Сейшу Хасе - "Момчето и кучето", изд. "Пепърмил Букс" 2024, прев. Гергана Дечева
Има книги, които те викат.
Има книги, които решаваш, че искаш да прочетеш почти само заради заглавието и няколко думи от анотацията. И още когато си видял само корицата, вече знаеш, че просто трябва да прочетеш тази книга, че това няма да са просто поредните прелистени страници. А че с тази книга ще се разберете, ще влезеш в нея, както се влиза в дом. И че тя ще бъде от онези книги, които имат в себе си не просто история за разказване, дори не просто специфична атмосфера, а... душа.
В последно време се появиха доста книги - предимно японски, но не само, - които съдържат по няколко истории с различни герои, на различна възраст и от различни слоеве на обществото, но с една централна, свързващо точка - място, събитие, човек. Или, както е тук, куче.
Може би заглавието на тази книга наистина извиква вай-напред представата за дете и неговото куче. И може би човек би си казал, че от това може да излезе една мила, но кратка история, която едва ли има значение за друг освен за преките участници в нея.
И би сгрешил.
Защото "Момчето и кучето" е много повече от това. Тя е историята на едно пътуване, продължило с години. Историята на едно смело малко куче, Тамон, което изминава дълъг път, търсейки своя човек - своето момче. Но неговата история се преплита с други - историите и съдбите на седем души, които Тамон среща по пътя си и с които остава за кратко. Всяка от тези истории е наситена с емоции - надежда, страх, любов; във всяка от тях има болка, загуба, тъга и въпреки това винаги, винаги - един светъл лъч: Тамон , който се явява изненадващо и остава за кратко. Но все пак за достатъчно дълго, за да бъде последната светлина и последното топло и хубаво нещо в нечий живот. И после продължава пътя си, за да бъде утешително присъствие за още някого.
Да, знам какво написах. И признавам, че ми трябваше време да осъзная кога се появява Тамон в нечий живот и какво става в края на всяка история. Беше ми нужно време да приема, че историите следват определен модел. Но разбирайки го най-сетне /може би след третата история/, вече чаках края на следващите истории със страх. И не спирах да се питам защо Тамон гледа все в една и съща посока, какво или кого търси или дали най-сетне ще го намери.
Когато стигнах до последната история...
Не, малко избързвам.
Тази книга ме убеди, че за прочитането на всяка история си има момент. Започнах я преди два дни, на шести декември, и така ме увлече, че не исках да я оставя. А имах преводи, по които да работя, срокове, които да спазвам, и други - мислех си - неотложни неща.
Случи се така, че вчера и през половината от днешния ден не можах да работя. И реших да посветя това време на книгата.
И днес дочетох последната история, едноименната "Момчето и кучето". Историята, която ме беше страх да довърша.
Направих го.
И затворих книгата със сълзи на очи.
Не стана точно това, от което се опасявах. Но една вярна, добра, благородна душа стигна до края на своя път. Там, където искаше да бъде. Макар и само духом. И остана завинаги в едно детско сърце.
А книгата ще остане в моето. Завинаги.
Завинаги. Завинаги.