Изкуството да се сбогуваш ни разкрива със силната си и красива поезия Аксиния Михайлова.
От картините в поезията ѝ струи мощна и дълбока красота. Това е песнопение на жена, което разтърсва. Глас на рядка птица, чиято мелодия, отекваща в едно балканско небе, омайва и заслепява.
Аксиния Михайлова е алхимик. Тя си присвоява думи, които всички ние смятаме, че познаваме, отвежда ги другаде, потопява ги в кладенеца на живота си и ни ги връща преобразени.
Аксиния Михайлова е родена на 13 април 1963 г. Поет и преводач. Автор на няколко поетични книги:
1994 – “Тревите на съня”, стихотворения, изд. “Български писател” 2004 – “Луна в празен вагон”, стихотворения, изд. ФБЛ “Аквариум Средиземноморие” 2005 – “Три сезона”, кратки форми, билингва, бълг./фр., издателство ЛЦР 2006 – Krotenie/Domptage, Edicia Viachlasne LIC, Bratislava 2008 – Най-ниската част на небето. ФБЛ, 2008
Нейни стихове са печатани почти във всички български литературни списания и вестници, в различни антологии в България и чужбина. Публикувани са във Франция, Белгия, Румъния, Молдова, Словакия, Сърбия, Хърватска, Македония, Литва, Египет, както в български, руски, белгийски, френски и японски литературни сайтове.
Участва в основаването на първото частно литературно списание “Ах, Мария”, член на редколегията му.
Съставител и преводач на “Антология на съвременната литовската поезия”, (2007), както и на повече от петнадесет книги с поезия и проза.
Сред преведените от нея автори са Жорж Батай, Жан Жьоне, Венюс Кури-Гата, Силви Жермен, Жан-Клод Вилен, Роз-Мари Франсоа, Хориа Бъдеску, Фабио Ското, Владас Бразюнас, Марцелиюс Мартинайтис, Дагния Дрейка, Даниел Пи, Паскал Керо, Доминик Шипо и др.
През 2002 г. участва в учредяването на поетическото движение “Cap à l’Est” в Будмерице, Словакия, обединяващо френскоговорящи поети от средна и източна Европа и става представител на движението за България.
Участвала е в множество европейски и световни поетични фестивали и форуми.
Член на Сдружението на Българските писатели и Световната хайку асоциация.
Прекрасен cборник, великолепни стихове на Аксиния Михайлова!
Ще сложа цитат от анотацията, който за мен най-добре описва красотата на прочетеното.
“Аксиния Михайлова е алхимик. Тя си присвоява думи, които всички ние смятаме, че познаваме, отвежда ги другаде, потопява ги в кладенеца на живота си и ни ги връща преобразени.” Никола Крус
Да чакаш, да искаш да чакаш, да умееш да чакаш, докато протяжният следобяд се процежда през прозорците, прекалено тесни за високите тавани с огледала, в чиито ъгли клечи нощта. Позволи ми да отворя вратата, не е по мярката ми този дом с огромното желязно легло, в което лежат още топлите очертания на едно мъжко тяло: чие тяло питаш и от коя есен? Без значение е за крехкия вечерен здрач; телата постепенно изгубват топлината си и завръщанията са несъстоятелни, когато в леглото нахлува неизменният студ, дори да запалиш тлеещите камини на спомена, не ще докосваш същото тяло. Позволи ми да затворя тази врата. Мъглата бавно приижда, пълзи по пътеката, приижда мъглата и обгръща телата ни, не е възможно да напиша думите, които ме правеха щастлива: толкова е гладка кожата ти, страхувам се да не я нараня, ако те докосна. Не е възможна промяната, защото думите ден след ден умъртвяват пеперудите на страстта и самотата е, която си подхвърляме един на друг като топката на неродената ни дъщеря. Позволи ми да отворя вратата, не е по мярката ми такъв живот.
Една от най-добре композираните поетични книги, които съм имал удоволствието да прочета - в нея и хората, запознати със старите стихосбирки на Аксиния, и нови читатели могат да открият много. За такива книги е трудно да се говори, а често е и безполезно - те трябва да се усетят и всеки да ги открие за себе си.
В творбите, събрани в "Изкуството да се сбогуваш" (изд. "Жанет 45", 2021), Аксиния Михайлова се удавя в морето на непосилните болки, за да се извади на брега – по-жива от всякога, преглътнала солта и направила си скулптури от нея. А после ги удря безжално, пръска ги в стената и с лекота превръща счупените стъкълца в зрънца пшеница, и храни отворените язви до насита, а вземат ли да преяждат – порязва ги отново със стъклата, с митологична топлина им пуска кръв, а те цъфтят, прозрели същината си, и пак сбогуват се с нея.
Влачат се ниско над земята мислите ти като пред буря.
В края на август ще потекат на юг и пак ще навлезеш в есента с глава като празно лястовиче гнездо. Това е време, когато нито разноцветните пера на свободата, нито покълващите й телени мрежи са от значение.