Подобно на редица поети от втората половина на XIX век след Бодлер, Емил Верхарен (1855 - 1916) - един от основоположниците на символизма и ярка фигура в белгийската франкофонска литература, също опитва перото си в писането на поезия в проза. Между 1886 и 1895 година той създава четиридесет и шест творби. Същинска лаборатория за поетическо изкуство и модернизъм, този жанр се превръща в повод за експериментиране с гранични изразни форми. В поемите в проза на Верхарен се смесват оригинална визия за света и слово, което руши установените синтактични, лексикални и прозодични рамки на езика. Както Рембо в „Озарения“, Верхарен признава, че има една-единствена цел: да търси и намира думи, разбираеми за живите хора от бъдещето, за да изкаже на техен език болката от попилените векове, която открива у себе си („Моите покойници“, с. 86 в бълг. изд.). Повечето от тези творби са публикувани за пръв път в три популярни франкофонски списания за литература, изкуство и наука по онова време: „Сосиете нувел“ (1886 – 1894), „Валони“ (1890 ‒ 1891) и „Кок руж“ (1895). През 1926 година Андре Фонтен ги подрежда хронологично и ги публикува в специално издание на „Меркюр дьо Франс“, озаглавено „Импресии – първа серия“. По-късно Фонтен пише: „Мисленето и изкуството на Верхарен могат да бъдат разбрани в тяхната цялост единствено от онези, които се интересуват и от неговите поеми в проза – най-съкровеното допълнение към чувствата, изразени още по-изящно в стиховете му“ (Verhaeren et son oeuvre, Mercure de France, 1929, p. 147). Българското издание съдържа, освен публикуваните в края на XIX – началото на XX век творби на Верхарен, и поемите, останали в ръкопис, но включени в том девети на пълното издание на поезията на великия символист през 2016 година под редакцията на Жан-Пиер Бертран (Poésie complète 9. Poèmes en prose, AML Editions, Bruxelles).
Emile Adolphe Gustave Verhaeren (sometimes spelled Émile) was a Belgian poet who wrote in the French language, and one of the chief founders of the school of Symbolism.
He was one of the most prolific poets of his era. His first collection of poems Les Flamandes was published in 1883. Inspired by the paintings of Jacob Jordaens, David Teniers and Jan Steen, Verhaeren described in a direct and often provocative, naturalistic way his country and the Flemish people. It was an immediate success in avant-garde milieus, but caused a great deal of controversy in Catholic circles. His next book Les Moines (1886) was not the success he had hoped for. This, and his health problems, led to a deep crisis. In this period he published Les Soirs (1888), Les Débâcles (1888) and Les Flambeaux Noirs (1891).
Твърде много Север. Твърде малко светлина. Твърде много смърт. Твърде малко дъга.
Границата между поезия и проза е имагинерна. Омир и Хайнрих Хайне са го знаели. А Верхарен се взира в кристалните, опалени води на езерото-смърт.
Верхарен не е моят творец. Да го нарека само поет ще е твърде опростено. Твърде много от мрака на романтичния северен 19-ти век се лее във фразите - като песен на сирена, която ще завлече невнимателния моряк на дъното. Не съм фен на немския романтизъм, чието влияние се усеща, но пък има призрачна красота във фразите и заковаващия припев на основния мотив във всяка тема. Въпрос на нагласа - съзерцателността в зоната на здрача на ръба на несъзнаваната вечна смърт определено никога не ме е привличала. Но си има своя чар.
Преводът е безкомпромисен, а оформлението е красиво.
“Ти, низвергнатият от собственото си сърце, ти, бродникът, поел на път заради самия път, познаваш ли пътищата на безкрайността към безкрайността?”
“Съзерцанието изключва всяка човешка неуместност.”
Макар това да е по-скоро сборник с текстове, писани в различни години, които авторът не е оформил и подредил като книга приживе, тя наистина стои пълноценно. Самите текстове са емоционални и наситени и този начин на писане - чупещ границата между разказ, есе, пътепис и стихотворение - ми допада много. Усетих като свое мрачното в тях, но и признавам, че някои изобщо не ме впечатлиха (затова давам 4/5). Също така бих казал, че и външно е една доста красива книга - оформлениено е изпипано.
Като един от големите и забележителни фланьори Емил Верхарен възприема живота и явленията с очи, уши, нос и кожа, които долавят недоловимото, за да може след това да го запечата в "баналността на собствената си реч". Да вдъхне живот на миналото и неговите призраци, да даде възможност на природата и предметите да проговорят на човешкия език, да ни помогне да разберем по-добре пътя, който бива предопределен от черната жлъчка, да ни напомни за аромата на Бога сред хаоса - всичко това е задачата на Верхарен, неговото кредо. И когато сме достигнали пределите на разочорованието и сме се спуснали прекалено дълбоко в подземната гробница на сърцето си, неговите искрени, макар горчиви слова, биха могли да ни донесат успокоение, да бъдат онзи студен компрес на челото, от който се нуждаем - "Щастието е само сън с човешка мярка, то е обречено навеки от представата, която сме си създали за него.", нищо не е изгубено, защото нищо не ни принадлежи.
Марин Бодаков, "По буквите: Верхарен, Родригес и др., Тодорова", електронно списание "Тоест", 09.07.2021
"Езиците на тези пламъци [на модерността] огряват спомените и копнежите на Европа отпреди повече от столетие, нейната приказна пъстрота и сумрачен подем. Дори бих рискувал да кажа, че това са не само стихотворения в проза, но и пътеписи, които опоетизират Запада, превръщат градовете и тяхното всекидневие в гореща гора от символи, символи на самотния човек, и предвещават европейския трагизъм. Окървавяването му."