Нарине Абгарян - "Зулали", изд. "Лабиринт" 2021, прев. Иван Тотоманов
Отлагах прочитането на тази книга половин година.
Така човек понякога отлага някое голямо удоволствие - защото знае, че му предстоят прекрасни мигове, но знае и друго - че те ще отминат бързо, твърде бързо. И затова нарочна изчаква, подготвя се, предвкусва. Затова отлагах и аз - защото Нарине Абгарян още с първата си книга се нареди сред любимите ми автори. И отлагах, за да бъде по-хубав моментът.
Но колкото и да отлага човек, моментът все някога идва. И откриваш, че не можеш да четеш бавно - искаш да погълнеш страниците, да ги изпиеш, да влезеш във вска една история. Без значение дали е тъжна или весела, дали е изпълнена с болка или те кара да смееш като дете.
Нарине Абгарян е вълшебница.
Вълшебница, която разказва истории. И така вплита вълшебството си в тях, че забравяш къде си. Забравяш собствената си история, собственото си настояще, и си само там, сред героите на Нарине.
А те са толкова различни и пъстри.
Както са различни и исторлиите. Първите две карат душата ти да се свива, усещаш как се задавяш от болка, в един момент се досещаш какво ще се случи, но се молиш и надяваш да не стане така, да се окаже, че си сбъркал, че интуицията те е подвела. Толкова близка ти става тази Зулали, че искаш да я прегърнеш, защитиш, да не допуснеш никой да я нарани - а когато това вече се е случило, забравяш, че тя и останалите в нейната история живеят само на страниците, и искаш да намериш този, който я е наранил, и да го накараш да си плати за това.
Мисълта, която се въртеше постоянно в ума ми, докато четях втория разказ, беше: "Никой не прощава красотата". Нито нея, нито различността. Сякаш чуждата красота и свободен дух ни напомнят колко страхливи можем да бъдем понякога - да се боим да покажем онази част в себе си, която не приема нелепите правила и забрани и която не смята, че красотата е равна на "разпуснатост".
Книгата е разделена на няколко части, като последните две - "Пораснали и не чак толкова" и Съседите" съдържат силни автобиографични елементи. И Докато в първите девет истории преобладава тъжното и на моменти дори трагичното, и това е общата нишка, която ги свързва, разказите в тези две части са пъсстри и разнородни и всеки от тях предизвиква различни чувства - радост, смях, малко сълзи, малко тъга; а някои, в които Абгарян вмъква спомени от детството си, карат и нас да си припомним детски преживелици.
Нарине Абгарян умее да разказва убедително всякакви истории - и тъжни, и весели, и истински, и измислени. И колкото и да те е натъжила една история, накрая си благодарен, че си я прочел - а благодарение на прекрасдното писане дори си я съпреживял.
В книгата има явни препратки към "Три ябълки паднаха от небето", има и "значещи" имена - и всичко това я прави още по-пленителна. И за пореден път се убеждавам, че каквото и да има ми разкаже Нарине Абгарян, ще го прочета с удоволствие. Защото в днешно време са много тези, които пишат, но твърде малко - тези, които владеят вълшебството на разказването.
А тя го владее прекрасно.
И се радвам, че скоро ми предстои нова "среща" с нея.