What do you think?
Rate this book
Very Short Introductions #152
الطب النفسي
نبذة الناشر:
يقدم الكتاب نبذَّةً مختصرةً عن الطبِّ النَّفسي؛ الأمراض التي يُعالجها، والعلاجات الدوائيِّـة والنَّفسيَّـة المتوفرة في وقتنا الراهن، والتطورات المتوقعة في المستقبل القريب. ويشرح التشابهات والاختلافات بين الطبِّ النَّفسي من جهة، وعلم النَّفس والعلاج النَّفسي والتحليل النَّفسي من جهة أخرى. ويسرد الكتاب الأحداث المهمة في تاريخ الطبِّ النَّفسي عبر القرنين الأخيرين؛ الأطباء والعلماء الذين أسسوا الطبَّ النَّفسي الحديث، وكيف بدأت المصحات النَّفسيِّـة، وكيف تطورت مفاهيم الطبِّ النَّفسي لتصبح على ما هي عليه اليوم. كما إنه يَفْسَحُ المجال لنقاش بعض المسائل الإشكاليِّـة فـي ممارسـة الطبِّ النَّفسـي، مثل الإدخـال الإجباري للمرضى إلـى المستشفيات النَّفسيِّـة وعلاجهم ضـد رغبتهم، والعلاج بالصدمات الكهربائية، واستخدام حُجَّةِ الجنون في المحاكم.
يقدم الكتاب نبذَّةً مختصرةً عن الطبِّ النَّفسي؛ الأمراض التي يُعالجها، والعلاجات الدوائيِّـة والنَّفسيَّـة المتوفرة في وقتنا الراهن، والتطورات المتوقعة في المستقبل القريب. ويشرح التشابهات والاختلافات بين الطبِّ النَّفسي من جهة، وعلم النَّفس والعلاج النَّفسي والتحليل النَّفسي من جهة أخرى. ويسرد الكتاب الأحداث المهمة في تاريخ الطبِّ النَّفسي عبر القرنين الأخيرين؛ الأطباء والعلماء الذين أسسوا الطبَّ النَّفسي الحديث، وكيف بدأت المصحات النَّفسيِّـة، وكيف تطورت مفاهيم الطبِّ النَّفسي لتصبح على ما هي عليه اليوم. كما إنه يَفْسَحُ المجال لنقاش بعض المسائل الإشكاليِّـة فـي ممارسـة الطبِّ النَّفسـي، مثل الإدخـال الإجباري للمرضى إلـى المستشفيات النَّفسيِّـة وعلاجهم ضـد رغبتهم، والعلاج بالصدمات الكهربائية، واستخدام حُجَّةِ الجنون في المحاكم.
235 pages, Paperback
First published June 11, 2006
38 people are currently reading
995 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 32 reviews
May 16, 2014
This is a brief but excellent overview of psychiatry. It starts by defining psychiatry, explaining how it is influenced by the illnesses it treats and the treatments available, and explaining the main mental psychoses, neuroses and personality disorders. It then outlines the history of psychiatry, from its origins in the first public madhouses to the first asylums, which started well but got overcrowded, to the shift to smaller psychiatric units in larger hospitals and community care. All these changes were influenced not only by discoveries of effective treatments but also by social attitudes. The fourth chapter describes the types, effectiveness and criticisms of psychoanalysis and psychotherapy. The book then goes on to criticisms of psychiatry, including ethical issues like whether it infringes the human right to be different, its impact on the legal system, and its expansion to questionable diagnoses like oppositional defiant disorder. Finally, the last chapter makes predictions for psychiatry in the 21st century.
As a medical student I expect to receive training on the practical aspects of psychiatry in the near future, so I was delighted that this book covered the history of the profession, providing the background for my future education and practice. I've never realised how much the current definition and scope of psychiatry is moulded by its past, which in turn was influenced by changing cultures and societal attitudes. In fact psychiatry is defined by culture, as what is considered abnormal can only be understood in the context of what is culturally normal. As Tom Burns tells us, this raises the ethical issue of whether normal healthy people are forced to think they are abnormal, or even forced into treatment, just because they are not like the rest of society.
Another ethical issue that I found interesting was what psychiatry should treat. Burns explains that psychiatrists are partly influenced by patients. Patients seek help when they find their symptoms unacceptable. As the stigma of being diagnosed with a psychiatric illness decreases and stoic perseverance is appreciated less, psychiatrists are being called to treat people in circumstances where previously alternative forms of coping would have sufficed. Hw do we decide who needs psychiatric help? The Introduction says that mental illnesses involve experiences familiar to all of us such as depression or disinhibition, with the additional criteria that an important threshold has been crossed. How do we define this threshold? Do we even bother to identify it? And if we don't, are we undermining the value of personal resilience? Or do we just ignore the ethical debate, and say argue that as long as people are helped, it doesn't matter who helps them?
As someone who is interested in a career in psychiatry, I found it interesting that nurses and medical social workers are increasingly able to handle psychiatric illnesses. Even as more patients seek out psychiatric help, the doctor's role may evolve or even diminish in the future, and that is definitely something to consider for career planning.
I also found the following passage helpful.
Accurate empathy, unconditional regard, and non-possessive warmth. I couldn't have put it clearer myself. However much the face of Psychiatry changes, the qualities that make one not just a good doctor, but a good psychiatrist, never change.
As a medical student I expect to receive training on the practical aspects of psychiatry in the near future, so I was delighted that this book covered the history of the profession, providing the background for my future education and practice. I've never realised how much the current definition and scope of psychiatry is moulded by its past, which in turn was influenced by changing cultures and societal attitudes. In fact psychiatry is defined by culture, as what is considered abnormal can only be understood in the context of what is culturally normal. As Tom Burns tells us, this raises the ethical issue of whether normal healthy people are forced to think they are abnormal, or even forced into treatment, just because they are not like the rest of society.
Another ethical issue that I found interesting was what psychiatry should treat. Burns explains that psychiatrists are partly influenced by patients. Patients seek help when they find their symptoms unacceptable. As the stigma of being diagnosed with a psychiatric illness decreases and stoic perseverance is appreciated less, psychiatrists are being called to treat people in circumstances where previously alternative forms of coping would have sufficed. Hw do we decide who needs psychiatric help? The Introduction says that mental illnesses involve experiences familiar to all of us such as depression or disinhibition, with the additional criteria that an important threshold has been crossed. How do we define this threshold? Do we even bother to identify it? And if we don't, are we undermining the value of personal resilience? Or do we just ignore the ethical debate, and say argue that as long as people are helped, it doesn't matter who helps them?
As someone who is interested in a career in psychiatry, I found it interesting that nurses and medical social workers are increasingly able to handle psychiatric illnesses. Even as more patients seek out psychiatric help, the doctor's role may evolve or even diminish in the future, and that is definitely something to consider for career planning.
I also found the following passage helpful.
The qualities of a good therapist transcend the different schools of thought. The essential ingredients are accurate empathy (the therapist must really understand what the patient is going through, it is not enough just to feel sorry for them), unconditional regard (the therapist has to like and respect the patient, you can’t do therapy with someone you really dislike), and non-possessive warmth (the therapist must be able to show warmth without making the patient feel beholden to them). These insights are particularly useful in psychiatric practice. Matching patients and therapists really does matter – not all of us can get on with everyone. To work with violent or sexual offenders, for instance, requires a particularly tolerant and forgiving individual.
Accurate empathy, unconditional regard, and non-possessive warmth. I couldn't have put it clearer myself. However much the face of Psychiatry changes, the qualities that make one not just a good doctor, but a good psychiatrist, never change.
November 5, 2015
Very excellent and brief introduction. It Covers all the important aspects of psychiatry in an easy-to-understand style. I would suggest it to anyone interested or working in a field related to the Psych- world.
December 26, 2020
Psikiyatriye ait her şeye değinilip belli bir sıra ve düzenle kitaba dahil edilmiş. Psikiyatri hakkında kısa bilgi almak isteyenler için kısa bir giriş. Kitabın benim için büyük ölçüde olumsuz yönü çevirinin başarısızlığıydı. Bipolar hastalık olarak bildiğimiz ve tanıdığımız hastalığı “İki uçlu bozukluk” olarak görmek can sıkıcıydı. Kitabın bazı yerlerinde de bazen kendimi cümlelerin içinde anlam ararken buldum. Bir de kitabın güncellenmeye ihtiyacını düşünüyorum. Türkiye basım yılı 2015 olsa da, 2006 yılında çıkan bir kitapmış bu meğer.
October 18, 2022
Benim için ufuk açıcı bir okuma oldu, çok not aldım... Kitap psikiyatri nedir, ne yapar sorularını alanın tarihsel gelişimi, temel kavramlar ve eleştirilerle birlikte anlatıyor. Benim gibi "insan"ı anlamak ya da psikiyatriye genel bir başlangıç yapmak isteyenler için ideal. Bir kez daha ve bu sefer orijinal dilinde okumak istiyorum, başucu kitaplarımdan biri olacak...
March 15, 2020
Really interesting for the way it faces up to the unnerving quality of psychiatry.
Burns admits there aren't any definitive answers, let alone easy answers, to the many dilemmas of the field - is mental illness physical or mental, nature or nurture, real illness or misplaced societal expectations?
He points out that we can all relate to experiences of mental illness, so are we all mad? No, but the boundaries are not as cut and dried as many of us would hope.
Also, the humdingers, what even is a mind, and where does it stop and the body begin? That isn't something you can skirt around in psychiatry.
You may wish you'd never started reading this book if you don't like that kind of uncertainty, the author suggests. Personally I love it.
Burns admits there aren't any definitive answers, let alone easy answers, to the many dilemmas of the field - is mental illness physical or mental, nature or nurture, real illness or misplaced societal expectations?
He points out that we can all relate to experiences of mental illness, so are we all mad? No, but the boundaries are not as cut and dried as many of us would hope.
Also, the humdingers, what even is a mind, and where does it stop and the body begin? That isn't something you can skirt around in psychiatry.
You may wish you'd never started reading this book if you don't like that kind of uncertainty, the author suggests. Personally I love it.
December 28, 2012
I spent 2 months in psychiatry as a post graduate and I felt I learned alot from the book. It obviously wont teach you psychiatry but you'll learn alot how the specialty came to being, its relation with other "Psych"s, what it really is, what its role, and bits of history on madhouses and assylums, and the reasons behind deinstitutionalization and the learn towards community care.
Very useful overview on Psychiatry. I'd recommend reading VSI to Madness if you're interested in disorders themselves. I havent read VSI to Schizophrenia but thought it had good reviews.
Very useful overview on Psychiatry. I'd recommend reading VSI to Madness if you're interested in disorders themselves. I havent read VSI to Schizophrenia but thought it had good reviews.
May 13, 2023
الطب النفسي لطالما كان يعتبر شيء مرعب وغامض بنسبة لنا
تطرق الكتاب عن الطب النفسي بكل تفصيل من غير أي تحيز له أو ضده
ممتع وتكلم في كل جانب من جوانبه وتاريخه
ومع ذلك يرى الكاتب انها مقدمة لغموض هذا المجال وتطوره الدائم
تطرق الكتاب عن الطب النفسي بكل تفصيل من غير أي تحيز له أو ضده
ممتع وتكلم في كل جانب من جوانبه وتاريخه
ومع ذلك يرى الكاتب انها مقدمة لغموض هذا المجال وتطوره الدائم
October 8, 2021
- С 2 думи:
Беше въведение...
Не съм сигурен дали бих си я купил да си я имам за библиотеката, може би бих ей така за цвят..
- По-подробно:
Изслушах я като TTS генерирана аудиокнига с Google TTS Гласовете, докато гладих ризите си.
Колко добро, не мога да преценя.
Започва добре:
"The only normal people are the ones you don’t know very well."
На места беше смешно, щото беше явна ре(про)гресивна пропаганда:
"Democracy and social inclusion (though not called that then) dominated the international agenda, whether in education, health, or housing. The rights of disadvantaged groups to take full part in this new society were strongly defended and the mentally ill were one such group."
Други цитати, които съм си отбелязал са:
"This doesn’t make psychiatry particularly unscientific or unreliable (psychiatric diagnoses are about as reliable as those in medicine overall). However, it reminds us that, like medicine, it remains (despite current wishful thinking) both an art and a science and draws from both social and physical sciences."
В чух за 3-мата големи критици на Психиатрията, или поне критици на насилствената психиатрия.
1. Томъс Сас го знам, преди време бях слушал книгата му за психиатрия - науката на лъжите - той с 2 думи заявява, че за разлика от останалите медицински дисциплити в психиатрията няма никакви обективни данни (няма изследвания, кръвни, ренгенови и пр.) изследвания, които могат да се направят, независимо от анамнезата, които да потвърдят или отхвърлят "диагнозата" извън конформейшън баясът на психятъра.
Лек латерал - реално време има генетични изследвания, питах на упражнение и ми казаха, че не се ползват, освен за метаболитен анализ - как биха действали някои лекарства във основа на активността на чернодробните ензими. Но психичните пациенти не си правят генетични изледвания за наличие на гени и мутации, за които да има данни, че корелират с шизофрения или други заболявания. Ако започнат да се правят такива, това би бил един сравнително обективен, макар с известна статистичност тест, който да е лееко поне изваден от конформейшън баясът на психиатъра.
По вермето на Томъс Сас такива неща са били доста назад, и не бих казал, че съм напълно наясно с това в КАКВО ТОЧНО вярва той - чел съм му Психиатрия, но тя беше доста кратка, а По-дългата му книга Митът за Душевната болест, все още не съм му чел.
Но общите впечатления са ми, че е малко краен, но е добре да има такива хора.
Това което хората не разбират, но това е може би и поради "демократичната" структура (демократични хаос) на общестовото и политическата ни система, където няма виновни, няма отговорни, решения просто се взимат някак... случват се някакви неща, никой не е виновен, после се случват други неща, пак никой не е виновен.. т.е. споделена безотговорност...
Та в такъв климат излиза някой месия с крайни виждания върви се към крайната му цел, после след неизбежния провал идва контра месия, който пък кара в другия край и пак следва неизбежен провал...
Хора като Томъс Сас и в тва число и хора като Мангъров СА НУЖНИ! Но това са съветници на владетеля.
Да вземем Тръмп например, който за краткото си царуване, което в случаят с американските президенти основната, да не кажа единствена им власт е във външно политическо отношение (за разлика - вътре в страната властта е в ръцете на - т.нар. Катедрала - университет��те, медиите, съдилищата и демократите чисто като крайно крило там Тръмп никога не е имал власт). Във външно политическо отношение Тръмп успя поне да не започне нова война макар, че доста беше бутан натам, и успя да не направи простотии както Баъдън.
В едно интервю помня Тръмп беше казвал, че от военните му съветници има всякакви крайни хора - беше казал - имам военни хора, които ме съветват- психопати - които ако им дадеш власт, ще започнат 3та световна война, имам и военни хора, които ако им дадеш власт, ще предадат Америка на мига на нашите врагове. (перефразирам по спомен, но ми беше направило голямо впечатление това)
Идеята е че дори честните хора, които не лъжат имат различни "вкусове", чрез които оценяват реалността. Идеята на владетеля е да слуша максимално широка палитра от честни съветници и да има достатъно широк набор от съвети И ТОЙ ДА ГИ БАЛАНСИРА И ПРЕЦЕНИ в конкретната ситуация, какво трябва да се направи.
В случаят с Мангъров е същия. Мангъров е прав и не лъже. Каквото казва от това което съм чувал е така. Но той обръща внимание на едни неща, докато други "съветници" обръщат внимание на други.
Идеята е че ако властта беше монархична - каквато изглежда май е естественото оптимално (по теория на игрите) разпределение на властта в една държава, то и Мангъров и проповедниците на ваксините щаха да са на една маса, и царят да решава какво да се направи спрямо неговата преценка.
Същото е с критиците. Те са нужни - супер нужни. Ето при мерките за ковид например, ако всички хора сме ЗА мерките, ами те никога няма да спрат, ами ще продължат да прерастват в тирания. Защо да спира нещо, ако няма обратна сила, която да се опитва да го спре..?!
Но разбира се, американците и най-вече правителството им е неадекватни във всичко каквото прави, все пак не е ли това е най-голямата и най-мудна бюрократична структура съществувала на тази планета. Защо очакваме адекватност.
Боли ме главата в този момент та не ми се занимава да пиша особено много.
Другия критик е Мишел Фуко за който ще кажа само няколко неща:
1. Французин 🤮
2. Обожествяван от левите регресивисти 🤮
3. Човек, който (до колкото знам от всеки който съм чувал да го коментира) пише неразбираемо или:
- мислите попринцип са му объркани - и съответно за чии уй да го чета.. за да ме обърка и мен ли?
- го мързи и не му се занимава да си редактира текста, че да бъде разбран - и съответно за чии уй мен да НЕ МЕ МЪРЗИ да му разгадавам писанията, след като него не му се заниамва
- пишейки неразбираемо се опитва да заблоди, излъже, насочи нанякъде читателя, на където иначе, ако пишеше ясно не би се насочил... - и ако това е така, защо да го чета, човек, който практически лъже и манупилира?!
Слушал съм му резюмета на "идеите" - не съм впечатлен изобщо. Може би неразбираемото писане създава някаква мистичност у стерилитетите с високо ай кю, които са решили да го четат и да ... как се казва, когато мастурбираш ментално върху объркване...
Аз такива интереси нямам - тъй че ако ме пита някой, това, че Мишел Фуко е критик на Психиатрията по-скоро би я лигитимизирало в очите ми, отколкото нещо друго.
3. Третият критик на психиатрията бил най-известен, пък аз не съм го чувал изобщо:
"The most accessible and influential of the anti-psychiatrists was R. D. Laing. A Glaswegian psychoanalyst with a brilliant mind and lucid prose style, he turned the psychiatric world upside down with a series of best-selling books."
Бих му обърнал внимание на него. За сега не знам буквално нищо.
...
За книгата ми прави нещо друго впечатление, макар това да е просто доста кратко въведение същото ми прави и като цяло впечатление наблюдавайки подхода на психиатрите, които ни водят упражнения в момента.
Няколко неща:
1. Лъженето
2. Физическите упражнения
3. (Работа) Личните отговорности на човека и има ли изобщо такива
4. Целта на живота му
5. Мастурбирането
Психиатрите не съм видял за сега да проявят интерес към НИТО едно от тези неща.
1. Не помня напълно точно, но мисля, че Томъс Сас имаше теза (макар, че може и да е моя теза появила се размишлявайки слушайки книгата - беше преди 3 години може би пак трябва да я изслушам или да видя какво съм писал в ревоюто), че психичните болести, ако съществуват то те са директен продукт на ЛЪЖЕТЕ.
Не знам на Сас какво му е мнението. Прекарал съм само около 5-6 часа слушайки тезите му, което е твърде малко за да може човек да се изкаже.
И като цяло, ако човек не е задълбал в нещо ,поне 10, 20 часа по-добре да не говори много знаейки, тъй като вероятно ще говори глупости.
Но за мен луди хора ИМА! Дори да оставим на страна хора, които са с уведен мозък, или са си увредили мозъка от вещества ИЗВЪН ТОВА мисля, че ИМА и хора, които можем да наречем точно ЛУДИ. Или по-политически коректен израз - хора "скъсали връзка с реалността" (а има и хора при които връзка с реалността изобщо не е имало, че да бъде скъсната - теб гледам господин Христо Иванов {това е шега, но както други шени и то е смешно защото е вярно})
Без да съм експерт, от чисто наблюдаване и на себе си (които някой хора смятат за особен човек) така и на други хора, приятели познати - тяхната психика, как говорят, какво говорят, какво правят и как си живеят живота и какво щастие или нещастие произлиза от това.
И реално хората, които са скъсали връзка с реалността и това, по мои наблюдения, са практически ПОЧТИ ВСИЧКИ ХОРА КОИТО ПОЗНАВАМ.
От къде идва скъсването на връзката с реалноста? С две думи - от ЛЪЖЕНЕТО. Лъженето с думи - както аз се опитвам да спра от поне 4 години, и лъженето с действия - което аз се опитвам да спря от месец и нещо.
Повечето от познатите и приятелите ми лъжат всекидневно.
Реално лудостта на хората е повече въпрос на степен, а не на качество.
Ако човек е спрял и години наред поне почти не е лъгал (в моя случай, случвало се е да излъжа, но доста рядко буквално 10ки пъти за тия години и то за незначителни неща, обикновенно от мързел), то той може да се каже, че е развил навика поне на думи да се съобразява с реалността и да не се страхува да казва истината, или поне да мълчи и да не лъже, когато се налага.
Такъв човек, каквито май са много голяма рядкост, може да се каже, че поддържа някаква и то като навик, ежегодна връзка с реалността. ТУк говорим за навици, а не за нещо, което правиш днес. Защото, ако обратното човек поддържа навика при неприятна ситуация да излъже то това му става автоматична реакция, която той практически не мжое да контролира - навиците не могат да се контролират, а само да се изменят и евентуално премахват (трудно).
От няколко месеца във входа сме с автоматични лампи със сензор се включват. Но аз продължавам като влезна да натискам ключа за лампата. Просто е автоматично. Така е и с лъженето.
А когато един човек престъпи и развие навикът да лъже той за мен влиза в кашона с лудите.
Той вече е скъсал връзката с реалността.
Сега, може да лъже малко за малки неща, но не и големи - тогава нормално е да е суеверен и да има малки несгоди с реалността - свързани от малките лъжи, но да кажем за по-големи неща е все пак що годе стъпил на земята. Макар, че големите неща, са съставени от много малки неща та и тук може да се поспори, но не може да се отрече, че има степени на лудост.
И да кажем първата степен е именно суеверия продиктувани от малки всекидневни лъжи.
Но ако човек започне да лъже повече за по големи неща, той неизбежно забравя кое е било лъжа и кое истина, като цяло започва да твърди как "истината несъществува" или "истината е въпрос на гледна точка", да твърди глупости като "всеки си има своя истина" и пр.
И вече този човек плува в опасни територии..
Тук разбира се влиза средата.
(малка скоба - в учебника по Психиатрия под редакцията на Миланова - има изброени 3 страници с гени свързани например с шизофренията. Подобно изброяване никога не ме е впечатлявало, Скот Адамс в книата си - Загубеняшка логика - го нарича laundry list - не съм решил още как да го преведа на български, но ме боли главата сега и не ми се мисли - идеята е че, ако имаш силни доказателства, причини и пр., за нещо няма да изброяваш 50 неща, а ще изброиш 2,3 от най-силните си и до там. Не съм проучвал за сега генетичните данни за свързаност при шизофрения и други "душевни болести", вероятно става дума за предразположения, не мога да коментирам много, но съм леко скептичен. Разбира се мнението ми може да се промени, но ако имаме горния проблем - лъженето - е нромално при някои хора да има по-голяма предразположеност към загуба на реалността в резултат на лъжене, но това се случва ЕДВА СЛЕД като човек е развил навика да лъже, а не преди това)
Човек, ако отрасне в тъпо семейство, с родители които го принуждават да лъже, то той няма как да не започне да лъже - за това едно от основните неща, които родителите трябва да научат децата си (ама как да ги научат, като те самите си нямат представа от важността му и не го следват) е това да не лъжат. Да развият навика да казват истината или поне да не лъжат.
Та ако е имал тъпо семейство и е започнал да лъже. В последствие му е харесало това бягане от отговорност и бягане от реалността, чрез думи (а и действия - лъжата може и да се действа освен само говори) и в последствие за почнал човек да лъже повече и повече в един момент ГРЕШКА 404 - Връзка с реалността не беше намерена. И ако в такъв момент и аз познавам такива хора, които много лъжат и са доста лабилни - човекът който имам предивд е имал късмета да наследи пари, а с пари се живее по-лесно отколкото без, дори ако си патологичен лъжец, а и в няква степен - до един момент наистина пари при пари отиват, а и се получава и всички знаем, че лъже и драматично преувеличава, но не знаем дали другите знаят и за това му вярваме, от социални основания, доверяваме му се и става малко като самосбъдващо се пожелание - Fake it till you make it.
Но това до един момент.
Защото така такъв човек стори живота си като къща от карти. И ако се случи нещо в реалността (не просто стрес, ами нещо истинско с последствия) то може цялата кула от карти да рухне и човека наистина да се озове масред големи проблеми..
И да се побърка.
До колкото разбирам Психиатрите в тези ситуации, когато кризите са най-сериозни поемат нещата - дават медикаменти, - дали ще е за депресия, дали ще е за паранои, за шизофренни епизоди и пр. - колкото да овладеят епизода, колкото човек да не се нарани себсе си и околните. Но след като се възстанови, ако се възстанови, започва наново. И това започване на ново, ако човек продължи да лъже, ами не реши крайно да прекъсне този унищожаващ връзката му с реалността навик, то е нормално да започне строеца на нова къща от карти, която, като се има предвид и това, че вече е била отъпкана тази ментална пътека на въпросния епизод - а една отъпката пътека подобно на навик е вече много по-лесна за преминаване отново, отколкото една по-нова и неотъпката пътека.
Но ако човек е честен, и му се случат някакви мизерии, които да го вкарат в депресия например е нормално да е тежко - Питърсън в правило 8 дава пример за един мъж, който отркил, че жена му му изневерява, и се развели, депресирал се много и даже му казва, че преди е смятал депресираните за лигльовци, а сега осъзнава, че това е нещо сериозно и релано. НО човека след като е бил в ада на депресията е излезнал, и е започнал наново.
Та може да се гледа на депресията като на някакъв естествен период на свикване с драматични промени в реалността на човек (или промени от нереалности към реалност), които трябва да си призная същото се говореше и в тази книга, което е добър знак.
Та, казвай истината или не лъжи ми се струва като първа стъпка и за лудите, и като цяло за огромна часто от хората попринцип, които, както вече казах, ако лъжат всекидневно то аз смятам за функциониращи луди.
2. Физическите упражнения
Здрав дух здраво тяло - здраво тяло здрав дух. Човек, който не спортува всеки ден нещо, който пие алкохол, пуши цигари и яде боклуци не може се оплаква, че е депресиран. Аз съм забелязвал СТРАХОТНИ промени в настроението ми само след седмица ходене на фитнес (дори не някакво сериозно трениране) и след ядене на хубава храна - салата домати и краставици и пържола. А като съм играл волейбол с колеги ми е било ОЩЕ по-приятно след това.
Днес на упражнението ни показаха един човек "в депресия". Попитах го дали спортува нещо интензивно, той каза не. Каза, че обичал да се разхожда. Разходката за мен не е спорт - да по-добре е от само стоене на дивана, но спорт за мен не е.
3. (Работа) Личните отговорности на човека и има ли изобщо такива
Безработен човек, който техните издържат няма как да не е в депресия.
Единствените моменти в които съм бил в така да се каже "депресивно състояние" са били зимата, когато не съм спортувал и не съм имал работа никаква. Нито хоби, нито външна работа - отговорности, които да ме задвижат. И в тези дни мързелувах по цял ден. Лежах си в леглото и гледах клипчета в ютюб. Имах пари за храна (от наще), поръчвах си храна за вкъщи и пр.
И как се изкарах от това състояние?
Започнах работа в едно отделение в Пирогов. Беше тъпа работа. Нямах много отгоорности, но ИМАХ НЯКАКВИ ОТГОВОРНОСТИ. И това нещо до голяма стпен ми раздвижи отново. Там проблема беше малко и с тва, че имаше нощни смени, които доста прецакват ритъма на човек, даже докато пиша това, най-вероятно главоболието ми е в резултат на нарушаване на съня, което стана след една нощна смяна онзи ден от която "още се възстановявам".
Но въпреки това, реално аз излезнах от депресията, чрез поемане на отговорност. Дори парите от онази работа бяха мизерни и реално продължавах да се издържам от пари от наще.
Та човек, който е безрабоен и който няма отговорности в живота, няма как да не е депресиран.
4. Целта на живота му
То това е свързано и с предишното, но не е задължително, защото, напр., аз сега работя в болница, но нямам намерения да продължавам това цял живот. Изобщо даже. Това не ми е целта на живота ми.
Това е труден екзистенциален въпрос.
Но според мен отговорът му (вдъхновен от книгата на Робърт Грийн Майсторство, където той много хубаво го е написал) е по посока на това в коя посока са:
1. талантите на човека (ако има такива, при мен е рисуването и дизайна напр., но съм склонен да се съглася, че има много хора, които просто, не по тяхна вина нямат таланти)
2. Интересите на човек (ако има такива, тук може да се и замисли като дете какво му е било интересно - началото на книгата майсторство много добре говори имено за това, има и др. книги.)
3. Това какво му харесва (човек може да е добър в нещо или пък да може да бъде добър в нещо, но да не му харесва, защо тогава да му е работа? Работи други колкото щеш)
4. Нещо което е в посока на истината, доброто и красивото (ако са му ясни предишните точки, но още се колебае лично аз бих препоръчал вместо да избира това което е по-посока на парите, властта, престижа и пр. - но това си е обвързано с мен моите разбирания и е нормално да съм на това мнение - да избере тези занимания, които са в посока на гореспоменатата посока)
Човек живеещ живота си без смисъл няма как да не е често в депресия.
Няма нужда да е нещо голямо, стига да му харесва и да се чувства И ДА Е ПОЛЕЗЕН на околните това е достатъчно смислен живот.
5. Мастурбирането и порното - за него съм писал преди 2 ревюта - особено при мъжете, не знам да има друго, което да изцежда повече енергията на хората.
И е ДРАМАТИЧНО игнорирано от психиатрията. И при възрасни, но и при децата. А е нещо много голямо.
Беше въведение...
Не съм сигурен дали бих си я купил да си я имам за библиотеката, може би бих ей така за цвят..
- По-подробно:
Изслушах я като TTS генерирана аудиокнига с Google TTS Гласовете, докато гладих ризите си.
Колко добро, не мога да преценя.
Започва добре:
"The only normal people are the ones you don’t know very well."
На места беше смешно, щото беше явна ре(про)гресивна пропаганда:
"Democracy and social inclusion (though not called that then) dominated the international agenda, whether in education, health, or housing. The rights of disadvantaged groups to take full part in this new society were strongly defended and the mentally ill were one such group."
Други цитати, които съм си отбелязал са:
"This doesn’t make psychiatry particularly unscientific or unreliable (psychiatric diagnoses are about as reliable as those in medicine overall). However, it reminds us that, like medicine, it remains (despite current wishful thinking) both an art and a science and draws from both social and physical sciences."
В чух за 3-мата големи критици на Психиатрията, или поне критици на насилствената психиатрия.
1. Томъс Сас го знам, преди време бях слушал книгата му за психиатрия - науката на лъжите - той с 2 думи заявява, че за разлика от останалите медицински дисциплити в психиатрията няма никакви обективни данни (няма изследвания, кръвни, ренгенови и пр.) изследвания, които могат да се направят, независимо от анамнезата, които да потвърдят или отхвърлят "диагнозата" извън конформейшън баясът на психятъра.
Лек латерал - реално време има генетични изследвания, питах на упражнение и ми казаха, че не се ползват, освен за метаболитен анализ - как биха действали някои лекарства във основа на активността на чернодробните ензими. Но психичните пациенти не си правят генетични изледвания за наличие на гени и мутации, за които да има данни, че корелират с шизофрения или други заболявания. Ако започнат да се правят такива, това би бил един сравнително обективен, макар с известна статистичност тест, който да е лееко поне изваден от конформейшън баясът на психиатъра.
По вермето на Томъс Сас такива неща са били доста назад, и не бих казал, че съм напълно наясно с това в КАКВО ТОЧНО вярва той - чел съм му Психиатрия, но тя беше доста кратка, а По-дългата му книга Митът за Душевната болест, все още не съм му чел.
Но общите впечатления са ми, че е малко краен, но е добре да има такива хора.
Това което хората не разбират, но това е може би и поради "демократичната" структура (демократични хаос) на общестовото и политическата ни система, където няма виновни, няма отговорни, решения просто се взимат някак... случват се някакви неща, никой не е виновен, после се случват други неща, пак никой не е виновен.. т.е. споделена безотговорност...
Та в такъв климат излиза някой месия с крайни виждания върви се към крайната му цел, после след неизбежния провал идва контра месия, който пък кара в другия край и пак следва неизбежен провал...
Хора като Томъс Сас и в тва число и хора като Мангъров СА НУЖНИ! Но това са съветници на владетеля.
Да вземем Тръмп например, който за краткото си царуване, което в случаят с американските президенти основната, да не кажа единствена им власт е във външно политическо отношение (за разлика - вътре в страната властта е в ръцете на - т.нар. Катедрала - университет��те, медиите, съдилищата и демократите чисто като крайно крило там Тръмп никога не е имал власт). Във външно политическо отношение Тръмп успя поне да не започне нова война макар, че доста беше бутан натам, и успя да не направи простотии както Баъдън.
В едно интервю помня Тръмп беше казвал, че от военните му съветници има всякакви крайни хора - беше казал - имам военни хора, които ме съветват- психопати - които ако им дадеш власт, ще започнат 3та световна война, имам и военни хора, които ако им дадеш власт, ще предадат Америка на мига на нашите врагове. (перефразирам по спомен, но ми беше направило голямо впечатление това)
Идеята е че дори честните хора, които не лъжат имат различни "вкусове", чрез които оценяват реалността. Идеята на владетеля е да слуша максимално широка палитра от честни съветници и да има достатъно широк набор от съвети И ТОЙ ДА ГИ БАЛАНСИРА И ПРЕЦЕНИ в конкретната ситуация, какво трябва да се направи.
В случаят с Мангъров е същия. Мангъров е прав и не лъже. Каквото казва от това което съм чувал е така. Но той обръща внимание на едни неща, докато други "съветници" обръщат внимание на други.
Идеята е че ако властта беше монархична - каквато изглежда май е естественото оптимално (по теория на игрите) разпределение на властта в една държава, то и Мангъров и проповедниците на ваксините щаха да са на една маса, и царят да решава какво да се направи спрямо неговата преценка.
Същото е с критиците. Те са нужни - супер нужни. Ето при мерките за ковид например, ако всички хора сме ЗА мерките, ами те никога няма да спрат, ами ще продължат да прерастват в тирания. Защо да спира нещо, ако няма обратна сила, която да се опитва да го спре..?!
Но разбира се, американците и най-вече правителството им е неадекватни във всичко каквото прави, все пак не е ли това е най-голямата и най-мудна бюрократична структура съществувала на тази планета. Защо очакваме адекватност.
Боли ме главата в този момент та не ми се занимава да пиша особено много.
Другия критик е Мишел Фуко за който ще кажа само няколко неща:
1. Французин 🤮
2. Обожествяван от левите регресивисти 🤮
3. Човек, който (до колкото знам от всеки който съм чувал да го коментира) пише неразбираемо или:
- мислите попринцип са му объркани - и съответно за чии уй да го чета.. за да ме обърка и мен ли?
- го мързи и не му се занимава да си редактира текста, че да бъде разбран - и съответно за чии уй мен да НЕ МЕ МЪРЗИ да му разгадавам писанията, след като него не му се заниамва
- пишейки неразбираемо се опитва да заблоди, излъже, насочи нанякъде читателя, на където иначе, ако пишеше ясно не би се насочил... - и ако това е така, защо да го чета, човек, който практически лъже и манупилира?!
Слушал съм му резюмета на "идеите" - не съм впечатлен изобщо. Може би неразбираемото писане създава някаква мистичност у стерилитетите с високо ай кю, които са решили да го четат и да ... как се казва, когато мастурбираш ментално върху объркване...
Аз такива интереси нямам - тъй че ако ме пита някой, това, че Мишел Фуко е критик на Психиатрията по-скоро би я лигитимизирало в очите ми, отколкото нещо друго.
3. Третият критик на психиатрията бил най-известен, пък аз не съм го чувал изобщо:
"The most accessible and influential of the anti-psychiatrists was R. D. Laing. A Glaswegian psychoanalyst with a brilliant mind and lucid prose style, he turned the psychiatric world upside down with a series of best-selling books."
Бих му обърнал внимание на него. За сега не знам буквално нищо.
...
За книгата ми прави нещо друго впечатление, макар това да е просто доста кратко въведение същото ми прави и като цяло впечатление наблюдавайки подхода на психиатрите, които ни водят упражнения в момента.
Няколко неща:
1. Лъженето
2. Физическите упражнения
3. (Работа) Личните отговорности на човека и има ли изобщо такива
4. Целта на живота му
5. Мастурбирането
Психиатрите не съм видял за сега да проявят интерес към НИТО едно от тези неща.
1. Не помня напълно точно, но мисля, че Томъс Сас имаше теза (макар, че може и да е моя теза появила се размишлявайки слушайки книгата - беше преди 3 години може би пак трябва да я изслушам или да видя какво съм писал в ревоюто), че психичните болести, ако съществуват то те са директен продукт на ЛЪЖЕТЕ.
Не знам на Сас какво му е мнението. Прекарал съм само около 5-6 часа слушайки тезите му, което е твърде малко за да може човек да се изкаже.
И като цяло, ако човек не е задълбал в нещо ,поне 10, 20 часа по-добре да не говори много знаейки, тъй като вероятно ще говори глупости.
Но за мен луди хора ИМА! Дори да оставим на страна хора, които са с уведен мозък, или са си увредили мозъка от вещества ИЗВЪН ТОВА мисля, че ИМА и хора, които можем да наречем точно ЛУДИ. Или по-политически коректен израз - хора "скъсали връзка с реалността" (а има и хора при които връзка с реалността изобщо не е имало, че да бъде скъсната - теб гледам господин Христо Иванов {това е шега, но както други шени и то е смешно защото е вярно})
Без да съм експерт, от чисто наблюдаване и на себе си (които някой хора смятат за особен човек) така и на други хора, приятели познати - тяхната психика, как говорят, какво говорят, какво правят и как си живеят живота и какво щастие или нещастие произлиза от това.
И реално хората, които са скъсали връзка с реалността и това, по мои наблюдения, са практически ПОЧТИ ВСИЧКИ ХОРА КОИТО ПОЗНАВАМ.
От къде идва скъсването на връзката с реалноста? С две думи - от ЛЪЖЕНЕТО. Лъженето с думи - както аз се опитвам да спра от поне 4 години, и лъженето с действия - което аз се опитвам да спря от месец и нещо.
Повечето от познатите и приятелите ми лъжат всекидневно.
Реално лудостта на хората е повече въпрос на степен, а не на качество.
Ако човек е спрял и години наред поне почти не е лъгал (в моя случай, случвало се е да излъжа, но доста рядко буквално 10ки пъти за тия години и то за незначителни неща, обикновенно от мързел), то той може да се каже, че е развил навика поне на думи да се съобразява с реалността и да не се страхува да казва истината, или поне да мълчи и да не лъже, когато се налага.
Такъв човек, каквито май са много голяма рядкост, може да се каже, че поддържа някаква и то като навик, ежегодна връзка с реалността. ТУк говорим за навици, а не за нещо, което правиш днес. Защото, ако обратното човек поддържа навика при неприятна ситуация да излъже то това му става автоматична реакция, която той практически не мжое да контролира - навиците не могат да се контролират, а само да се изменят и евентуално премахват (трудно).
От няколко месеца във входа сме с автоматични лампи със сензор се включват. Но аз продължавам като влезна да натискам ключа за лампата. Просто е автоматично. Така е и с лъженето.
А когато един човек престъпи и развие навикът да лъже той за мен влиза в кашона с лудите.
Той вече е скъсал връзката с реалността.
Сега, може да лъже малко за малки неща, но не и големи - тогава нормално е да е суеверен и да има малки несгоди с реалността - свързани от малките лъжи, но да кажем за по-големи неща е все пак що годе стъпил на земята. Макар, че големите неща, са съставени от много малки неща та и тук може да се поспори, но не може да се отрече, че има степени на лудост.
И да кажем първата степен е именно суеверия продиктувани от малки всекидневни лъжи.
Но ако човек започне да лъже повече за по големи неща, той неизбежно забравя кое е било лъжа и кое истина, като цяло започва да твърди как "истината несъществува" или "истината е въпрос на гледна точка", да твърди глупости като "всеки си има своя истина" и пр.
И вече този човек плува в опасни територии..
Тук разбира се влиза средата.
(малка скоба - в учебника по Психиатрия под редакцията на Миланова - има изброени 3 страници с гени свързани например с шизофренията. Подобно изброяване никога не ме е впечатлявало, Скот Адамс в книата си - Загубеняшка логика - го нарича laundry list - не съм решил още как да го преведа на български, но ме боли главата сега и не ми се мисли - идеята е че, ако имаш силни доказателства, причини и пр., за нещо няма да изброяваш 50 неща, а ще изброиш 2,3 от най-силните си и до там. Не съм проучвал за сега генетичните данни за свързаност при шизофрения и други "душевни болести", вероятно става дума за предразположения, не мога да коментирам много, но съм леко скептичен. Разбира се мнението ми може да се промени, но ако имаме горния проблем - лъженето - е нромално при някои хора да има по-голяма предразположеност към загуба на реалността в резултат на лъжене, но това се случва ЕДВА СЛЕД като човек е развил навика да лъже, а не преди това)
Човек, ако отрасне в тъпо семейство, с родители които го принуждават да лъже, то той няма как да не започне да лъже - за това едно от основните неща, които родителите трябва да научат децата си (ама как да ги научат, като те самите си нямат представа от важността му и не го следват) е това да не лъжат. Да развият навика да казват истината или поне да не лъжат.
Та ако е имал тъпо семейство и е започнал да лъже. В последствие му е харесало това бягане от отговорност и бягане от реалността, чрез думи (а и действия - лъжата може и да се действа освен само говори) и в последствие за почнал човек да лъже повече и повече в един момент ГРЕШКА 404 - Връзка с реалността не беше намерена. И ако в такъв момент и аз познавам такива хора, които много лъжат и са доста лабилни - човекът който имам предивд е имал късмета да наследи пари, а с пари се живее по-лесно отколкото без, дори ако си патологичен лъжец, а и в няква степен - до един момент наистина пари при пари отиват, а и се получава и всички знаем, че лъже и драматично преувеличава, но не знаем дали другите знаят и за това му вярваме, от социални основания, доверяваме му се и става малко като самосбъдващо се пожелание - Fake it till you make it.
Но това до един момент.
Защото така такъв човек стори живота си като къща от карти. И ако се случи нещо в реалността (не просто стрес, ами нещо истинско с последствия) то може цялата кула от карти да рухне и човека наистина да се озове масред големи проблеми..
И да се побърка.
До колкото разбирам Психиатрите в тези ситуации, когато кризите са най-сериозни поемат нещата - дават медикаменти, - дали ще е за депресия, дали ще е за паранои, за шизофренни епизоди и пр. - колкото да овладеят епизода, колкото човек да не се нарани себсе си и околните. Но след като се възстанови, ако се възстанови, започва наново. И това започване на ново, ако човек продължи да лъже, ами не реши крайно да прекъсне този унищожаващ връзката му с реалността навик, то е нормално да започне строеца на нова къща от карти, която, като се има предвид и това, че вече е била отъпкана тази ментална пътека на въпросния епизод - а една отъпката пътека подобно на навик е вече много по-лесна за преминаване отново, отколкото една по-нова и неотъпката пътека.
Но ако човек е честен, и му се случат някакви мизерии, които да го вкарат в депресия например е нормално да е тежко - Питърсън в правило 8 дава пример за един мъж, който отркил, че жена му му изневерява, и се развели, депресирал се много и даже му казва, че преди е смятал депресираните за лигльовци, а сега осъзнава, че това е нещо сериозно и релано. НО човека след като е бил в ада на депресията е излезнал, и е започнал наново.
Та може да се гледа на депресията като на някакъв естествен период на свикване с драматични промени в реалността на човек (или промени от нереалности към реалност), които трябва да си призная същото се говореше и в тази книга, което е добър знак.
Та, казвай истината или не лъжи ми се струва като първа стъпка и за лудите, и като цяло за огромна часто от хората попринцип, които, както вече казах, ако лъжат всекидневно то аз смятам за функциониращи луди.
2. Физическите упражнения
Здрав дух здраво тяло - здраво тяло здрав дух. Човек, който не спортува всеки ден нещо, който пие алкохол, пуши цигари и яде боклуци не може се оплаква, че е депресиран. Аз съм забелязвал СТРАХОТНИ промени в настроението ми само след седмица ходене на фитнес (дори не някакво сериозно трениране) и след ядене на хубава храна - салата домати и краставици и пържола. А като съм играл волейбол с колеги ми е било ОЩЕ по-приятно след това.
Днес на упражнението ни показаха един човек "в депресия". Попитах го дали спортува нещо интензивно, той каза не. Каза, че обичал да се разхожда. Разходката за мен не е спорт - да по-добре е от само стоене на дивана, но спорт за мен не е.
3. (Работа) Личните отговорности на човека и има ли изобщо такива
Безработен човек, който техните издържат няма как да не е в депресия.
Единствените моменти в които съм бил в така да се каже "депресивно състояние" са били зимата, когато не съм спортувал и не съм имал работа никаква. Нито хоби, нито външна работа - отговорности, които да ме задвижат. И в тези дни мързелувах по цял ден. Лежах си в леглото и гледах клипчета в ютюб. Имах пари за храна (от наще), поръчвах си храна за вкъщи и пр.
И как се изкарах от това състояние?
Започнах работа в едно отделение в Пирогов. Беше тъпа работа. Нямах много отгоорности, но ИМАХ НЯКАКВИ ОТГОВОРНОСТИ. И това нещо до голяма стпен ми раздвижи отново. Там проблема беше малко и с тва, че имаше нощни смени, които доста прецакват ритъма на човек, даже докато пиша това, най-вероятно главоболието ми е в резултат на нарушаване на съня, което стана след една нощна смяна онзи ден от която "още се възстановявам".
Но въпреки това, реално аз излезнах от депресията, чрез поемане на отговорност. Дори парите от онази работа бяха мизерни и реално продължавах да се издържам от пари от наще.
Та човек, който е безрабоен и който няма отговорности в живота, няма как да не е депресиран.
4. Целта на живота му
То това е свързано и с предишното, но не е задължително, защото, напр., аз сега работя в болница, но нямам намерения да продължавам това цял живот. Изобщо даже. Това не ми е целта на живота ми.
Това е труден екзистенциален въпрос.
Но според мен отговорът му (вдъхновен от книгата на Робърт Грийн Майсторство, където той много хубаво го е написал) е по посока на това в коя посока са:
1. талантите на човека (ако има такива, при мен е рисуването и дизайна напр., но съм склонен да се съглася, че има много хора, които просто, не по тяхна вина нямат таланти)
2. Интересите на човек (ако има такива, тук може да се и замисли като дете какво му е било интересно - началото на книгата майсторство много добре говори имено за това, има и др. книги.)
3. Това какво му харесва (човек може да е добър в нещо или пък да може да бъде добър в нещо, но да не му харесва, защо тогава да му е работа? Работи други колкото щеш)
4. Нещо което е в посока на истината, доброто и красивото (ако са му ясни предишните точки, но още се колебае лично аз бих препоръчал вместо да избира това което е по-посока на парите, властта, престижа и пр. - но това си е обвързано с мен моите разбирания и е нормално да съм на това мнение - да избере тези занимания, които са в посока на гореспоменатата посока)
Човек живеещ живота си без смисъл няма как да не е често в депресия.
Няма нужда да е нещо голямо, стига да му харесва и да се чувства И ДА Е ПОЛЕЗЕН на околните това е достатъчно смислен живот.
5. Мастурбирането и порното - за него съм писал преди 2 ревюта - особено при мъжете, не знам да има друго, което да изцежда повече енергията на хората.
И е ДРАМАТИЧНО игнорирано от психиатрията. И при възрасни, но и при децата. А е нещо много голямо.
March 9, 2019
The book is short, to the point and provides a good overview for not too much reading effort. The author presents a comprehensive history of psychiatry and explains basics, such as the difference between neurotic and psychotic. He adds that mental illness is still defined by its impact on the person’s sense of self and on his or her closest relationships. As Freud put it, his goal was to enable people to work and love.
A recurring message in the book is that psychiatry isn't just another branch of medicine. People promote this idea with the aim of raising the status of the psychiatry profession and reducing the stigma of mental illness - it's nobody's fault. But, the author concludes, the mind is not the same as the brain. Psychiatry isn’t just another branch of medicine. When people can choose, they usually want a mixture of medicine and therapy.
A recurring message in the book is that psychiatry isn't just another branch of medicine. People promote this idea with the aim of raising the status of the psychiatry profession and reducing the stigma of mental illness - it's nobody's fault. But, the author concludes, the mind is not the same as the brain. Psychiatry isn’t just another branch of medicine. When people can choose, they usually want a mixture of medicine and therapy.
November 25, 2016
i had to dnf this i have read way better more interesting books on psychiatry and this was just not the way to approach it it was very dull and boring after the 20 page mark if you want a book on psychiatry go for Shrinks: The Untold Story of Psychiatry that book was amazing and one of my favorites
January 6, 2019
It's a short but good introduction to psychiatry for novices. It includes chapters on the relationship between psychiatry and psychoanalysis and psychiatry and psychotherapy. The history of psychiatry is presented dispassionately with the good and the bad. I've always wondered what is the meaning of what the psychiatric patients are saying and I couldn't find an answer to this question. The literature I have read focuses on "what" and not on "why". From this book, I have found that Karl Jaspers asked the same question and has some answers in his 1913 book "General Psychopathology". Unfortunately, I could not find this old book in electronic format. If you want to deepen your knowledge, there are some recommended readings for each chapter in the concluding section: "Further reading".
September 28, 2021
الكتاب رائع وجميل جملةً وتفصيلًا
ينفع لغير المختصين المهتمين بالطب النفسي حيث أنه أستعرض التالي:
ماهو الطب النفسي وسلبياته وايجابيته وتاريخه وأشهر مفكريه والمتخصصين فيه الأكثر تاثيراً كفرويد ويونج والكثير ممن أسهموا إسهامات ايجابيه فيه وتاريخ المصحات النفسية وجانبها المظلم
كذلك ذكر الحركات المناهضة للطب النفسي وأنواع العلاجات النفسية وأكثر الأمراض النفسية انتشارًا وعلاجها بشكل مقتضب
ومستقبل الطب النفسي وما له وما عليه
أشيد بالمؤلف أنه ذكر نقطة مهمة أنه عرج على الفساد المستشري في شركات الأدوية النفسية والتي تختلق أمراض من العدم لأجل الكسب المادي ناهيك عن رشوة الأطباء الفاسدين ورحلات مدفوعة الثمن تحت اسم مؤتمرات وما إلى ذلك
المؤلف ضليع في تخصصه أستاذ فخري في الطب النفسي الاجتماعي في جامعة أوكسفورد
الكتاب عموماً ممتع ومفيد كمقدمة وجيزة
ينفع لغير المختصين المهتمين بالطب النفسي حيث أنه أستعرض التالي:
ماهو الطب النفسي وسلبياته وايجابيته وتاريخه وأشهر مفكريه والمتخصصين فيه الأكثر تاثيراً كفرويد ويونج والكثير ممن أسهموا إسهامات ايجابيه فيه وتاريخ المصحات النفسية وجانبها المظلم
كذلك ذكر الحركات المناهضة للطب النفسي وأنواع العلاجات النفسية وأكثر الأمراض النفسية انتشارًا وعلاجها بشكل مقتضب
ومستقبل الطب النفسي وما له وما عليه
أشيد بالمؤلف أنه ذكر نقطة مهمة أنه عرج على الفساد المستشري في شركات الأدوية النفسية والتي تختلق أمراض من العدم لأجل الكسب المادي ناهيك عن رشوة الأطباء الفاسدين ورحلات مدفوعة الثمن تحت اسم مؤتمرات وما إلى ذلك
المؤلف ضليع في تخصصه أستاذ فخري في الطب النفسي الاجتماعي في جامعة أوكسفورد
الكتاب عموماً ممتع ومفيد كمقدمة وجيزة
February 2, 2019
Marvelous read. The author did a great job of breaking down the field, from its history to its dilemmas. A discipline destined to controversy from its very conception but doing the best it can with the task it was given. History will tell how we will take psychiatry in this century, and hopefully avoid past mistakes. Neuroscience will surely make us able to better treat the mentally ill, but its ethical ramifications will stay, and it's up to us as a society to deal with them and dependent on the philosophy our culture adapts.
July 3, 2020
um professor tinha indicado há um tempo atrás mas não acho que seja pra alguém que já conhece um pouco do assunto. é bem (mas assim beeeeem) basicão. não gosto muito da premissa: "leia este livro que introduz tudo de um ramo x". em 150 páginas? um baita de um desafio impossível. mas a questão não só o de não explorar nada a fundo: é uma visão totalmente norte-global e que se faz entender como neutra querendo mostrar todos os lados e perspectivas, o que obviamente não o faz. enfim rs sei lá, não indico.
May 22, 2021
I wish it was more detailed and covering more arguments about psychiatry and its history. It would have been great if it has highlighted the history of psychiatry in the middle ages.
The book also was very Eurocentric with just mentioning names and events in the west, as if the rest of the world didn't happen to have mads or psychiatrists.
But, on the whole, the book was very short, concise and easy introduction to psychiatry.
The book also was very Eurocentric with just mentioning names and events in the west, as if the rest of the world didn't happen to have mads or psychiatrists.
But, on the whole, the book was very short, concise and easy introduction to psychiatry.
May 30, 2017
Any large-scale genetic screening to avoid psychiatric disorders would inevitably mean a steady reduction in the rich variety of human behaviour. How happy would be with that - a world without Van Gogh or without Schumann ?
August 30, 2018
How-you'd-tell-your-grandma version of Psychiatry. Very well structured. Presents both societal and clinical perspectives. Rarely passes judgment and gives ample room to form individual opinions on the subject. Great read!
July 18, 2022
Good first introduction, though very brief. As another reviewer mentioned, I wish it had covered regions outside of the western world as well. I liked how the author added open questions at the end of sections.
August 13, 2024
Chapter 1: What is psychiatry?
Chapter 2: Asylums and the origins of psychiatry
Chapter 3: The move into the community
Chapter 4: Psychoanalysis and psychotherapy
Chapter 5: Psychiatry under attack
Chapter 6: Open to abuse
Chapter 7: Into the 21st century
Chapter 2: Asylums and the origins of psychiatry
Chapter 3: The move into the community
Chapter 4: Psychoanalysis and psychotherapy
Chapter 5: Psychiatry under attack
Chapter 6: Open to abuse
Chapter 7: Into the 21st century
January 16, 2025
read for my sociology of mental health and illness class. the book wasn't even required but i bought it so why not? good interesting comprehensive history of psychiatry mental illness treatment throughout history. if you want to learn it at a basic level this would work pretty well.
August 18, 2017
Not as technical as I would have liked. Still itneresting.
October 7, 2019
Dry in places, but educational overall
November 15, 2022
Fascinating
October 30, 2024
This useful little book does what this series of books promises it is really good
February 20, 2025
This is an easy read with a good coverage of psychiatry’s history. It did read like a textbook, but I did expect that with these types of books.
August 15, 2009
Pretty good introduction to the field although not really up to par with some of the other books in the series in academic rating. This is more directed to people with no previous knowledge of the topic and is pretty basic. But a good one nontheless.
June 30, 2013
This great books provides a fascinating history of psychiatry without shying away from some of the more dangerous and oppressive aspects of this controversial field of study. One of the very best VSIs. Highly recommended.
September 21, 2015
Short but informative ... It wants you to learn more ..
August 15, 2014
Psychiatry is sick. http://psychiatricsurvivors.wordpress...
Displaying 1 - 30 of 32 reviews