Прекъсването на Самсара

by Елена Алексиева, Люба Халева (Illustrator)

Тема на разказите на Елена Алексиева е природата на човешкото. Те мерят степените на чудачество и чешитлък, които природата на човешкото може да понесе, изпитват устоите ѝ при сблъсъка с абсурдите и нюансират тънката мяра между реалното и нереалното. С много ирония, но и с много топли цветове, с фин усет и с богат, разгъващ силата си език, Елена Алексиева събира нишките от трудното живеене на въпросните малко странни хора, на които привидно все нещо не им достига, макар дълбоко в себе си да крият доказателствата за щастието.

Genres: Bulgarian Literature, Short Stories

184 pages, Paperback

Published January 1, 2021

About the author

Елена Алексиева е писател и преводач. Автор е на романите: „Рицарят, дяволът, смъртта“, „Тя е тук“, „Нобелистът“ и „Свети вълк“; сборниците с проза: „Читателска група 31“, „Кой?“, „Синдикатът на домашните любимци“, „Приказките на господин Кабода“; драматургичните сборници: „Ангелски огън“, „Жертви на любовта“, както и „Бримка на сърцето“ – дебютна поезия.

Reviews

[Tsvetelina Mareva · Rating 4 out of 5]

Втори прочит и вече нещата изглеждат по друг начин. Тези разкази подвеждат, че могат да се четат бързо, но не е така. Изисква се вникване в детайла, нищо не е написано просто така, а крие ключове към цялостното възприемане. Отделете им необходимото внимание, заслужават си. "Източният прозорец" за мен е образец за съвършено изграден разказ, като композиция, диалози, фабула, натоварен с идеи и метафори, но не претенциозен. Той и "Балонът" са любимите ми.


(Пак ще я чета. Не мисля, че разбрах всички разкази. Елена Алексиева пише много добре - овладяно, с внимание към детайла, но без разточителство на думите. Разказите са хомогенно смислово свързани, но сякаш не си уцелих момента, в който да ги прочета.)

[Maria Yankulova · Rating 4 out of 5]

Страхотни разкази! Точно каквито обичам - с обикновени герои, тежки, абстрактни, с неясен или отворен финал, със странни герои и сюжет. Разкази, които не разбирам на 100% процента, но искам да чета - вълнуват ме, замислят ме, депресират ме даже, но искам да чета още и още. Разкази, в която няма нищо весело, които тежат, които са написани ужасно красиво!

Моите топ 3 са “Подаръкът” , “Под дъгата” и “Източният прозорец”

[И~N]

Сборникът с разкази на Елена Алексиева е един от рядкото случаи, в които след прочетеното оставам в нищото. Минималните сюжети, които вероятно читателят има свободата да разнищва, доплита и разписва, напомнят на сънища, в които няма начало, няма край, само едно случване в нищото, един висящ момент, който не е ясно за какво се крепи, но като махало удря неподозирани някаки части от нас.
Не мога за разкажа нито една от историите. Помня само първата, понеже подаряват ковчег за рождения ден на Иван Петров (и сигурно това ме заинати да почвам три-четири пъти сборника, докато накрая го прочета много много бавно, по разказ на няколко дни), и смътно последния, в който отново става дума за подаръци и някои вътрешни симетрии за минимален момент просияват.
Оценявам таланта на това писане, в което нищо не е ясно и което не говори емоционално, бяга през глава от афоризмите и лесно смилаемите наблюдения. Остава някак вгледано в себе си и уж говори са̀мо със себе си, докато някое друго промълвяване не се отрази в нас.
Както и автократа пише в бележката си под линия на края, която е всъщност бележка в края, и технически, и съвсем буквално като позиция в книжното тяло, и аз нямам представа от будизъм. Честно казано, нямам представа и какво е самсара, какво се прекъсва и т.н. След като разбрах, нещата не станаха по-подредени и ясни.
Освен може би онова чувство за сиво протяжено пространство, в което се аха-аха да се заформят начеващите сюжети на всяка от историите. Интуитивно свързвам изтока с такова въплъщаване на нищото, пълно някакво изчистване до степен на смърт и нещо подобно улавям и тук, доколкото то не е наслагване на собствения ми прочит върху текста.
Разказите определено изискват внимание и усилие. Ако сядате да ги четете, се уверете, че сте добре отпочинали. Както и други ревюта отбелязват - наистина рядко явление в жанра у нас.

[Kaloyana · Rating 5 out of 5]

Много хубаво пише Елена Алексиева! Разказите всички са чудесни! Без напън и претенции, както всъщност пишат хората, които могат да пишат, а не да крадат, имитират и да си придават важности егоманиаци.
Супер книга, за която не се говори.

[Emanuil Vidinski · Rating 4 out of 5]

Силен сборник с чудесен стил, съвсем очаквано от Елена Алексиева. Хубав, плътен език, добър ритъм и никакви клишета, безумни метафори, орнаментика и кич. Можело и така да се пише. Поздравления

[NeDa · Rating 5 out of 5]

Личните ми читателски Нобелова, "Хр. Г. Данов" и "Перото" тази година ще зимуват при Елена Алексиева. Радвам се, че има поне едно съвпадение с официалните такива.

[Антония Апостолова · Rating 5 out of 5]

От многото прочетени български сборници с разкази през последната една-две години, този определено е един от най-концептуалните, най-прецизно написаните и най-световно звучащите. Просто от най-добрите. Признавам си, че харесвам Елена Алексиева повече като автор на къса проза - вероятно заради словесната и сюжетна концентрация, в която изпъква умението й да разказва по един много близък (дано тук не се разсърди за това сравнение) до моето светоусещане, естетични разбирания и собствено писане на разкази начин. Наистина, дано не звучи твърде самонадеяно, но за първи път усетих силно родство с моя собствен сборник “Потъване в мъртво море”, вероятно тъкмо поради въпросната концептуалност, подчиненост на обща тоналност и теми, но и заради чувствителността към езика като към важно самостоятелно измерение в историята. Неизбежно е силно да препоръчам “Прекъсването на самсара” (“Жанет 45”)!

Книгата събира единайсет истории за граничното, преходното, несигурното. Струва ми се, че така най-лаишки бих могла да определя тези разкази, в които мнозина от героите обитават междинни територии на човешкото съществуване, морал и опит. Самият този опит, както подсказва и заглавието, е поредица от крайни части в една верига на раждания и смърт (самсара), освобождението от което би ни оставило в бленувана и нескончаема нирвана. В самсара човекът е просто проявление, преображение, роля.

Животът и смъртта, болестта и здравето, лудостта и нормалността, егоизмът и човеколюбието, самодостатъчността и емпатията, свободата и наказанието, самотата и докосването, мъдростта и суетата, проницателността и слепотата - те са като ин и ян поредици в самсарата. Елена Алексиева обхожда техните междинни територии, прокарвайки чувствителни пръсти по белезите на човешкото - без излишни обяснения, с най-необходимите “доказателства”, за да разкаже цял един живот в няколко щриха. С образност и език, които заявяват неказаното, създавайки допълнителен смисъл, със способност да се придава символично значение и на най-обикновените предмети и жестове и да се превръщат вътрешните мисли на героите в афористични философски прозрения.
Прочетете цялото ревю тук: https://bit.ly/3nIo7oC

[Ralitsa Uzunova · Rating 4 out of 5]

“Но все си мисля, че за щастието много повече, отколкото за скръбта, е нужно да се разказва. Защото човек е устроен така, че за скръбта не му трябват доказателства, а за щастието постоянно са необходими. И когато си разказал за него на някого, поне си сигурен, че го е имало”

[Desislava Filipova · Rating 4 out of 5]

"Прекъсването на Самсара" Елена Алексиева е сборник с разкази, които са наглед обикновени истории за обикновени хора, но те са някъде в периферията на обществото, луди, различни, страдащи, търсещи в тях има повече нормалност и живот, отколкото в останалите. Между младостта и старостта, между здравето и болестта се появява усещането за смъртта и тогава сякаш човек се вкопчва още по-здраво в живота. В лудостта често има много повече разум, отколкото в нормалността. И в тази пъстра картина на живота, белязана от различни истории и съдби, времето може да спре и едно момиче да танцува безгрижно под светлините на прожектора в една дискотека, тя носи детска невинност, живот, щастие, дори и само за малко, докато светлините я осветяват. Щастието изглежда като нещо мимолетно и нетрайно:
"Но все си мисля, че за щастието много повече, отколкото за скръбта е нужно да се разказва. Защото човек е устроен така, че за скръбта не му трябват доказателства, а за щастието постоянно са необходими. Когато си разказал за него на някого, поне си сигурен, че го е имало."
Между две състояние винаги има нещо на границата, и понякога трябва да преминеш отвъд, за да осъзнаеш какво си преживял и какво те очаква занапред. Животът е поредица от завъртания, с времето човек губи това, което е имал някога в младостта си - любимата, зрението си (буквално и метафорично - дали вече не виждаш или са ти отнели прозореца към външния свят), илюзиите си, мечтите са заместени от рутината на една скучна и омразна преподавателска дейност. Но в животът не тези хора е имало и друго - перспективи, любов, семейство, различни хоризонти, след които следва рязък завой.
В тези истории има много чудати образи, необичайни събития, ненатрапчива мъдрост:
"Аз мисля, че щастието не е това да познаваш еднакво добре и мъдростта, и суетата, а в това да не ти се налага да избираш между тях"
Сборникът е много фокусиран и концептуален, а последният разказ е идеалния завършек. Самсара е кръговрат, веригата на ражданията и смъртта, могат ли героите да я прекъснат и да намерят своята Нирвана, е въпрос, който всеки читател ще осмисли сам по пътя, по който го повеждат разказите. Всяка история е пътуване навън към другите и навътре към себе си.

[Sve · Rating 5 out of 5]

Да чете човек Елена Алексиева си е истинско удоволствие.

[Borislava Velkova · Rating 4 out of 5]

Значиии, преди "Прекъсването" щях да кажа, че това е едва ли не най-якото нещо, което съм чела през годината. Първите шест разказа са съвършени - мъдри и майсторски написани, но лишени от интелектуално и естетическо маниерничене; обсъждащи "големите" философски и морални теми, но без нито един размахан пръст. Едно потапяне в много дълбокото, което обаче се усеща естествено като плуването за котките (често срещани тук), след като веднъж свикнат. Като прибавим и магическата корица, парчета от която се появяват в "Птиците" и "Източният прозорец", съм тотално зарибена.

После обаче идва "Прекъсването".

На самсарата, или, според будизма, на мъчителната поредица от животи и смърти преди окончателната нирвана. И нито един от разказите след това не ми харесва. Ама толкова нито един, че решавам, че няма как да е случайно.

И ето какво измислям: структурата на колекцията сигурно отразява целия му там цикъл. Лутането, малките знаци отгоре, после евентуалните пътища към крайната цел и накрая - издигането сред птиците в "Балонът", където се събират и всички парчета, които виждаме на корицата.

Връщам се към нея и пак съм омагьосана колко съвършено илюстрира текста - цветните ни души сред небесните птици и опитомените парченца от тях на измъчената земя.

Интересно, това ми напомня за друга книга от бг автор, която четох наскоро - "Старецът трябва да умре" - и за сходен момент, в който героят има възможност да погледне на нещата отвисоко. Там той казва: "Разбираш ли, приятелю, трябваха ми 7-8 часа яко пътуване, за да прелетя над мястото, откъдето тръгнах!"

Няма как да не се сетя и за любимия ми Dark...

И все пак нещо тук ме дразни. Както в "Приказка без край", която съм чела безброй пъти и в нито един от тях не ми е харесало как Атрею (героят) измества Бастиян (обикновеното момче), проблемите намират решения и цикълът се затваря. Сигурно нирваната не е за мене - със сигурност. Ама и стига пък сте ми я навирали отвсякъде, оставете мe да си правя самсарата. И хайде, моля ви се, не се правете пък, че вие сте почти там. Че ще трябва пак да се сваляме на земята - поради суета. Или пък да си взимаме звезди.

[Yoana Miteva · Rating 5 out of 5]

Елена Алексиева е в личния ми ТОП 3 на българските писатели. Пише много красиво, реди думите като перлички. Разказите й са нещо средно между мини романи и хайку. Имат есенцията на сложни и богати истории, а чувството е за иносказателност, многозначителност и достатъчно въздух за самостоятелни размисли и усещания. Един-два от разказите не ми харесаха толкова, но е нормално.

[Elena Petrova · Rating 3 out of 5]

Не е зле, но не е и супер. Историите не ми се видяха особено оригинални, а някак очаквах повече от Елена Алексиева и като стил.
Жестока корица на Люба Халева обаче!

[Maria · Rating 4 out of 5]

Беше приятно да чета в паралел с "Чуждестранният легион", интересно е да се наблюдава взаимодействието между текстовете от двата сборника. И самата корица ме вълнува - давам си сметка, че я разглеждам като почти отделен разказ, зад който също има значение.
Иначе, 10★ за "Идолът".

[Ина Иванова]

Какво се случва, когато съдбата на човек срещне съдбата на ножа, който той носи. Малки ли сме или значими пред огромната мрежа от възможности и избори? 11 запомнящи се разказа от Елена Алексиева, написани смело и с почти непроницаема ирония. Лаконични, без да са тържествуващо кратки. Разкази, чийто фундамент често е етичен, чийто етос обаче отправя поглед отвъд човешките мерки за морално и допустимо.
"възмездието е форма на опрощение, макар и често недостъпна за човешкия разум"
Силно, силно препоръчвам тази книга!
Заради...
Хладнокръвието, с което бивш полковник изслушва истината за здравословното си състояние - сякаш снема показания от лъжесвидетел - то е поредната метафора за горчивата дистанцираност, в което пребивава голяма част от човечеството. След всички битки и дилеми, далече в себе си ние сме отвъд самсара. Притихнали, обградени от "безпределно бъдеще", почти примирени стоици. Живеем и говорим сякаш "не съществуват неразрешими загадки, а само подробности".
Заради...
Самотността, жестокостта и скритото чувство за сломеност, но също и защото щом по земята ходят джуджета, не може между хората да няма крале, мъдреци, богове и кучета-учители.
Заради освобождаващото усещане, че битуваме в изгнание от истината. А за щастието трябва да се говори, за да се уверим, за да си спомним, че го има.
Героите на Елена Алексиева живеят и изживяват, боледуват и изтърпяват ежедневието в покрайнините на социума, в ничията земя между успешните градски хора и маргиналите. ("хората гледаха тъжно чужденците и себе си, а в меланхолията им прозираше някакво буйство и обидена гордост")
Но някъде, въпреки и все пак "правдата беше над всичко". А как се прекъсва самсара човек научава неусетно. Или от последния разказ 🙂

[Andre · Rating 2 out of 5]

Езикът е претенциозен, а авторското самочувствие струи от почти всяка страница, внушавайки прекомерна увереност в собствената изключителност. Предполагам, че този стил може да бъде възприет от определен кръг читатели, но за мен е неприемлив.

Открих и смущаващи логически пропуски. Например, в епизода със секса на гробището (който като цяло демонстрира непознаване на психологията и поведението на подобен тип хора), нелогично изчезва детето на героинята(колко удобно...).

Изолираният начин на живот, който води авторката, ограничава разбирането ѝ за функционирането на света, което неизбежно се отразява на достоверността на описанието. Както и в предишно нейно произведение ("Вулкан"), става ясно, че авторът пише за теми, в които не е компетентен. Надявам се, че следващата книга на Елена ще бъде посветена на материал, който тя наистина познава, за да може да използва таланта си по най-добрия начин.

[Георги Тенев · Rating 4 out of 5]

Струва ми се, в този сборник се намира най-добрият разказ на Елена Алексиева. И най-представителния за нейната кратка проза. Това е сериозно твърдение, като се има предвид колко разнообразни са предишните ѝ сборници, начело с емблематичния („култов“ се казваше навремето) „Читателска група 31“.
Говоря за разказа „Птиците“. Има сакрални мигове на майсторство – описанието на блъскащата се в стаята дива птица, тревогата вътре в ума на героинята, вътре в къщата, преливането на банално и метафизично пространство. Това е висок, много висок полет. И през цялото време – просто, достъпно, „фактическо“ разказване.
Прочетох, впрочем, едно мнение на читател тук, в което се казва, че това е „писане, в което нищо не е ясно“. Още едно доказателство, че от четене до четене има разлика колкото от писане до писане.

[Ana Komsalova · Rating 5 out of 5]

От онези книги, след които се чувстваш по-зрял, по-изстрадал…Чудиш се дали ти самият не си преживял историите, така умело изтъкани от Елена Алексиева. Толкова много човешки съдби, болка, самота, катарзиси, прераждане, надежда.
Най-вече надежда и констанстно очакване (дори в привидния застой) на нещо ново, едновременно плашещо и любопитно.
Разказите учат на емпатия, човечност, духовна сила и непреклонност.
Благодарна съм, че животът ме срещна с книгата, пожелавам на всеки да я (пре)открие в подходящ за него момент в житейския му път.

Любим мой цитат, който ме държи в плен откакто прочетох един от първите разкази: “Такъв е животът, казвахме си, понеже нищо не разбирахме, а то нямаше и нищо за разбиране”.

[Silvia · Rating 5 out of 5]

Това е книга, която се чете разказ по разказ - четеш, спираш, замисляш се, препрочиташ, намираш нов нюанс в историята. Наистина силен сборник, изпълен с внимание към детайла, интересни истории, метафории, изящност на езика. Удоволствие бе да го прочета, определено ще го препрочета.

[Kari Ni · Rating 4 out of 5]

Страхотни кратки истории от български писател!

Чудати герои, вълнуващи истории, сюрреалистична атмосфера. Елена Алексиева доказва, че може да разказва с хумор, талант и усет дори за най-закътаните кътчета на човешката душата.

Останах възхитена.

[Night.Wisp · Rating 4 out of 5]

Разкази, които поглъщат душата и съществуват на ръба на всекидневието.

Страхотно впечатление от първата книга на Елена Алексиева, която ми попадна.

4* защото от време на време ми се искаше да не тълкувам края (все пак, понякога читателите са мързеливи).

[Denitsa Raykova · Rating 4 out of 5]

Изключително проникновени разкази от талантлива авторка, с която се "срещам" за първи път.

[Мартин Касабов]

Много силна корица. А последният разказ действително те кара да се върнеш в началото.