Себепознанието е много сложен и в повечето случаи - дълъг процес. Понякога не ни стига и цял един живот, за да го постигнем. Защо се получава така? Един възможен отговор би бил – защото не сме статични, променяме се, а и не сме в статична среда, случващото се около нас и с нас играе не по-малка роля в процеса на себеопознаване и изграждане.
„Предизвикване на пламъка“ от Светослав Димитров е именно книга за себепознанието и по-скоро – откриването на себе си, откриването на Аз-а. Може би тук е моментът да вметна, че написаното по-долу може да съдържа подсказки относно сюжета в книгата.
Главният герой – Давид, оставен на чужди грижи още от малък, преминал през множество чужди животи, остава сякаш чужд най-вече за себе си.
Неслучайно е и избраното име – препратка към Давид – статуята, излязла от ръцете на един от най-големите гении, раждани някога – Микеланджело Буонароти. Микеланджело извайва Давид в междинната възраст между момчето и мъжа, това показват и несъразмерно дългите ръце на статуята. Една от версиите е, че тя представя Давид преди сблъсъка му с Голиат, т.е. показва напрежение, готовност за бъдеща битка. Всички знаем, че накрая Давид побеждава своя противник, но този момент - преди двубоя, преди достигането на известния на всички завършек, е запечатан завинаги. Именно в такъв един момент е хванат и героят в романа – готов за бъдеща битка, очакващ да се изправи срещу себе си, срещу миналото си, да преживее всичко, случило му се досега, отново и да го осмисли, да прости и в последсвтие – да намери път към себе си.
През цялото повествование се усеща въпросното напрежение. Авторът, впрягайки героя си в търсене на миналото, ни прекарава през различни истории, всяка една, носеща отпечатъка си върху настоящия му образ, но всичко се случва бързо, сякаш Давид толкова време е чакал тази възможност, а може би е и събирал смелост, да разтвори отново старите рани, оставили белези, да наложи тези белези един върху друг, образувайки картата, сочеща пътя му към него самия. Път, водещ към спасение – и тук именно идва важността на образа на детето и заложената в него идея - децата ни са тези, които ни спасяват – чрез тях получаваме втори шанс да спасим детето вътре в себе си.