What do you think?
Rate this book
Цветът на хамелеона
Романът, по който е създаден едноименният филм
Романът „Цветът на хамелеона”, първоначално издаден под надслов „Цинкограф”, е черна комедия-трилър, чието действие отвежда във времето на нежните революции в Източна Европа. Маниакален конспиратор създава свой фантомен отдел на тайните служби със собствена агентура и документация. Архивът на частното ДС става пружина на напрегнат сюжет с трагикомични обрати, докато мистериозният му създател се опитва да ужили властта. Една история без невинни, заплела в сложна мрежа интригантстващи интелектуалци и философстващи ченгета. Едноименният филм (2012 г., режисьор: Емил Христов, участието на: Рушен Виденлиев, Руси Чанев, Деян Донков, Ирена Милянкова, Михаил Билалов, Самуел Финци, Касиел Ноа Ашер и дори самият автор и сценарист в една от малките роли) е носител на Голямата награда „Златна роза” за най-добър пълнометражен филм, Специално споменаване на Филмовия фестивал в Солун, номинации за награда „Откритие” на Международния филмов фестивал в Торонто и награда „Бронзов кон” на Филмовия фестивал в Стокхолм.
Владислав Тодоров е роден през 1956 г. в София. Доктор на философските науки на Пенсилванския университет, САЩ, където понастоящем преподава литература и кино. Автор на книгите „Адамов комплекс”, “Red Square, Black Square: Organon for Revolutionary Imagination”, “Малък парадокс за театъра и други фигури на живота” и „Хаотично махало: политическа публицистика”. Дебютният му роман „Дзифт” (2006) става основа за сценария на едноименния филм, получил националната филмова награда за литературен сценарий на 2009 г.
Романът „Цветът на хамелеона”, първоначално издаден под надслов „Цинкограф”, е черна комедия-трилър, чието действие отвежда във времето на нежните революции в Източна Европа. Маниакален конспиратор създава свой фантомен отдел на тайните служби със собствена агентура и документация. Архивът на частното ДС става пружина на напрегнат сюжет с трагикомични обрати, докато мистериозният му създател се опитва да ужили властта. Една история без невинни, заплела в сложна мрежа интригантстващи интелектуалци и философстващи ченгета. Едноименният филм (2012 г., режисьор: Емил Христов, участието на: Рушен Виденлиев, Руси Чанев, Деян Донков, Ирена Милянкова, Михаил Билалов, Самуел Финци, Касиел Ноа Ашер и дори самият автор и сценарист в една от малките роли) е носител на Голямата награда „Златна роза” за най-добър пълнометражен филм, Специално споменаване на Филмовия фестивал в Солун, номинации за награда „Откритие” на Международния филмов фестивал в Торонто и награда „Бронзов кон” на Филмовия фестивал в Стокхолм.
Владислав Тодоров е роден през 1956 г. в София. Доктор на философските науки на Пенсилванския университет, САЩ, където понастоящем преподава литература и кино. Автор на книгите „Адамов комплекс”, “Red Square, Black Square: Organon for Revolutionary Imagination”, “Малък парадокс за театъра и други фигури на живота” и „Хаотично махало: политическа публицистика”. Дебютният му роман „Дзифт” (2006) става основа за сценария на едноименния филм, получил националната филмова награда за литературен сценарий на 2009 г.
288 pages, Paperback
First published April 1, 2010
1 person is currently reading
23 people want to read
About the author
Vladislav Todorov
8 books11 followersВладислав Тодоров Тодоров е културолог. Завършил е ВИТИЗ през 1982 г. с дипломна работа върху творчеството на Александър Сухово-Кобилин. Защитил е две докторски дисертации: едната по изкуствознание към БАН, през 1987 г., и, през 1996-а, една в Пенсилванския университет, където понастоящем преподава културна история на Русия и Източна Европа.
Публикувал е статии и студии в Англия, Франция, Германия, САЩ, Русия, Унгария, Чехия и Словения.
Първите му белетристични опити излизат в американските списания “Постмодерна култура” и “Челси”. Член основател на кръга "Синтез".
Публикувал е статии и студии в Англия, Франция, Германия, САЩ, Русия, Унгария, Чехия и Словения.
Първите му белетристични опити излизат в американските списания “Постмодерна култура” и “Челси”. Член основател на кръга "Синтез".
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 4 of 4 reviews
November 24, 2022
Из архивите - рецензия за в. "Гласове".
Без видим страх от "синдрома на втория роман", авторът на "Дзифт" Владислав Тодоров току-що излезе на пазара с "Цинкограф". Под непривлекателната сива корица с поредното ефектно заглавие (неясно на първо гледане, но звучно и от една дума – добър ход) не се крие нито надминаване, нито провал, а още от същото. Не, нямам ни най-малко намерение да омаловажавам книгата: "същото" в случая е такава свобода на езика, каквато българската литература от последните много десетилетия не знае. В "Цинкограф", както и в "Дзифт", езикът е пуснат да вилнее във всичките си потенциалности, да диша и да се множи в посоките, които са заложени в нормата му, но рядко се използват. Казано иначе – на фона на хилядите авторски и преводни текстове, в които регламентираните четири движения на вратовете и ръцете на разказвачите (нагоре, надолу, наляво и надясно) са разнообразени с отклонения само поради грешка и навяхване, прозата на Тодоров изпъква с цирковата гъвкавост на жената-каучук. И не само лексиката, която е смущаващо богата и точна, а и всевъзможни морфологични и синтактични сглобки са изкарани от нафталина на теорията, дарени са с плът и са пуснати във весел практически марш: "свенливо полюбващ", "каба задник", "войниче с вид на грудка", "необетовани мозъци", "тази вина е невменяема", "постъновъчно избухна"... Тук са и смъртоносните нелепици на перверзната медийна, партийна или ведомствена пустословност (движение "Тих страж", Български духовно-демократичен блок "Тръба", "активно мероприятие", "Профилактика и остри лустрации" и пр.), естественият разкош на ономастиката (Горни Дрожди, Кокалов, Мляков, Българана Кюспечева, Мадара Пенчева) и така нататък, и така нататък. Както и в "Дзифт", огромна част от очарованието идва от конструкцията на думи и фрази, от побъркващото им разнообразие и отношението на автора към тях – формата често казва повече от съдържанието.
Забележителният език и фактът, че като в жив музей на последните години на комунизма и "зората на демокрацията" реалии от всякакъв порядък са разположени по местата си и вкарани в гротескно действие, правят "Цинкограф" книга достойна за прочит и препоръчителна за притежаване. Нещата и думите от това "възпалено" (любима дума с ранг на специално понятие у Тодоров) минало се появяват в едно непривично неподсладено, неформално, не (директно) обвинително говорене: като се започне с материалния реквизит (машината за лъскане на обувки, компютрите "Правец", шоколада "Крава") и се завърши с назоваването на по-важните морални дадености със собствените им имена: българският самиздат ("такъв няма") – "движения в празното"; българските "списъчни" дисиденти-интелектуалци – "бравурен набор от банални самозванци"... които със своя език "разчесват маймуната на своята суета"; елитът – "в тази страна вкупом приклекнал"; българите – "нямаме талант да произведем нищо свое, а само ерзаци, жалки подобия" и прочее.
Романът започва с два трупа и докрая поддържа дух на криминална интрига с все инспекторите и загадките. "Цинкограф" се явява за първи път като име на компютърен вирус, за втори – като подател на анонимен сигнал до полицията, за трети – като роман-диверсия на някой си "руски невъзвращенец" Фьодоров, а за четвърти и най-конкретно свързан със заглавието – като професия на главния герой Батко Стаменов в печатницата (мистификация колкото щете).
Отново, като в "Дзифт", има истории в историята и връщания назад във времето (чудесни са "документът" за смъртта на Стефан Стамболов и дневникът на Гешев). Жанрът, заявен от автора, е фарсов или абсурдистки "психотрилър" – бих добавила mockumentary, както англоговорящите наричат ироничните фалшификации на документални произведения. Родството на "Цинкограф" в този смисъл е със "Зелиг" на Уди Алън (и наивния му по-малък брат "Форест Гъмп"): един нищожен от гледна точка на историята субект маниакално се появява в ключовите моменти на историята и – както ни "разкрива" фалшивият документ – всъщност я насочва. В "Зелиг" разпознаваме негероичния герой по вялото очилато присъствие, в "Гъмп" – по отнесения поглед и бързите крака. В "Цинкограф" имаме един човечец, споменатият вече Батко Стаменов, възвел доносничеството от хоби в смисъл на живота си и възсъздал в миниатюра структурата на ДС за собствено ползване след 1989-та (отдел ПОЛ): неговите Велики Събития са от порядъка на палатковия Град на истината в София; запазената марка – вратовръзка в жълто-чер пепит. Всичко това е разказано от човек с парадоксалното мислене и изказа на пияния гений Венедикт Ерофеев ("Като дете си мечтаех да стана — какъв си мечтаех да стана? Лъжесвидетел, огнепоклонник, кърмачка...", цитирам Веничка)
Вярно, тонът е монологичен (нещо, което от третата или четвъртата книга в същия стил вероятно ще дотегне, но засега още сработва): мюнхаузеновска нишка на повествованието, в която от клокочещия казан на думите образите се надигат и връщат към предишното състояние за миг. Те не се учленяват, не добиват твърди контури, не влизат и излизат самостоятелно от сцената – хор няма, няма дори и диалог: говоренето е хомогенно – витиеватият, помпозен, задъхан почерк на разказвача. Затова най-ярко изпъква именно той, който технически е в добрата стара анонимна позиция на вездесъщост, но на практика се оказва главен деец – на неговия несигурен критерий трябва да се уповаваме, докато ни поднася един след друг всички участници в една много занимателна история, преработени и осмислени (и участниците, и историята) в собствената му душевна и словесна материя. Многото персонажи звучат на един глас и всички са по своему убоги (неслучайно това прилагателно е щедро поръсено из текста). Ясно – в гротеска образите не могат да са други, буквална правдоподобност не бива да се търси, нито пък нещо да се взема насериозно. Но все пак имам чувството, че намерението на автора в никой момент не е било да го вземат изцяло несериозно.
Една малка редакция можеше да премахне малкото, но явни калки от английски като "хвърлям ръцете си във въздуха" или "твърдосварени комунисти" (hardboiled?), или повторителната характеризация на герои през ортопедичните им обувки (двама различни), "кърмещия" им маниер (две различни), "самосезирането" им за едно или друго и прочее. Не това е стилистичният проблем обаче, а друго: сексуалният пласт тук (шеги, сравнения, "овкусявания" на текста) е по-скоро казармено груб и на места занулява виртуозността на цялото. (Не, никаква чосъровска игра с долницата не оправдава евтиния като "от тръскането се чувстваш срамно увиснал на чатал като първичен полов орган"). Кулминация на тази склонност е моментът с мозъка, съхранен в сперма – толкова е кичозен (заради пълната ненужност на "предизвикателството", което отправя), че няма с какво да се разграничи от обикновено словоблудство. Жал ми е също, че непринуденото въображение на толкова осведомения и богат на идеи автор така скучно се разправя с женските образи: плътският живот на нашия Батко включва застреляни "интелектуалки", стари моми "с късна дефлорация", евтини циганки, лесни жени тип "цвички" и мигове на самообслужване.
Жал ми е за още нещо, но вече в съвсем друга посока: че внедрените в текста действителни личности, ситуации и фрази (отново както в "Дзифт" и отново неясно дали отмъстително, подигравателно или напротив, от симпатия) няма как да бъдат разпознати от някого, който не е един от (близкия кръг на) споменатите. Моят максимум е да засека израза "еблива въртокъщница" – проваленият и като комплимент, и като обида опит за оригиналничене на един български критик по адрес на поетеса, приписан тук на белогвардейски офицер по повод Султана Рачо Петрова... Бих се радвала на глоси, на буквален ключ към романа, защото и съхраняването на тези убогости е важно. (Изключително полезен ми беше например такъв ключ към мощната, политическа по същество стихосбирка на Николай Атанасов "Органични форми".)
"Вирусите са българския самиздат, самороден и неподправен", обяснява Чамов, един от героите на Тодоров за същинската сила на българското "творчество" – не в оригиналите, а в тяхното извращаване. "Цинкограф" е вирус. Изтърбушва думите от обичайните им значения, или ги покачва върху други, струпва ги в странни компании и те изведнъж лъсват в цялата си безпомощност или ужас. Препоръчвам романа горещо (без любов – тук няма към какво да се привържеш, – но с любопитство) и по възможност успоредно с интересните и важни публицистични текстове на автора на vladislavtodorov.com.
Без видим страх от "синдрома на втория роман", авторът на "Дзифт" Владислав Тодоров току-що излезе на пазара с "Цинкограф". Под непривлекателната сива корица с поредното ефектно заглавие (неясно на първо гледане, но звучно и от една дума – добър ход) не се крие нито надминаване, нито провал, а още от същото. Не, нямам ни най-малко намерение да омаловажавам книгата: "същото" в случая е такава свобода на езика, каквато българската литература от последните много десетилетия не знае. В "Цинкограф", както и в "Дзифт", езикът е пуснат да вилнее във всичките си потенциалности, да диша и да се множи в посоките, които са заложени в нормата му, но рядко се използват. Казано иначе – на фона на хилядите авторски и преводни текстове, в които регламентираните четири движения на вратовете и ръцете на разказвачите (нагоре, надолу, наляво и надясно) са разнообразени с отклонения само поради грешка и навяхване, прозата на Тодоров изпъква с цирковата гъвкавост на жената-каучук. И не само лексиката, която е смущаващо богата и точна, а и всевъзможни морфологични и синтактични сглобки са изкарани от нафталина на теорията, дарени са с плът и са пуснати във весел практически марш: "свенливо полюбващ", "каба задник", "войниче с вид на грудка", "необетовани мозъци", "тази вина е невменяема", "постъновъчно избухна"... Тук са и смъртоносните нелепици на перверзната медийна, партийна или ведомствена пустословност (движение "Тих страж", Български духовно-демократичен блок "Тръба", "активно мероприятие", "Профилактика и остри лустрации" и пр.), естественият разкош на ономастиката (Горни Дрожди, Кокалов, Мляков, Българана Кюспечева, Мадара Пенчева) и така нататък, и така нататък. Както и в "Дзифт", огромна част от очарованието идва от конструкцията на думи и фрази, от побъркващото им разнообразие и отношението на автора към тях – формата често казва повече от съдържанието.
Забележителният език и фактът, че като в жив музей на последните години на комунизма и "зората на демокрацията" реалии от всякакъв порядък са разположени по местата си и вкарани в гротескно действие, правят "Цинкограф" книга достойна за прочит и препоръчителна за притежаване. Нещата и думите от това "възпалено" (любима дума с ранг на специално понятие у Тодоров) минало се появяват в едно непривично неподсладено, неформално, не (директно) обвинително говорене: като се започне с материалния реквизит (машината за лъскане на обувки, компютрите "Правец", шоколада "Крава") и се завърши с назоваването на по-важните морални дадености със собствените им имена: българският самиздат ("такъв няма") – "движения в празното"; българските "списъчни" дисиденти-интелектуалци – "бравурен набор от банални самозванци"... които със своя език "разчесват маймуната на своята суета"; елитът – "в тази страна вкупом приклекнал"; българите – "нямаме талант да произведем нищо свое, а само ерзаци, жалки подобия" и прочее.
Романът започва с два трупа и докрая поддържа дух на криминална интрига с все инспекторите и загадките. "Цинкограф" се явява за първи път като име на компютърен вирус, за втори – като подател на анонимен сигнал до полицията, за трети – като роман-диверсия на някой си "руски невъзвращенец" Фьодоров, а за четвърти и най-конкретно свързан със заглавието – като професия на главния герой Батко Стаменов в печатницата (мистификация колкото щете).
Отново, като в "Дзифт", има истории в историята и връщания назад във времето (чудесни са "документът" за смъртта на Стефан Стамболов и дневникът на Гешев). Жанрът, заявен от автора, е фарсов или абсурдистки "психотрилър" – бих добавила mockumentary, както англоговорящите наричат ироничните фалшификации на документални произведения. Родството на "Цинкограф" в този смисъл е със "Зелиг" на Уди Алън (и наивния му по-малък брат "Форест Гъмп"): един нищожен от гледна точка на историята субект маниакално се появява в ключовите моменти на историята и – както ни "разкрива" фалшивият документ – всъщност я насочва. В "Зелиг" разпознаваме негероичния герой по вялото очилато присъствие, в "Гъмп" – по отнесения поглед и бързите крака. В "Цинкограф" имаме един човечец, споменатият вече Батко Стаменов, възвел доносничеството от хоби в смисъл на живота си и възсъздал в миниатюра структурата на ДС за собствено ползване след 1989-та (отдел ПОЛ): неговите Велики Събития са от порядъка на палатковия Град на истината в София; запазената марка – вратовръзка в жълто-чер пепит. Всичко това е разказано от човек с парадоксалното мислене и изказа на пияния гений Венедикт Ерофеев ("Като дете си мечтаех да стана — какъв си мечтаех да стана? Лъжесвидетел, огнепоклонник, кърмачка...", цитирам Веничка)
Вярно, тонът е монологичен (нещо, което от третата или четвъртата книга в същия стил вероятно ще дотегне, но засега още сработва): мюнхаузеновска нишка на повествованието, в която от клокочещия казан на думите образите се надигат и връщат към предишното състояние за миг. Те не се учленяват, не добиват твърди контури, не влизат и излизат самостоятелно от сцената – хор няма, няма дори и диалог: говоренето е хомогенно – витиеватият, помпозен, задъхан почерк на разказвача. Затова най-ярко изпъква именно той, който технически е в добрата стара анонимна позиция на вездесъщост, но на практика се оказва главен деец – на неговия несигурен критерий трябва да се уповаваме, докато ни поднася един след друг всички участници в една много занимателна история, преработени и осмислени (и участниците, и историята) в собствената му душевна и словесна материя. Многото персонажи звучат на един глас и всички са по своему убоги (неслучайно това прилагателно е щедро поръсено из текста). Ясно – в гротеска образите не могат да са други, буквална правдоподобност не бива да се търси, нито пък нещо да се взема насериозно. Но все пак имам чувството, че намерението на автора в никой момент не е било да го вземат изцяло несериозно.
Една малка редакция можеше да премахне малкото, но явни калки от английски като "хвърлям ръцете си във въздуха" или "твърдосварени комунисти" (hardboiled?), или повторителната характеризация на герои през ортопедичните им обувки (двама различни), "кърмещия" им маниер (две различни), "самосезирането" им за едно или друго и прочее. Не това е стилистичният проблем обаче, а друго: сексуалният пласт тук (шеги, сравнения, "овкусявания" на текста) е по-скоро казармено груб и на места занулява виртуозността на цялото. (Не, никаква чосъровска игра с долницата не оправдава евтиния като "от тръскането се чувстваш срамно увиснал на чатал като първичен полов орган"). Кулминация на тази склонност е моментът с мозъка, съхранен в сперма – толкова е кичозен (заради пълната ненужност на "предизвикателството", което отправя), че няма с какво да се разграничи от обикновено словоблудство. Жал ми е също, че непринуденото въображение на толкова осведомения и богат на идеи автор така скучно се разправя с женските образи: плътският живот на нашия Батко включва застреляни "интелектуалки", стари моми "с късна дефлорация", евтини циганки, лесни жени тип "цвички" и мигове на самообслужване.
Жал ми е за още нещо, но вече в съвсем друга посока: че внедрените в текста действителни личности, ситуации и фрази (отново както в "Дзифт" и отново неясно дали отмъстително, подигравателно или напротив, от симпатия) няма как да бъдат разпознати от някого, който не е един от (близкия кръг на) споменатите. Моят максимум е да засека израза "еблива въртокъщница" – проваленият и като комплимент, и като обида опит за оригиналничене на един български критик по адрес на поетеса, приписан тук на белогвардейски офицер по повод Султана Рачо Петрова... Бих се радвала на глоси, на буквален ключ към романа, защото и съхраняването на тези убогости е важно. (Изключително полезен ми беше например такъв ключ към мощната, политическа по същество стихосбирка на Николай Атанасов "Органични форми".)
"Вирусите са българския самиздат, самороден и неподправен", обяснява Чамов, един от героите на Тодоров за същинската сила на българското "творчество" – не в оригиналите, а в тяхното извращаване. "Цинкограф" е вирус. Изтърбушва думите от обичайните им значения, или ги покачва върху други, струпва ги в странни компании и те изведнъж лъсват в цялата си безпомощност или ужас. Препоръчвам романа горещо (без любов – тук няма към какво да се привържеш, – но с любопитство) и по възможност успоредно с интересните и важни публицистични текстове на автора на vladislavtodorov.com.
January 29, 2014
Не би било никак излишно, дори скромно бих споделила, че би било повече от полезно, ако средностатистическият български писател почете (пък живот и здраве прочете) ,,Цинкограф’’ на Владислав Тодоров. Защото независимо, че историите в соц-дрешки наистина започнаха да се изосват и да отесняват на литературата, романът остава извън всяко клише. Защото Тодоров е писател. Писател, който умее да използва езика и не се бои да го направи. Езикът на ,,Цинкограф” си играе с думите и героите. Завърта се около иронията и близва сарказма. Кратки фрази, дълга мисъл. Кой да предпoложи това за история за агенти, комунисти, псевдоинтелектуалци, преврати, дребни машинации и едри такива?
Батко (що за име е това така и не става ясно) е млад мъж, който няма стабилно семейство. Отгледан от леля си, той има две основни хобита – да чете списание ,,Космос” и да си бърка в гащите. На второто не се гледа с много добро око, понеже от онанизма до епилепсията имало само една крачка. Така де, Батко се учи да не се отдава на естествените си мъжки нагони и да ги подтиска както намери.
В един момент (ако четете книгата преходът от онанизма към агентурата ще ви се стори по-плавен) Батко е вербуван за агент на ДС. След като е уволнен от поста си обаче, той решава да се подиграе и измами тайна група млади интелектуалци, представяйки се за агент от отдел ПОЛ на тайната полиция.Такъв отдел, разбира се, няма. Среден пръст за жертвите, защото Батко принуждава членовете на кръга ,,Нова мисъл” да вършат разнообразни процедури, които целят унижението и евентуално им унищожение. Когато моментът настъпи.
http://izgubenivprehoda.com/?p=827&am...
Батко (що за име е това така и не става ясно) е млад мъж, който няма стабилно семейство. Отгледан от леля си, той има две основни хобита – да чете списание ,,Космос” и да си бърка в гащите. На второто не се гледа с много добро око, понеже от онанизма до епилепсията имало само една крачка. Така де, Батко се учи да не се отдава на естествените си мъжки нагони и да ги подтиска както намери.
В един момент (ако четете книгата преходът от онанизма към агентурата ще ви се стори по-плавен) Батко е вербуван за агент на ДС. След като е уволнен от поста си обаче, той решава да се подиграе и измами тайна група млади интелектуалци, представяйки се за агент от отдел ПОЛ на тайната полиция.Такъв отдел, разбира се, няма. Среден пръст за жертвите, защото Батко принуждава членовете на кръга ,,Нова мисъл” да вършат разнообразни процедури, които целят унижението и евентуално им унищожение. Когато моментът настъпи.
http://izgubenivprehoda.com/?p=827&am...
This entire review has been hidden because of spoilers.
August 16, 2016
"Цинкограф" е игра на клишета - криминални, социалистически, шпионски, тук-таме някой нелеп мит. Подредени така, че парадоксално се е получила заплетена, оригинална и вълнуваща история. Сякаш стратегически са разположени моментите, където да вдигаш вежди, да прихваш или да потръпваш от погнуса. Точно последното обаче ми дойде в повече.
March 20, 2013
Няколко интересни идеи, доста ирония, сполери към 4-5 произведения (дано съм ги забравил, когато им дойде редът, или са били иронични...), увлекателна, но дотам...
Displaying 1 - 4 of 4 reviews