Когато четох „Познание за жена“ за първи път, не ме впечатли много. Сега се върнах към нея, след като съм прочела почти всички преведени произведения на Амос Оз. Рядко препрочитам книги и този път четенето беше интересно – предварително уж не зная какво ще се случва/описва, но като започне даден момент, потъналите в паметта подробности изплуват.
Още в началото познах „моя“ Амос Оз - представя персонаж, който с външното си описание може да отблъсне читателя („дебел отпуснат мъж“, „размъкнати панталони“, „облечен във вечния си сив потник“). Но на мен Амос Оз ми действа така, че дори и към не много привлекателните герои изпитвам симпатия…
Друго, което ми беше интересно и при предишния прочит – общуването между двете баби (май „свати“ се казваше на български…?)
„Как не бе забелязал досега колко много бяха започнали да си приличат майка му и тъща му, откакто живееха заедно?“
Когато България се споменава в книги ( поне за втори път при Амос Оз), винаги ми става приятно. Представих си този момент (както и арменците, вървели към България заради геноцида) и си спомних колко трудно ни се струваше пътуването с добър автомобил по този път преди месец?!
„Преди години тя му бе разказала как, когато той бил почти на три години, го натоварила в скърцаща детска количка, отрупана с набързо събрани бохчи, и така изминали стотиците километри от Букурещ до Варна.“
Но все пак тази книга ми е по-далечна и мисля, че зная защо. Работа в тайните служби – тясно и чуждо ми е винаги при досег с подобни професии. А разговорите с Шефа направо ме отблъскваха… Имаше описани някои подробности за самата работа и настръхвах от мисълта, че това е необходимо… Живот „котка и мишка“ между хора и държави. Номадски живот.
„Според собствените си изчисления приблизително деветдесет и пет процента от двайсет и трите години служба бе прекарал в самолети, кораби, влакове и гари, в таксита, по спирки, хотелски стаи, фоайета, казина, улични ъгли, ресторанти, киносалони, кафенета, хазартни клубове, градски библиотеки и пощенски станции.“
Как да имаш познание за жена и дъщеря… Сигурно затова диалозите с Нета са трудни.
„Една нощ на Нета ѝ се беше сторило, че чува през стената тиха музика, не китара, а като че ли виолончело. На сутринта сподели с Йоел, който отмина случката с мълчание. Често постъпваше така с дъщеря си.“
Или:
„- Добро утро, млада госпожице. Какво чете нейно величество в този ранен час?
Тя завършваше абзаца, повдигаше остриганата си глава и отговаряше тихо:
- Книга.“
Все пак имах допирни точки с романа. „Инцидентите“ при дъщерята ми припомниха подобно напразно обикаляне по лекари за друго псевдо-заболяване. Това ту сближава родителите, ту изостря отношенията между тях (като че ли по-често второто). Добре е все пак, когато връзката има тази основа:
„Понякога след жестока кавга Иврия прошепваше в ухото му: „Не забравяй, че те разбирам.“
„Познание за жена“, заедно с „Моят Михаел“ (доколкото си спомням) е от книгите на Амос Оз с подчертан акцент върху една двойка, без много разпростиране върху други герои. Разбираемо булото около Йоел се замота още повече заради липсата на Иврия.
„Връхлетя го смътното усещане, че нищо не е истинско. Обикаляше, размишляваше, спеше, ядеше, забавляваше се с Ан-Мари, гледаше телевизия, работеше в градината, слагаше нови рафтове в спалнята на тъща си – и всичко това го правеше насън. Ако искаше да разгадае или поне да формулира въпроса, трябваше да се събуди на всяка цена. Дори и с цената на някаква беда. Или нараняване. Или болест. Нещо трябваше да се появи и да го разтърси, да разкъса тази плътна дебела пелена, която го обгръщаше като утроба. Изведнъж го връхлетя пристъп на необяснима паника, изскочи от бараката и хукна в тъмното.“
Но в крайна сметка като повечето хора и той се стреми към това:
„С надеждата отново да го сполети един от онези редки, изненадващи моменти, когато мракът се вдига за миг и изведнъж нещо просветва, припламва едва забележима искрица, за която човек трябва да е готов и не бива да я изпуска.“