Може ли да се предскаже миналото и да си спомним бъдещето?
Защо светът е все още толкова неподреден като в детска игра?
И защо Бог не е това, за което го мислим?
Отговорите може да са скрити в тези 13 великолепни разказа, в които децата разказват съпреживения свят на възрастните. Разкази от деца за възрастни. 13 наситени с драматизъм истории, белязани от неповторимия стил, роден от детското въображение, характерен за прозата на Красимир Димовски.
Това са разкази за любовта и омразата, за страстта към летене и страстта към унищожение, за женската красота като еротика, провокация и вдъхновение, за смъртта и безсмъртието.
12-те истории са разказани от момчета, а 13-ата – от момиче, което знае възрастта на Бог.
Красимир Димовски е роден в Асеновград. Журналист, писател. Публикувал е сборниците "Ние, кавалеристите" (1987, разкази) и "Райската градина" (1991, разкази и новели). Директор е на Книгоиздателска къща "Марица" - Пловдив.
Чудесни разкази. С топлото усещане за нещо много балканско и приказно, дори магично, без това да означава насилени метафори или изкуствени сюжетни развръзки; не означава и байряци, национални идентичности или друг тип гордости. Писането на Димовски е близо до Исмаил Кадаре и Казандзакис, с достатъчно собствена светлина и оригиналност - както на ниво език, така и на ниво история. Това, че всичко се случва в едно и също селище "между Могила и Могилчица" придава допълнителен колорит на сборника.
Чудесни разкази! Би било добре да се посочи някъде, че единадесет от тях са публикувание в "Ние, кавалеристите" през 1987 г. Тук някои от текстовете са преработени, има сменени заглавия и имена на герои, но все пак не съм съгласна да бъдат представяни за "нови". Момчешките ми харесаха много, момичешкият стърчеше от броеницата. "Вдовицата" предпочитам в първата ѝ версия. Много хубаво разказване през детски очи и толкова бистри и звънки думи.
"Нощта е надупчена от светулки. Свирят щурчета.", "Млечният път"
"И заживяла със седем момчета, дето после се омустачили и думите им взели да излизат разрошени.", "Титаня".
Отдавна не съм срещала такава красивост на езика.
А героите и историите на Красимир Димовски са неподправени, магични, мъдри и чисти по детски. Безмълвната баба Титаня, летящият чичо Михо, децата, които измислят олас (лек) против умиране, момичето, което предсказва миналото хем са болезнено истински, хем нереални.
Красимир Димовски казва пред Деян Енев*, че това са просто разкази за очовечаването, от което светът и ние имаме нужда.
Моето откритие за 2021. Благодаря @Camellia Kutcher и @milena Tasheva.
Бог е дете. Такъв трябва да е, поне според разказите на Красимир Димовски, събрани в появилия се след десетилетия публично мълчание (което съвсем не значи творческо) сборник “Момичето, което предсказваше миналото” (Хермес, 2021). Може би една от най-хубавите, най-самородните, с най-плътна аура книги, които прочетох тази година.
Всеизвестно е, че големите автори от векове се връщат към любимата тема на детството като към територия на блажена невинност, а още по-често - на дълбоки сътресения и травми; вече като възрастни разказвачи търсят там основания и обяснения, помирение и приютяване. Детството в литературата съвсем не е неопетнена табула раза, а разпален котел на търсената ни идентичност.
В тази книга посоката на връщането сякаш е обратната. Самите деца-разказвачи на тези истории (децата, които според Димовски са единствените, способни да се завърнат от онзи свят, “за който нищо не знаем”, заредени с мъдростта му посредством своите нешлифовани инстинкти) се “завръщат” от това предвремие, за да проникнат в несъвършената, грешна, противоречива територия, която представлява животът на големите. Големите, които “не могат да си представят, защото оцеляват”. Които вероятно вече са забравили, че “речната капка и сълзата блестят различно”.
Езикът? Вълшебен, поетичен, силно образен, на места “измислен” е говорът на неговите деца. Език проникновение, в който присъстват думи, които сякаш още не съществуват (всички завършващи на -ост, например, или новоизкованите глаголи, връщащи ни сякаш към онзи период преди усвояването на езика, когато - тук ще си позволя да цитирам себе си - все още “сякаш не говориш, а викаш нещата от тяхната непринадлежност”). Този език става дотам разпознаваем, че историите като че ли са разказани не от различни, а от един и същ герой, чийто образ се размножава в отделните разкази, обраства с различни имена и биографии. Не бих приела за слабост това, че разказвачите, всички в първо лице, говорят на един и същ глас, без да бъдат ярко откроени словесно - по-скоро Димовски създава един общ език на детството. Един възкресен предисторически Вавилон... Прочетете цялото ревю за сборника тук: https://bit.ly/3rz5TXL
little stories from children's perspectives in rural bulgaria. sometimes comical, sometimes absurd, often with a sad underlying tone. I remembered some of the stories for their unique elements, but none triggered deeper reflections.