точка, трети като авторизиран фолклор, а четвърти, макар да са малко на брой, привличат тъкмо със своята примитивна, ала ярка художествена багра.
Малко са нещата в тоя сборник, които отговарят напълно на изискването за класическия художествен разказ, но в замяна на това, в тук събраните спомени, слова, одумки, изповеди, или просто разкази и „лакърдии” имат такава езикова свежест, такъв обновителен фолклорен сок, че наистина заслужава да бъдат издадени в отделна книга. Тази книга, освен че за много хора ще бъде увлекателна, забавна, е и своеобразен документ за творческите възможности на обикновените и в много случаи неграмотни родопски българи, за духовните съкровища, потулени в техните души.
Пълна с разкази и епизоди, посветени главно на премеждия и патила, настоящата книга ни дава възможност да проникнем в една не всякога весела действителност, с много дълбок социален подтекст. Аз лично не мога да си представя по-забавен начин за разказване на сериозни, важни и даже съдбоносни неща. Защото кратичките и простички изповеди в тоя сборник ни разкриват без тупане по гърдите и без репчене колко труден е бил животът на родопчаните в миналото, на какви мъки и патила са били те обречени в един наистина мрачен, несправедлив и тъжен свят.
Проблемът за тоя сборник беше езикът. Главната красота на поместените в него творби е в хумора и особено в диалектната окраска на словото. В едно време, когато книжовният ни език започва застрашително да избледнява и осиромашава, малките разказчета на родопските сладкодумци, макар и литературно „позгладени”, за да станат достъпни, ще ни дадат възможност да си направим някои невесели, ала полезни равносметки. Вярно е, че за голям брой читатели родопският диалект ще създаде известни трудности, но с малко повече усилия се надяваме да преодолеят тази пречка. Иначе, ако тези неща се „преведат” изцяло на литературен език, те ще загубят главното си качество и просто няма да има смисъл нито да се пишат, нито да се печатат.
Не остава друго, освен да кажем на събраните в тоя сборник сладкодумци „На добър час!” и да пожелаем този вид издания да се превърнат в традиция, защото народът има какво да каже и на какво да ни научи.
НИКОЛАЙ ХАЙТОВ
„Бежещим през годините” като заглавие може би най-точно приляга на настоящия сборник. Защото всичко, което е разказано в него, е „отлетяло и отплющяло” с времето, останал е само споменът. В едни от случките и епизодите разказвачите са непосредствени участници, в други — само свидетели, а има и такива, които са плод на въображението. Всичките обаче, в една или друга степен, са преживени, минали са през сърцето на впечатлителния родопчанин.
Рубриката „Сладкодумци” беше замислена още от първия брой на списание „Родопи” и оттогава до днес (вече десет години) тя се поддържа без прекъсване и трябва да кажа — с успех, ако се съди по ласкавите читателски отзиви.
В настоящия сборник съставителите са използували не всички печатани в тая рубрика материали, а само някои по-отбрани, които представляват интерес било с „тематиката” си, било с по-добрите си художествени качества.
Може ли да се говори за художествени качества при тия творци и творби на самобитни родопски разказвачи, или както те в рубриката се наричат „сладкодумци”? Общо взето — може. Има, разбира се, епизоди, елементарни от художествена гледна точка — те са отбрани и поместени в сборника главно заради особената им психологическа или битова краска. Други от творбите са интересни от езикова гледна точка, трети като авторизиран фолклор, а четвърти, макар да са малко на брой, привличат тъкмо със своята примитивна, ала ярка художествена багра.
Малко са нещата в тоя сборник, които отговарят напълно на изискването за класическия художествен разказ, но в замяна на това, в тук събраните спомени, слова, одумки, изповеди, или просто разкази и „лакърдии” имат такава езикова свежест, такъв обновителен фолклорен сок, че наистина заслужава да бъдат издадени в отделна книга. Тази книга, освен че за много хора ще бъде увлекателна, забавна, е и своеобразен документ за творческите възможности на обикновените и в много случаи неграмотни родопски българи, за духовните съкровища, потулени в техните души.
Пълна с разкази и епизоди, посветени главно на премеждия и патила, настоящата книга ни дава възможност да проникнем в една не всякога весела действителност, с много дълбок социален подтекст. Аз лично не мога да си представя по-забавен начин за разказване на сериозни, важни и даже съдбоносни неща. Защото кратичките и простички изповеди в тоя сборник ни разкриват без тупане по гърдите и без репчене колко труден е бил животът на родопчаните в миналото, на какви мъки и патила са били те обречени в един наистина мрачен, несправедлив и тъжен свят.
Проблемът за тоя сборник беше езикът. Главната красота на поместените в него творби е в хумора и особено в диалектната окраска на словото. В едно време, когато книжовният ни език започва застрашително да избледнява и осиромашава, малките разказчета на родопските сладкодумци, макар и литературно „позгладени”, за да станат достъпни, ще ни дадат възможност да си направим някои невесели, ала полезни равносметки. Вярно е, че за голям брой читатели родопският диалект ще създаде известни трудности, но с малко повече усилия се надяваме да преодолеят тази пречка. Иначе, ако тези неща се „преведат” изцяло на литературен език, те ще загубят главното си качество и просто няма да има смисъл нито да се пишат, нито да се печатат.
Не остава друго, освен да кажем на събраните в тоя сборник сладкодумци „На добър час!” и да пожелаем този вид издания да се превърнат в традиция, защото народът има какво да каже и на какво да ни научи.
НИКОЛАЙ ХАЙТОВ
244 pages, Paperback
Published January 1, 1976
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
March 27, 2021
Такава съкровищница от думи и истории!
Ала нещеш ли, оттам надолу пък като ни подбра един дъжд, лети на сижиме. Станахме гола вода. То тогава немаше като сега найлонови завивки и какви ли не мушами.
Както и да е, отидохме в Стенимека в един хан. Ага влезахме, майка му стара — пет ли, шест ли души ли бехме — всички чучурим. Наполнихме стаяна с вода. Ти остави другото, ами беше ме страх да ни не изподят от хана. Ала ни не изподиха, бре!
Из "На кирия без цървуле"
Разказал: С. Чeрвенков
Записал: Вл. Арденски
Параходищено чека. Ама голема работа ви казвам! Хич да не бе, хич да не бе — най-малко на петстотин метра се бе прострело. Пък на широко требва да го имаше колкото от тука до Пеюската кюприя. И на два ката. Горния кат е със стаи за спане, с кревате и всекакви леснини. В среде - бирария и место за разходки. Пък в най-долния кат хлевове за добитък и мази за стока.
Отвориха една порта и натикахме воловене. Йе са покачих отгоре и капитанина ми вика:
— Мистер Стоене, ти ще си с мене.
Значи има ми уважение и иска да ида в негована стая. Там пък да видиш уредено! Бейска работа. Та че и билердо. Ще попитате какво е това билердо? Билердото е като големо корито, подпрено на една маса и покрито с червена чоха. Двамина застанат един срещу друг и с подшилени тояги кюткат бели кокалени топчета, ала най-напред ги кезят Кезят ги, кезят и видиш топчетата да се счеткат. С тая залъгалка само големи люде се занимават.
Както и да е. Параходан изсвири с буриищено и задени в морено. Вървим и денем, и нощем. В парахода — много люде. Жени, мъже, деца — всекакви. Едни се разходат, други се кикотят и драговат, трети пият в бирарията. Да речеш, че си в некакъв град. Имаше си и музика, най-малко тридесте души, и всички с шерени дрехи и с лъснати като слънце бурии. Големи веселби ставаха по парахода, ама йе само с капитанина седя, с него ям и пием. Хич се не разделяме. Приятели не, ами приятели и половина!
из "Как потъна "Итлънтик"
Разказал: Ст. Анасоня
Записал: М. Григоров
Пет години се галиха и щеха да се земат, ала бубайкото на Минка беше много урсуз чилек. Една вечер боевчето проводи момаре да му искат Минка. Добре, ама бубайко ѝ се вкиснал, изпъдил всички навънка, а момичето тъптал с цървулете. Тогава ѝ рекъл, че ще ѝ отреже главата на китюк, ама нема да я даде в друго село. Три недели Минка не можеше да се изправи.
Друг път бащата пак причека боевчето, ама не можа да го хване. Само му взе стобура, съсече го за дърва и го изгоря.
Боевчето спре да дохода. Какво стана с него, не можахме да се сетим.
От бално Минка се поболе, бузките ѝ увехнаха, очинките ѝ врипнаха навътре. Поболе се и не стана. Помина се по Гергьовден, когато всичко бе нацветило.
След нея набърже си отиде и майка ѝ. А бубайко ѝ полудя. Виеше като бесно куче самичек в къщата. А една утирка я запали. Пратиха го в лудница и се не върна.
Тъй става, галени га се не земат.
Разказал: Xр. Топов
Ала нещеш ли, оттам надолу пък като ни подбра един дъжд, лети на сижиме. Станахме гола вода. То тогава немаше като сега найлонови завивки и какви ли не мушами.
Както и да е, отидохме в Стенимека в един хан. Ага влезахме, майка му стара — пет ли, шест ли души ли бехме — всички чучурим. Наполнихме стаяна с вода. Ти остави другото, ами беше ме страх да ни не изподят от хана. Ала ни не изподиха, бре!
Из "На кирия без цървуле"
Разказал: С. Чeрвенков
Записал: Вл. Арденски
Параходищено чека. Ама голема работа ви казвам! Хич да не бе, хич да не бе — най-малко на петстотин метра се бе прострело. Пък на широко требва да го имаше колкото от тука до Пеюската кюприя. И на два ката. Горния кат е със стаи за спане, с кревате и всекакви леснини. В среде - бирария и место за разходки. Пък в най-долния кат хлевове за добитък и мази за стока.
Отвориха една порта и натикахме воловене. Йе са покачих отгоре и капитанина ми вика:
— Мистер Стоене, ти ще си с мене.
Значи има ми уважение и иска да ида в негована стая. Там пък да видиш уредено! Бейска работа. Та че и билердо. Ще попитате какво е това билердо? Билердото е като големо корито, подпрено на една маса и покрито с червена чоха. Двамина застанат един срещу друг и с подшилени тояги кюткат бели кокалени топчета, ала най-напред ги кезят Кезят ги, кезят и видиш топчетата да се счеткат. С тая залъгалка само големи люде се занимават.
Както и да е. Параходан изсвири с буриищено и задени в морено. Вървим и денем, и нощем. В парахода — много люде. Жени, мъже, деца — всекакви. Едни се разходат, други се кикотят и драговат, трети пият в бирарията. Да речеш, че си в некакъв град. Имаше си и музика, най-малко тридесте души, и всички с шерени дрехи и с лъснати като слънце бурии. Големи веселби ставаха по парахода, ама йе само с капитанина седя, с него ям и пием. Хич се не разделяме. Приятели не, ами приятели и половина!
из "Как потъна "Итлънтик"
Разказал: Ст. Анасоня
Записал: М. Григоров
Пет години се галиха и щеха да се земат, ала бубайкото на Минка беше много урсуз чилек. Една вечер боевчето проводи момаре да му искат Минка. Добре, ама бубайко ѝ се вкиснал, изпъдил всички навънка, а момичето тъптал с цървулете. Тогава ѝ рекъл, че ще ѝ отреже главата на китюк, ама нема да я даде в друго село. Три недели Минка не можеше да се изправи.
Друг път бащата пак причека боевчето, ама не можа да го хване. Само му взе стобура, съсече го за дърва и го изгоря.
Боевчето спре да дохода. Какво стана с него, не можахме да се сетим.
От бално Минка се поболе, бузките ѝ увехнаха, очинките ѝ врипнаха навътре. Поболе се и не стана. Помина се по Гергьовден, когато всичко бе нацветило.
След нея набърже си отиде и майка ѝ. А бубайко ѝ полудя. Виеше като бесно куче самичек в къщата. А една утирка я запали. Пратиха го в лудница и се не върна.
Тъй става, галени га се не земат.
Разказал: Xр. Топов
Displaying 1 of 1 review