Мина много, много време, откакто за последно започнах нещо (в случая беше анимето, то винаги е анимето при мен) и веднага си казах "Майчице, толкова е сладка!". Мина и известно време, откакто герой от типа на Кудо само след няколко кадъра ме накара да си кажа "Обичам го тоя бе!" (Отнася се и до Миюки и Гуен, но те не присъстват истински в том 1.)
Естетиката на тази история, носталгичната красота, комбинирана с едва загатната съвременна красота, чаровните герои и шантавата оплетена мистерия ме спечелиха от раз. До степен понякога да си мисля "Ей сега да имах една картинчица на Кудо, ще се почувствам триста пъти по-добре".
Видях оплаквания за това, че историята нарочно се разтяга, нарочно се увърта, за да не се каже направо каква е тайната, какво знае този или онзи... но, честно казано, абсолютно не ми пука. Създаденият в тази история свят е толкова комфортен, някак толкова шантаво близък до светоусещането ми. Разхождали ли сте се из някой Чайнатаун или азиатски град с чувството, че атмосферата ви зарежда? Това е именно атмосферата тук (и много повече). Зарядът радост е това, което получавам от тази история. Ще счупя нещо, ако онзи тип русото докторче наистина реши да прецака нещо, сериозно го казвам :D Точно и ясно си признавам - обичам тукашния Коулун. Просто го обичам.
Благодарна съм от сърце за това, че тази идея я има и е споделена с всички нас. Благодарна съм и на Сугита Томоказу между другото, който играе изключително тук, толкова одухотворено и истински, толкова топло. Няма как да знаем това, но си мисля, че ролята му харесва, наистина му харесва и си е същински подарък за нас, зрителите. Предвид наложената му дистанцираност в Sakamoto Days, тук просто е Сугита на макс :D