Егил Бяртнасон - "Как Исландия промени света", изд. "Ера" 2021, прев. Емилия Карастойчева
Току-що завърших моето исландско пътешествие.
Само на хартия, за съжаление, но пък за сметка на това дълго - по-дълго, отколкото предполага малкият обем на книгата. Причината? Всичко друго, но не и липса на интересна информация. Тъкмо напротив - книгата породи интереса ми още щом прегледах съдържанието, а когато я започнах , исках не просто да чета, а ако мога, някак да попия всяка буква.
Защото съвсем доскоро аз наистина не знаех нищо за тази страна - освен значението на името й, името на столицата, и това, че има гейзери и вулкани. Нейно кратко описание, прочетено в роман на скандинавски автор, ме беше оставило с представата за малка, сурова и мрачна страна. Страна, която е "някъде там", но е доволна да си живее изолирано, да не се меси в чуждите работи и ако е възможно, никой да не се меси в нейните.
Затова и изненадите започнаха почти още от самото начало на книгата. Защото се оказа, че почти не съществува важно историческо събитие от последните близо 80 години, в което тя да не е "замесена" по някакъв начин. От Втората Световна война, през Холокоста, до кацането на Луната и Студената война. Беше ми много итересно да науча, че именно Исландия е послужила като "тренировъчен терен" преди полета на Нийл Армстронг към войната. За провежданите там срещи на върха, разбира се, знаех, но тук има и подробноти, които няма да намерите в учебниците.
Друго ново и интерресно за мен нещо беше свързаността на Боби Фишер с Исландия. Знаех твърде малко за този човек и това, което научих, честно казано, никак не ми допадна.
Интересна ми беше последната глава - тази за равенството между половете. Окава се, че истината за въпросното равенство е доста преувеличена и украсена - дотолкова, че чак не ми се вярваше на някои от нещата, които четях.
Тази книга ми показа за пореден път колко погрешни могат да бъдат понякога представите, които си създаваме. И че "малък" не означава неп ременно "незначителен". Защото малките неща - и страни - понякога могат да предизвикат големи промени.
Краят на книгата ме натъжи. Защото показва, че страната копнее по изгубената си изолираност. А това едва ли щеше да бъде така, ако умеехме да пазим това, което имаме.
Случвало се е да казвам, че е добре за историята на една страна да не се пише от неин жител, защото той може да бъде пристрастен. Но Егил Бяртнасон не спестява нищо. И наистина сега, затваряйки книгата, имам чувството, че вече поне малко познавам тази страна. И че тя е много повече от това, което си мислим.