Често ми се случва да вляза в читанка и да ровя часове наред из българските автори, търсейки романи, разкази, новели, изобщо творби, от времето на Павел Вежинов. Рядко намирам това, което търся - ретро романи, в които се губя из стари софийски или селски улици и заедно с автора размишлявам върху философски терзания, цитирам мрачни сентенции и се лутам из човешката душа. Този роман докосва именно това много специфично настроение, което ми носят книгите на Павел Вежинов и което търся всеки път, когато ми се чете българска литература. Особеното тук беше романа в романа, историята за императорския легат Граптиак и възможността да надникна не само към една отдавна и безвъзвратно загубена България, но и още по-назад, още по-далеч, в римската империя. Тази двойнственост допринесе за меланхоличния, мистичен тон на книгата, типичен за българските философски романи от това време. Радвам се, че попаднах на този роман и препоръчвам на всеки, който е почитател на Павел Вежинов.