„Този том е първи опит да съберем и да си върнем изгубената Мария Вирхов, един от най-мощните и трагични гласове в българската поезия. Вирхов е повече от име, Вирхов е парола за бунт, взрив в подмолите на езика, блус и пънк, футуризъм и дада – всичко в едно, както беше възможно през 90-те.
Нейните текстове имат способността да ни надвесят внезапно над ръба на поносимото позволеното. Тук шестват изпепелени ангели, мъртви русалки, светещи риби и стъпкани земноводни и посред тях едно оголено, жестоко „аз”, убийствено добре знаещо накъде се е запътило: „ти имаш мечта / а мен смъртта ме мечтае”.
В мрачното вълшебство на този свят има драстично познание за долните рафтове на живота, за неговия кратък срок." (Биляна Курташева)
Допреди Вирхов блус книгите на Вирхов, както и самото ѝ име, са потънали в забравените и трудно достъпни прашни кътчета на 90-те години. И почти никой не си ги спомняше. Почти никой.
Punk’s not dead. Мария Вирхов също. Тялото на поетесата Мария Вирхов е намерено на брега на Перловската река през 2011 година. Първоначално се смята, че то принадлежи на клошар и чак седмици по-късно се разбира, че става дума за поетесата Мария Вирхов. За порасналото момиче, чийто постоянен адрес е широкият свят и чийто таван е небето. За жената с циничен език, която не се вписва почти никъде още от малка. За поетесата, която живее на ръба на физическата бедност, но чиято душа остава пълна до края. Може би смъртта на Вирхов още повече затвърждава образа ѝ на бунтар, който не принадлежи съвсем на своето време и на света, в който живее. Пънкът присъства не само в съществото ѝ, но и в стихотворенията ѝ.
Непосилната лекота на битието (ѝ) Мария Стефанова е родена в Ямбол през 1969 година (години по-късно ще се завърне от Русия с името Вирхов). Майка ѝ Зинаида е рускоезична казахо-украинка и учи дъщеря си на руски още през детските ѝ години. Предходната година в Ямбол е роден и Георги Господинов, който по-късно, заедно със съпругата си Биляна Курташева, се превръща в един от близките приятели на Вирхов. Животът на поетесата е броеница от бунтове - срещу обществото, лицемерието на времето, преходността на тялото, срещу себе си. В малкото информация за нея онлайн се споменават и зависимости към различни субстанции, пак като опит за противопоставяне на заобикалящото я. Може би заради това съставителката на Вирхов блус определя поетесата като „парола за бунт“. Въпреки ръбатостта и чепатостта на образа на Мария Вирхов, новото посветено на нея издание вдига завесата и над нежната ѝ страна. Онази, която кротко рисува поезия, наситена с изненадващо находчиви и нежни метафори, пъстър и сочен литературен език и чувство за баланс и спокойствие.
Всъщност през 90-те години името Мария Вирхов е сред популярните в литературните среди. Освен че тогава излизат две нейни стихосбирки, стиховете ѝ се публикуват в най-добрите литературни издания като Литературен вестник, Ах, Мария, Аспирин Б, част от редица литературни пърформанси, изявява се като преводач (тя превежда Чайка-та, която Явор Гърдев поставя в театър Азарян). След това обаче нещата, както и самата тя, постепенно се сриват под непосилния натиск на битието. Вирхов живее в бедност и хаотичност, след които следва забрава. До днес.
Купих си този сборник първоначално без никаква идея коя е Мария Вирхов. Впечатли ме корицата и невероятното графично оформление на Люба Халева, както и това, че авторката е от моя роден град - Ямбол.
Един ден пренареждайки непрочетените книги съпругът ми приповдигнато каза “А това е Маша!” След кратко чудене видях “Вирхов блус “ на масата в хола и извъднъж го осъзнах и си казах - ДА, това е Маша! И ми стана едно особено, че съм я познавала малко, че сме се засичали в обща компания из градската градина, че сме пили заедно на шадравана пред пощата… Стана ми гадно и тъжно, заради начина, по който си е отишла…
R.I.P.
Аз съм кралицата на суицида на пясъка и на строшените стъкла имам безброй първородни деца и всяко от тях с различен баща всички бащи на света
Аз съм кралицата на суетата на жълтата пяна на сивия дъжд имам плащ от очите на бляскава жаба и с него приспивам своята плът своята бляскава плът
Аз съм кралица на ланшната шума на мократа зима на сухата смърт но щом лятото дойде аз си отивам да гледам как тихо цъфти плесента о как тихо цъфти плесента
Иска ми се да кажа нещо по-хубаво за тази книга, но за съжаление на мен не ми допадна. Оформлението е велико, шедьовър, някои от стиховете - също. Но други, повечето, са наистина прекалено цинични, мрачни, “суицидни” за моя вкус. Наистина ме боли за съдбата на авторката и не мога да отрека нейния талант, но поезията е въпрос на усещане и при мен тук или отсъстваше, или бързо беше прекършвано от стихове като този:
"...и ще бъда твоята вярна скумрия, и ще бъда твоята вкусна Мария, която във вторник дано изсереш".
Но ето и един от тези, които ми допаднаха:
"Тук никога липите не спират да цъфтят и само смелите, очи закрили със ръка, се спускат в дома ти, рицарю свенлив на лудостта, застинал в блясъка на своята заблуда, че ангелите никога не губят своите пера"
Вероятно ще кажете, че не разбирам нищо от поезия на фона на суперлативите за тази книга. И вероятно ще сте прави:) Това е книга за хора с по-широки и свободни възприятия от моите.
на огъня шпорите спорят с нощта ти имаш мечта, мен смъртта ме мечтае
-
и падах дълго падах чупих нокти ръце крака очи в мъглите остри тревите само вбиваха горящи острия във сянката на непохватната ми мъка
-
тъй слънцето бучи приижда дърпа нощта към своето леговище и къса артерията голата ѝ връзка налива се със кръв лъщи възлиза лъчите му космати се облизват над океана спира и виси над огледалната му риза додето рибите сведат очи преглътнат космоса и коленичат тъй боговете хората обичат
-
ти ме чакай ще дойда със макове и отровна целувка в уста да покрия душата ти ракова а дългът ти - да плаща света
-
лампата лъскаво съска - обрасла с добри намерения и влажни съчувствия душа - устата, люто напукани, засмукаха темата на никотина и бремето да се събудиш - понеже, макар и заедно, не умееха да се сбъдват - и се свиваше обратно в кълбо от летаргия, което се разплита само за да убие с целувка
не знам какво да добавя, освен, че неусетно я прочетох два пъти в два поредни дни. някои от текстовете - изострени пробивни шумни хаотични некомфортни, вият се, или са къси и бодливи, дори да са забулени в мъгли от мистика и без/дву/смислие, винаги убождат в най-тъмните места, където е неспокойно. други - болезнено ясни.
не искай повече отколкото си дал не давай повече отколкото ще може не хвърляй слама на лъва на риба огън не закопавай долу своя дял избирай по сърце люби без жал
Някога ми се струваха чаровни тези стихотворения. Не издържат на втори прочит, сега ми звучат маниерно, отегчителна ми е тази поза на мизантропия и отчаяние.