What do you think?
Rate this book
Възвишение
Книгата ни връща в епохата на българското Възраждане, когато двама бунтовници, приятели на Димитър Общи – т.е. малко революционери, малко разбойници, – участват в Арабаконашкия обир, което е само началото на множеството им перипетии. Постепенно те се включват и в трите вида тайна дейност – „конспиративна, експедитивна и революционно-разбойнишка“, по израза на Стоян Заимов. Това е разказано с жива стилизация на българския възрожденски език, в който всичко изглежда по неповторим начин смешно и очарователно. Но не свършва така.
Unknown Binding
First published September 1, 2011
About the author
Милен Русков
20 books162 followersМилен Русков (1966) е български писател и преводач. Автор е на три книги: "Джобна енциклопедия на мистериите" (2004), за която получава наградата за дебют "Южна пролет", "Захвърлен в природата" (2008), за която получава наградата "Вик" за роман на годината, и "Възвишение" (2011). Превел е над 20 книги от английски, в т.ч. "Изповедите на един английски пушач на опиум" на Томас де Куинси, "Пари" на Мартин Еймис, "Как да гледаме философски на живота" на Джеръм Джеръм, и др.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 168 reviews
September 30, 2025
Книгата е разкошна и определено e без аналог в най-новата ни литература!
Не мисля, че на начетения читател би бил проблем богатия възрожденски език, на който е написана. От това само печели изграждането на повествованието и героите.
Филмът направен по нея е просто отличен.
Хареса ми много играта на артистите, вдъхнали на големия екран живот на Гичо и Асенча (Александър Алексиев и Стоян Дойчев).
Извод за самия мен - юнашката смърт е за предпочитане пред робията!!!
С няколко думи - ще се препрочита! Който не я е чел още - да се поправи немедлено!
Цитат:
"Ти ако искаш братство и съгласие, често не можеш стъпка напред направи. Ако искаш напредък, ще трябва често с тояга в ръка да действуваш и да знайш, че ще има много недоволни. Защо те прочия не щат напредък. Те искат да си карат как си знаят. И ти ако искаш напредък, ще трябва здравата да ги разтърсиш, а те за туй ще та мразят от дън душа. Но, няма как, тъй става."
P.S. Не мислех, че е възможно, но ето че е реалност - "Възвишение" е публикуванo веч и в Сърбия, Северна Македония, Полша, Латвия, Хърватия и Унгария! Надявам се преводите да са добри, та да достигне със същата сила и яркост чуждестранните си читатели, както достигна нас, българите. И да им помогне да ни разберат, поне малко.
Не мисля, че на начетения читател би бил проблем богатия възрожденски език, на който е написана. От това само печели изграждането на повествованието и героите.
Филмът направен по нея е просто отличен.
Хареса ми много играта на артистите, вдъхнали на големия екран живот на Гичо и Асенча (Александър Алексиев и Стоян Дойчев).
Извод за самия мен - юнашката смърт е за предпочитане пред робията!!!
С няколко думи - ще се препрочита! Който не я е чел още - да се поправи немедлено!
Цитат:
"Ти ако искаш братство и съгласие, често не можеш стъпка напред направи. Ако искаш напредък, ще трябва често с тояга в ръка да действуваш и да знайш, че ще има много недоволни. Защо те прочия не щат напредък. Те искат да си карат как си знаят. И ти ако искаш напредък, ще трябва здравата да ги разтърсиш, а те за туй ще та мразят от дън душа. Но, няма как, тъй става."
P.S. Не мислех, че е възможно, но ето че е реалност - "Възвишение" е публикуванo веч и в Сърбия, Северна Македония, Полша, Латвия, Хърватия и Унгария! Надявам се преводите да са добри, та да достигне със същата сила и яркост чуждестранните си читатели, както достигна нас, българите. И да им помогне да ни разберат, поне малко.
December 18, 2014
Не притежавам обичайния български патриотизъм и не си приписвам лични или национални заслуги заради минала слава (като разбира се отдавам пълна почит за постигнатата свобода – нещо немислимо след петте века на напълно възможна забрава). Затова много не се трогвам от традиционното представяне на предходните векове. Но „Възвишение“ е съвсем различна книга.
Допадна ми най-вече разкриването на нещата, които често са премълчавани заради прекален патриотизъм, идеализъм, стремеж към поддържане на светъл ореол около всичко от онези революционни времена (дори за Левски говори по нетрадиционен начин разказвачът). Според мен доста обективно отразяване на типични и до днес черти на българина, както и на положението в Османската империя след средата на 19-ти век.
Няма как да не направи впечатление и езикът (дори в дните на четенето говорих малко по подобен начин). Не зная как е успял да изучи в такива детайли възрожденския начин на говорене/писане Милен Русков. Понякога ми идваше в повече псуването (зная, че се е приемало за нещо нормално, щом дори в писмото си (уж официално) до Каравелов бат‘ Гичо не го пропусна – „гъстий мрак, кой го от ибам ти века покрива като свинска четина“ – изобщо ги нямат за псувни даже тези думички). За съжаление - времена и на обири, кражби и убийства... В други моменти обаче се удивявах на спонтанния стремеж към знания и осъзнавах принудителната ограниченост на хората в онези условия (какво съкровище може да се окаже в такива времена един-единствен буквар – Рибният). В някои моменти се ядосвах на българския народ, но в повечето ми беше мъчно за него.
В началото ми се струваше, че около 300 страници (а не 400) щяха да са ми достатъчни. Не се чете трудно книгата, но в някои моменти ми беше малко скучна (обикалянето нагоре-надолу из Балкана). В други се зачитах много внимателно - тези с разсъжденията на разказвача ми бяха най-интересни и преписвах откъси основно от тях.
Наистина никак не са идеализирани хайдутите (които могат да бъдат наречени и по много други начини). Съвсем обикновени хора, които си задават въпроси за природата, за Божиите творения, за живота, смъртта, свободата, за самата революция (има колебания разбира се: „Що диря аз тука? За какво дойдох, защо да остана?“). Имат мечти, въжделения („Чилякът е далеч стигнал, напреднал в животът. Прищя ми ся да съм на неговото място…“). Но хем иска да си лежи на полянката спокойно на слънце Гичо, хем иска „…да съм учител у голямата Болградска гимназия в Бесарабия, аче и директор неин даже, да ся обличам с опънати дрехи по европейски, да съм обикалял по света да ся изучавам …“
Приемах нормално противоречията в мислите на Гичо – ту горд българин, ту се ядосва на произхода си; ту се диви на красотата на живота, ту заключава, че всичко е безсмислено... Има много книги, в които е заявено категорично мнение, но във „Възвишение“ ми хареса, че на много места проличава двойствеността на човешката природа и многозначността на много неща…
За самия хайдутлук получих пълна представа – освен за Делото, тези мъже са били из горите и заради начина на живот, заради порива към вътрешна свобода - дори без жени (само веднъж юнаците гледаха едни девойки как се къпят, но не посмяха да се доближат, за да не стане „патардия“), без наложени професии, волни, сякаш собствената мъжка свобода на моменти надделява над идеята за националната свобода. Интересни бяха мъжките отношения, особено между Гичо и Асенчо. В началото наблюдавах как младият с доверие следва по-големия, ама после…
Всичко има в романа – и уникалност на езика, и развитие на действието (макар че е основно обикаляне насам-натам (това си е част от живота на „юнаците“), но краят е изпипан като класически шедьовър), и разсъжденията на бачо Гичо; описания на природата и исторически данни (за Раковски и т.н.). Последните 60-70 стр. ми харесаха най-много. Псувните намаляха, драматичните размисли се увеличиха (макар и често песимистични) - „возвиси ся“ сякаш бай Гичо!
Особено ми харесва, когато заглавието на един роман има изключително значение (естествено всички заглавия би трябвало да имат), по-точно няколко значения като в случая – аз видях три: мечтата за възвисяване на българския народ като цяло, възвисяването на личността Гичо и възвишението в Стара планина.
Допадна ми най-вече разкриването на нещата, които често са премълчавани заради прекален патриотизъм, идеализъм, стремеж към поддържане на светъл ореол около всичко от онези революционни времена (дори за Левски говори по нетрадиционен начин разказвачът). Според мен доста обективно отразяване на типични и до днес черти на българина, както и на положението в Османската империя след средата на 19-ти век.
Няма как да не направи впечатление и езикът (дори в дните на четенето говорих малко по подобен начин). Не зная как е успял да изучи в такива детайли възрожденския начин на говорене/писане Милен Русков. Понякога ми идваше в повече псуването (зная, че се е приемало за нещо нормално, щом дори в писмото си (уж официално) до Каравелов бат‘ Гичо не го пропусна – „гъстий мрак, кой го от ибам ти века покрива като свинска четина“ – изобщо ги нямат за псувни даже тези думички). За съжаление - времена и на обири, кражби и убийства... В други моменти обаче се удивявах на спонтанния стремеж към знания и осъзнавах принудителната ограниченост на хората в онези условия (какво съкровище може да се окаже в такива времена един-единствен буквар – Рибният). В някои моменти се ядосвах на българския народ, но в повечето ми беше мъчно за него.
В началото ми се струваше, че около 300 страници (а не 400) щяха да са ми достатъчни. Не се чете трудно книгата, но в някои моменти ми беше малко скучна (обикалянето нагоре-надолу из Балкана). В други се зачитах много внимателно - тези с разсъжденията на разказвача ми бяха най-интересни и преписвах откъси основно от тях.
Наистина никак не са идеализирани хайдутите (които могат да бъдат наречени и по много други начини). Съвсем обикновени хора, които си задават въпроси за природата, за Божиите творения, за живота, смъртта, свободата, за самата революция (има колебания разбира се: „Що диря аз тука? За какво дойдох, защо да остана?“). Имат мечти, въжделения („Чилякът е далеч стигнал, напреднал в животът. Прищя ми ся да съм на неговото място…“). Но хем иска да си лежи на полянката спокойно на слънце Гичо, хем иска „…да съм учител у голямата Болградска гимназия в Бесарабия, аче и директор неин даже, да ся обличам с опънати дрехи по европейски, да съм обикалял по света да ся изучавам …“
Приемах нормално противоречията в мислите на Гичо – ту горд българин, ту се ядосва на произхода си; ту се диви на красотата на живота, ту заключава, че всичко е безсмислено... Има много книги, в които е заявено категорично мнение, но във „Възвишение“ ми хареса, че на много места проличава двойствеността на човешката природа и многозначността на много неща…
За самия хайдутлук получих пълна представа – освен за Делото, тези мъже са били из горите и заради начина на живот, заради порива към вътрешна свобода - дори без жени (само веднъж юнаците гледаха едни девойки как се къпят, но не посмяха да се доближат, за да не стане „патардия“), без наложени професии, волни, сякаш собствената мъжка свобода на моменти надделява над идеята за националната свобода. Интересни бяха мъжките отношения, особено между Гичо и Асенчо. В началото наблюдавах как младият с доверие следва по-големия, ама после…
Всичко има в романа – и уникалност на езика, и развитие на действието (макар че е основно обикаляне насам-натам (това си е част от живота на „юнаците“), но краят е изпипан като класически шедьовър), и разсъжденията на бачо Гичо; описания на природата и исторически данни (за Раковски и т.н.). Последните 60-70 стр. ми харесаха най-много. Псувните намаляха, драматичните размисли се увеличиха (макар и често песимистични) - „возвиси ся“ сякаш бай Гичо!
Особено ми харесва, когато заглавието на един роман има изключително значение (естествено всички заглавия би трябвало да имат), по-точно няколко значения като в случая – аз видях три: мечтата за възвисяване на българския народ като цяло, възвисяването на личността Гичо и възвишението в Стара планина.
September 6, 2024
„Малко просто момче е Асенчо. Но инак добро, и най-важно - има заложба. Само малко трябва да ся тъй ошмули и изпедепца, и ще стане същинский европец. Или най-малкото полу-европец.“
„Възвишение“ е една от най-любимите ми български книги! Историята е както изключително задълбочена, така и също толкова забавна! Написана е от Милен Русков със страхотно чувство за хумор, а пък автентичният език от годините преди Освобождението само ѝ придава допълнителен чар.
Романът ни пренася в началото на 70-те години на 19-ти век, когато Васил Левски организира революционните комитети, а идеите за свобода все повече навлизат по нашите земи. Обаче, главни герои в романа не са Левски, Каравелов и останалите видни борци за свобода... а обикновени и доста объркани българи. В онези години, покрай революционните дела се е извършвало и чисто разбойничество...
Основният персонаж в романа е бачо Гичо от Котел, който в началото се възхищава на Димитър Общи, както и взима участие в обира при Арабаконак и последвалите събития. Впоследствие ставаме свидетели на неговите размисли и виждания за света... Той не е от образованите българи, но често препрочита и цитира „Горски пътник“ на Раковски, и се смята за „возвисен“. Заедно със своя приятел Асенчо от Жеруна се забъркват в опасни начинания, при които родолюбието не е водещ мотив. Авторът умело противопоставя образите на Левски и Общи… Участието на Дякона в книгата е съвсем епизодично, тъй като това не е история за него, а по-скоро виждаме какъв народ (или поне немалка част от него) е тръгнал да освобождава, залагайки живота си. Природните описания в романа много ми харесаха - те също правят историята още по-увлекателна, както и неподправеният изказ на героите!
„Възвишение“ е една от най-любимите ми български книги! Историята е както изключително задълбочена, така и също толкова забавна! Написана е от Милен Русков със страхотно чувство за хумор, а пък автентичният език от годините преди Освобождението само ѝ придава допълнителен чар.
Романът ни пренася в началото на 70-те години на 19-ти век, когато Васил Левски организира революционните комитети, а идеите за свобода все повече навлизат по нашите земи. Обаче, главни герои в романа не са Левски, Каравелов и останалите видни борци за свобода... а обикновени и доста объркани българи. В онези години, покрай революционните дела се е извършвало и чисто разбойничество...
Основният персонаж в романа е бачо Гичо от Котел, който в началото се възхищава на Димитър Общи, както и взима участие в обира при Арабаконак и последвалите събития. Впоследствие ставаме свидетели на неговите размисли и виждания за света... Той не е от образованите българи, но често препрочита и цитира „Горски пътник“ на Раковски, и се смята за „возвисен“. Заедно със своя приятел Асенчо от Жеруна се забъркват в опасни начинания, при които родолюбието не е водещ мотив. Авторът умело противопоставя образите на Левски и Общи… Участието на Дякона в книгата е съвсем епизодично, тъй като това не е история за него, а по-скоро виждаме какъв народ (или поне немалка част от него) е тръгнал да освобождава, залагайки живота си. Природните описания в романа много ми харесаха - те също правят историята още по-увлекателна, както и неподправеният изказ на героите!
July 6, 2026
“Време е таквоз. Какво странно време! След години хора ще … ся чудят и маят, и ще си викат: “Стига бе! Туй не може да бъде!”. Аслъ! Но ей на, така било. Aз, дето се вика, съм свидетел."
Втората ми среща с Милен Русков има привкус на трагедия, но с доста смешни елементи; на комедия, но с твърде много прозираща сериозност; на епос, но с пикантния привкус на ежедневието - и тогавашното, и днешното, вариращо в толкова разновидности, че става както за любители на лютото, така и за любители на липсващите подправки.
Гичо - един същи дон Кихот от Котел, нейде от началото на 1870-те, намира своя жеравненски Санчо Панса, и тази странна двойка се отправя към епичното приключение да освобождават Българско къде с "ливорвер", къде с финансови инжекции от обраната Арабаконашка хазна, къде с велемъдрите образователни прозрения на бероновия "Рибен Буквар", къде с неразбираемата (буквално, понеже диалектът там ми плачеше за преводач) поезия на "Горски Пътник" на Раковски, а за късите "афоризми" на Димитър Общи хич да не коментирам.
Тази странна, но типично нашенска двоица герои, налазват планински възвишения, върхове и низини, и извървяват дълъг географски, исторически и душевно път. Вграденото любопитство и светлосенчест скепцтицизъм на Гичо очертават поредица от преплитащи се кръгове, плавно преливащи един в друг: от живота в малкото балканско градче с неговата търговия с аби за турската армия, през школото на Сава Доброплодни, веригата от революционни комитети на Левски, четата на Димитър Общи, дрязгите с влашките, задгранични и съответно в пълна безопасност емигранти като Любен Каравелов, мандрите и къшлите на овчари, хановете на предприемчиви ханджии, богатите чорбаджии с платената местна власт и дълбоките каси, разбойниците с природолюбителско-планински и патриотично-“револуционен” уклон, манастирите с бунтовни монаси с дразнещ ухото на Гичо диалект, няколко различни концепции що е то свободата и има ли тя почва у нас, та до разчепкването на Източния въпрос и Френската революция. Всичко това на тогавашен, влудяващ ме на моменти, диалект. Как да не се съглася с Гичо, че всичко хем е било много различно (тоз "ливорвер" ме изкарваше от слуховите ми релси), хем си е баш същото, само "терминологията" е малко екзотична от днешна гледна точка. Но изводите са си същите.
Русков повдига читателя на едно по-скромно възвишение, не го плаши с някой непристъпен връх, възвисява го с малко (далеч не) старовремски истории и в крайна сметка го издига над фоновия шум, който перманентно заглушава мисъл, съзнание, съвест и сили - и днес, и тогава. Реплика на литературата от 19-ти век, но с натрупаното знание и интроспекция от следващите 150 години. Голяма книга.
”Напоследък някои българи са ся влудили по светлий идеал, и тез не са един и двама. … Но те не могат дигна като някои Атлази человеческия свят, бързам да река. Защото са те като вода, коя изведнъж, как си река тече, пада от водопад, пада с трясък и пяна, белей ся на слънцето като никога преди ил’ след това, и отскача мощно с пръски нагоре, като че ли иска нагоре да тече. Величествена гледка! … Нагоре иска да върви. Но туй най-сетне няма как да стане. Защото река надолу тече. И виждаш нататък, как ся е вода успокоила и слегнала, и река си е потекла както преди, га че ли нищо не е било…”
***
▶️ Цитати:
🔔”И тежко простодушним, ако няма и храброст в тях, а то най-често е тъй. Кротките, кай, ще наследят земята. Коя земя? Няма да е тая! Иначе българи щяха да са едни от първите наследници.”
🔔 “Усещам го, че има в него карактер. Тъй у животни ся често среща, а понякога и у хора. Но у хора по-рядко, понеже е сичко така направено, че да нямаш ти таквоз нещо, ами да правиш като сички останали. ”
🔔 “Малко му трябва на чиляк (но навреме).”
🔔 “Ний в Котел сме много верующи. … В смисъл - в сички страшни неща вярваме, а в другите може и да не вярваме. В Страшния съд аз вярвам. Аз ако съм, той ще почне още утре!…”
🔔 “То ако искаш братство и съгласие, често не можеш стъпка напред направи. Ако искаш напредък, ще трябва често с тояга в ръка да действуваш, и да знайш, че ще има много недоволни. Защото те прочия не щат напредък. Те искат да си карат как си знаят."
🔔 Бай Гичо за “редовия” българин: “Ни смелост има в него да се опълчи, ни добрина да преглътне, ни достойнство барем да мълчи.”
🔔 “Невежий человек живее в малък свят. Не ще прехвърли мост от единия бряг на реката до другия. Другия не го касай.”
🔔 “-Като е тъй, защо го освобождаваме (българина)? …
- Тоз въпрос дяволът ти го прошепна. … Ей тъй, насила! Насила го освобождаваме, против привичката му. ... таквиз хора, достойни, возвисени. Тогаз те ще го фанат тоз народ и ще му помогнат да ся возвиси. Отпървом с добро. А който не иска с добро, с бой ще ся возвиси.”
🔔 “Кой има държава, той има и страна, и родина, и мощен другар, кой може му помогна при нужда, ако така реши. А кой няма държава, има само себе си и другаря си Колта. Но наште хора го това не знаят, не разбират държавата.”
🔔 Димитър Общи оборва клеветнически слухове: “Внимавайте в картинката! Няма да говорите таквиз нелепости за мен, че сите ще ви избия! Вкупом или поединично, както предпочитате.”
🔔 Гичо за читателите на възванието за освобождение: “Българский читател е невеж, но много взискателен!”
🔔 Гичо философства на общо основание: “Както са и человеческата мисъл колебай. Ту това ти ся види, ту обратно - онова. Оплел ся в двуликостта като пате в кълчища. Запилял ся в царството на Янус, годподаря на вратите.” (Ей тук вече не ми се вижда много вероятно Гичо да го знае тоя Янус и да извърти такова съждение, но иначе красиво стои)
🔔 Гичо за капитализма на еленските чорбаджии, превърнали околните села в свои лични феодални роби: “Те, разумей ся, друго ш’ти говорят, че собственост е свята, и прочия. Но само тяхната е свята, твойта не е.”
🔔 “Лъжовен свят! Нищо не е, каквото изглежда, че камо ли каквото би трябвало да бъде.”
🔔 “Светът е за свободните направен. … И само свободните могат да му се насладят.”
🔔 “А като им покажеш слабостите, ако не могат ги отрече, наричат това човещина. Туй човещината ако беше животно, то би било някое баснословно същество, нещо кат’ отровен охлюв, кой ся…на пеперуда преструва.”
January 20, 2017
За себе си мога да кажа, че няколко пъти с лека ръка отхвърлих възможността да прочета книгата на Милен Русков, защото бях напълно убедена, че няма да ми хареса. Историческите събития, с които тя се занимава, а и езикът на Българското възраждане не са ми интересни. Още повече - цялата естетика на национализма ми е напълно чужда, на моменти просто непонятна, а понякога и дразнеща. Оказа се, "Възвишение" е книга толкова убедително написана, толкова силна, че още съвсем началото ме накара да се отърся от тези предварителни нагласи.
Когато мисля за книгите, които харесвам напоследък, забелязвам, че обикновено най-много ме впечатляват тези от тях, които казват нещо ново по теми, които читателите ей така определят като напълно изчерпани и окончателно затворени по една или друга причина. (Понякога просто темите не са податливи на нови интерпретации по обществени или морални причини. Нещата с "българския национален идеал", струва ми се, стоят именно така.) Но има, има наистина книги, които успяват да съживят тези теми и в такива случаи - с радост, трябва да призная! - си мисля, че Бекет е прав, когато казва, че "Не всичко вече е било казано и никога няма да бъде казано."
Затова, мисля си, "Възвишение" е книга-събитие в националната ни литература и то не по някаква изкуствена причина като напр. баналният факт, че е "първият български роман". Събитие е, защото се случва по един правдоподобен, автентичен начин без това, разбира се, да означава, че текстът е недостатъчно обработен или интересен в стилистично отношение. Напротив. Това обаче по-скоро не е изненада, защото Милен Русков е автор и на други изключително качествени текстове. Вълнуващото тук е това, че той смело застава зад този роман, непреводим и, като следствие, вероятно и неконвертируем, а може би и неразбираем сред един по-широк кръг от читатели. Така книгата създава някакво особено усещане за искреност. Прави я една голяма малка книга. :-)
"Възвишение" в впечатляващ роман, истинско преживяване! Препоръчвам.
Когато мисля за книгите, които харесвам напоследък, забелязвам, че обикновено най-много ме впечатляват тези от тях, които казват нещо ново по теми, които читателите ей така определят като напълно изчерпани и окончателно затворени по една или друга причина. (Понякога просто темите не са податливи на нови интерпретации по обществени или морални причини. Нещата с "българския национален идеал", струва ми се, стоят именно така.) Но има, има наистина книги, които успяват да съживят тези теми и в такива случаи - с радост, трябва да призная! - си мисля, че Бекет е прав, когато казва, че "Не всичко вече е било казано и никога няма да бъде казано."
Затова, мисля си, "Възвишение" е книга-събитие в националната ни литература и то не по някаква изкуствена причина като напр. баналният факт, че е "първият български роман". Събитие е, защото се случва по един правдоподобен, автентичен начин без това, разбира се, да означава, че текстът е недостатъчно обработен или интересен в стилистично отношение. Напротив. Това обаче по-скоро не е изненада, защото Милен Русков е автор и на други изключително качествени текстове. Вълнуващото тук е това, че той смело застава зад този роман, непреводим и, като следствие, вероятно и неконвертируем, а може би и неразбираем сред един по-широк кръг от читатели. Така книгата създава някакво особено усещане за искреност. Прави я една голяма малка книга. :-)
"Възвишение" в впечатляващ роман, истинско преживяване! Препоръчвам.
July 20, 2012
Езикът, езикът, езикът! Струва си 100% дори само заради това - впечатляваща, уникална, изненадваща и напълно удовлетворяваща цветиста реч от началото на Възраждането, която буди смях или *поне* кискане на всеки абзац! На корицата има цитат от Ани Илков: Книги като тези на Милен Русков нито се пишат лесно, нито се появяват често в България, а сигурно и навсякъде. Така, така.
Хайдути-тире-разбойници преди Освобождението. Скитат из Балкана, работят за Дялото, правят пладнишки обири с (най-чисти патриотични) цели и си приказват обикновени неща, които са истинска радост за читателя, отегчен до смърт от "съвременната литература".
И финалът на място ми дойде.
Браво на Русков! Книга без аналог, зарадвала ме като роман почти колкото Кръглата риба - http://www.goodreads.com/review/show/...
Хайдути-тире-разбойници преди Освобождението. Скитат из Балкана, работят за Дялото, правят пладнишки обири с (най-чисти патриотични) цели и си приказват обикновени неща, които са истинска радост за читателя, отегчен до смърт от "съвременната литература".
И финалът на място ми дойде.
Браво на Русков! Книга без аналог, зарадвала ме като роман почти колкото Кръглата риба - http://www.goodreads.com/review/show/...
June 24, 2014
Прочетох книгата преди седмица и оттогава не спирам да мисля как да отразя мнението си за нея в рамките на няколко изречения. Задачата ми се вижда много трудна. Голяма книга е написал Милен Русков. Трудно е да се говори за нея накратко. В нея е синтезирана цялата българска народопсихология. Преплетен е мирогледът на българина по отношение на света с голямата му любов към природата и връзката с нея. Като на шега започва пътуването на Бачо Гичо към неговото възвишение, но свършва съвсем на сериозно. Преплитат се личното и общественото, приятелството и предателството, разбойничеството и героизма. Разказано от първо лице единствено число, сякаш на един дъх, книгата е искрена, наивна, истинска, дълбока, разтърсваща. Има и своите много забавни моменти, и много успешни аналогии в шеговит стил. Но изобщо не е лека. Книга, в която е събран целият космос на младия българин от освободителния период. Драматична и българска. Препоръчвам я за четене на хора на 35+.
July 12, 2017
Ох... Милен Русков успя да ме накара да се разсмея в момент, в който беше по-подобаващо да плача, и да почувствам колко горчива една история може да бъде и колко великолепно чувство е това.
Милен Русков е постигнал нещо невероятно. "Възвишение" е шедьовър, спор няма. Нямам спомен друг автор да е успял толкова добре да съживи героите си. И въпреки че в моменти първите 370 страници стават скучни и понякога губят фокус (и се превръщат в уроци по история или веднъж даже по криптография) романът постига целта си. Смешните истории и недоразбирания, обективността към историята, постоянното псуване и самия езика, вътрешният монолог на Гичо и катарзисът на двамата главни герой превръщат "Възвишение" не в литература, а в преживяване. Гичо просто е истински. По-истински от всеки литературен персонаж, за който съм чел. "Възвишение" не е роман, който обикновено бих харесал, но Русков успява да ми промени мнението. Липсата на глави, които да разделят действието и хаотичната натура на мислите на Гичо постепенно подсилват горчивия вкус на финала, а той си е горчив, защото като читател и на мен не ми се иска да завърши така, но също като Гичо зная, че връщане назад няма.
П.С. Фактът, че героите минават през родния ми град не афектира оценката, обещавам :D
Милен Русков е постигнал нещо невероятно. "Възвишение" е шедьовър, спор няма. Нямам спомен друг автор да е успял толкова добре да съживи героите си. И въпреки че в моменти първите 370 страници стават скучни и понякога губят фокус (и се превръщат в уроци по история или веднъж даже по криптография) романът постига целта си. Смешните истории и недоразбирания, обективността към историята, постоянното псуване и самия езика, вътрешният монолог на Гичо и катарзисът на двамата главни герой превръщат "Възвишение" не в литература, а в преживяване. Гичо просто е истински. По-истински от всеки литературен персонаж, за който съм чел. "Възвишение" не е роман, който обикновено бих харесал, но Русков успява да ми промени мнението. Липсата на глави, които да разделят действието и хаотичната натура на мислите на Гичо постепенно подсилват горчивия вкус на финала, а той си е горчив, защото като читател и на мен не ми се иска да завърши така, но също като Гичо зная, че връщане назад няма.
П.С. Фактът, че героите минават през родния ми град не афектира оценката, обещавам :D
September 4, 2012
“Възвишение” на Милен Русков е лек срещу патриотарството
”Възвишение” е роман за обикновените хора малко преди Освобождението. Това е роман за техните мисли, действия, за техния светоглед, страхове, надежди, мечти – за това, което са те. Запазеното в написаното от тях, което историята, подчинена на националната идеология, замита под масата, докато гради един романтичен, красив, страстен, но… неверен из самата си основа образ на този период. Роман за българите от онова време, с целия им чар, но и с всичките им недостатъци.
Вж. повече: http://knigolandia.info/book-review/v...
”Възвишение” е роман за обикновените хора малко преди Освобождението. Това е роман за техните мисли, действия, за техния светоглед, страхове, надежди, мечти – за това, което са те. Запазеното в написаното от тях, което историята, подчинена на националната идеология, замита под масата, докато гради един романтичен, красив, страстен, но… неверен из самата си основа образ на този период. Роман за българите от онова време, с целия им чар, но и с всичките им недостатъци.
Вж. повече: http://knigolandia.info/book-review/v...
Read
July 20, 2024ВЪЗВИШЕНИЕ в Изумен
Е, това е то, дами и господа, братя и сестри, родолюбци, българи, това е то – романът на десетилетието. Толкова ми се искаше всичките хвалби и възторжени отзиви да се окажат поредната измама на критиците, но бях жестоко разочарован...
Възвишение... какво е всъщност възвишението? Според Уикипедия, това е немного висока част от равна земна повърхност със заоблена изпъкнала форма на релефа. Сещате се, баир, хълм, издигнатина, общо взето място от което можеш да огледаш наоколо. Височината ти дава перспектива, обективност, чистота на зрението, вече не си объркан, знаеш къде се намираш. Още в Библията пише, че хората са се качвали на високи места, за да говорят с Господ, да принесат жертва, да получат откровение – било то десетина заповеди или дори една дума. Възвишението просто казано е по-близо до небето.
Така от самото заглавие получаваме силно наситен културен символ, който до някаква степен ни настройва за предстоящата история. Явно това ще е история за възвисяване, за растеж, духовен или материален, ще разберем в последствие. Разказът започва на 24 Февруари и се води в първо лице от Бачо Гичо, който взима участие в революционната дейност заедно със своя млад другар Асенчо. Двамата обикалят из Стара Планина, вършат поръчки, бягат от опасности и се натъкват на интересни герои и места, Така чрез разговори и размишления достигат до разнообразни откровения за живота. Историята е одисея. Няма глави, всичко е дълго описание на тяхната, нека я наречем, разходка.
Езика, да, всички говорят за езика и има защо. По думите на самия автор книгата представлява компромис между съвременния строг правопис и либералния възрожденски хаос. По-долу ще сложа няколко цитата, за да добиете представа. В началото се притеснявах, че ще ми е трудно да разбирам, подобно на текстовете от този период, но бях приятно изненадан. На практика няма никаква разлика с един съвременен роман. Спокойно я прочетох за няколко дена.
Образите на Бачо Гичо и Асенчо оживяват още от първите страници. Тяхната наивност и прямота са толкова автентични, подобно на деца те не се срамуват да говорят какво са чули или недоразбрали, да задават въпроси или да изказват теории. Русков е влял толкова хумор в страниците, че почти всяка ситуация изглежда комична и езикът помага за това. Бачо Гичо, като разказвач е почти балансирана личност. Той е малко по-голям от Асенчо и се вписва в ролята на наставник, макар и необразован колкото своя ученик. Носи навсякъде със себе си Рибния буквар на Петър Берон и „Горски пътник” на Раковски и при първа възможност отваря и чете. Разсъжденията на Гичо са предимно за образованието, за духовното възвисяване. Как така французите са толкова напред и защо нашият народ е прост и необразован? Тази любознателност го движи напред и го обогатява.
Сигурен съм, че повечето наши ранни интелектуалци са тръгнали по същия начин, защото когато чета за тях, виждам, че повечето са от малки села, където не е имало училища, но това са времена на промяна, на възможности и движение. Гичо е обзет от тази промяна, както и до някаква степен Асенчо, който естествено е по-плахият и внимателен от двамата. През повечето време той слуша наставника си и от време на време се включва с някое съждение, което стъписва околните. Мисля, че двамата са под някаква форма символ на българската невинност, на чистата съвест и това е най-тежката история за разказване, защото сюжетът има само една посока на развитие и тя не е приятна. Всеки може да се асоциира с някой от двамата, те са универсални и Русков е свършил изключителна работа с изграждането на образите им. Към средата започнах да недоволствам, че почти нищо не знаем за детството на Гичо и точно в същия момент ми се предоставиха десетина страници със спомени, които придадоха още по-голяма пълнота на героя.
Не искам да говоря повече, а и току-що я дочетох и не ми се обясняват подробности. Да, Димитър Общи се появява за малко, включен е Арабаконашкия обир и т.н, за това вече е писано на много места. Мен по-силно ме вълнува сърцето на книгата, философията ѝ, а тя е толкова актуална. Това спокойно можеше да бъде един съвременен роман за млади момчета, които прохождат в нелегалния бизнес, забъркват се с разни мафиоти и т.н. Защото България си е същата, хората са същите, темите, които вълнуват героите са същите и тази борба за свобода, за смисъл сега покрай протестите е една от най-актуалните теми.
Много е възможно Милен Русков да е написал най-добрия български роман.
– Не ся казва, бачо Гичо, европейский, а ся казва европеанен, Европеанните народи. И съм та чувал, ще прощаваш, да казваш азиатский звяр. Туй също не е праивлно. Не ся казва азиатский, а азианен. Азианен звяр. … – Абе – викам, – Асенчо, ти сичко си объркал бе, братко! Туй не за какви са нещата, европейски ли са или азиатски, а за кой откъде е. Париш – паришанин. Ако е от Европата – европеанин. Както ти си жерунец, но овцете са жерунски. Разбираш ли? – Тъй ли мислиш? – рече Асенчо учуден, загледан в листът. – Точно тъй. И туй „е“ накрая е вече остаряло. Не паришанен, берлинянен, а паришанин, берлинянин. Тез неща ся променят с времето. Тоя буквар – рекох – е от лето 1824-то. Има-няма 50 години от тогаз. Я колко работи са ся променили! „Е“-то на „И“ е станал. – Тъй ли мислиш? – рече Асенчо. – Стига едно и също повтаря! – сопнах му ся аз. – Глава нямаш ли? Не сичко, дето го пише някъде, е Светото писание. Нещата ся променят! Днеска едно, утре друго. – Че то тъй къде ще му излез краят? – вика Асенчо. Ей затова не обичам да споря с него. Може да та раздразни много, а ти не можеш го нахока, понеже той не от лошо сърдце го прави, а от естествена человеческа простотия, и ся чудиш как да постъпиш. Иди ти да го хласнеш, но няма за що.
Природата е много хубава по туй време. Балканът. Гората е толкоз зелена, полюшва ся едва-едва, шуми леко. Мирише на младост. И цяла е в светлина. Светлоструй… Не ми са обикаля с тая дружина. Ще ми ся ей тъй да тръгна из гората, из полетата, без цел и посока, да вървя туй от място на място – не че някъде определено отивам, ами ей така. Да ся скитам. Като някой циганьор дори. Иде ми да зарежа дружината , и револуцията, и ей така да тръгна да ся скитам из гората, да ся пека на камънаците като някой смок, да ся търкалям из тревите. Да пия от кладенците и като ся нагорещя, да си плискам лицето с вода от потоците. Да лежа тъй в тревата с разперени ръце и да гледам нагоре в небето. Без всякоя цел. Защо светът е хубав! Много хубав дори! Очарователна работа! Неизразима!
Е, това е то, дами и господа, братя и сестри, родолюбци, българи, това е то – романът на десетилетието. Толкова ми се искаше всичките хвалби и възторжени отзиви да се окажат поредната измама на критиците, но бях жестоко разочарован...
Възвишение... какво е всъщност възвишението? Според Уикипедия, това е немного висока част от равна земна повърхност със заоблена изпъкнала форма на релефа. Сещате се, баир, хълм, издигнатина, общо взето място от което можеш да огледаш наоколо. Височината ти дава перспектива, обективност, чистота на зрението, вече не си объркан, знаеш къде се намираш. Още в Библията пише, че хората са се качвали на високи места, за да говорят с Господ, да принесат жертва, да получат откровение – било то десетина заповеди или дори една дума. Възвишението просто казано е по-близо до небето.
Така от самото заглавие получаваме силно наситен културен символ, който до някаква степен ни настройва за предстоящата история. Явно това ще е история за възвисяване, за растеж, духовен или материален, ще разберем в последствие. Разказът започва на 24 Февруари и се води в първо лице от Бачо Гичо, който взима участие в революционната дейност заедно със своя млад другар Асенчо. Двамата обикалят из Стара Планина, вършат поръчки, бягат от опасности и се натъкват на интересни герои и места, Така чрез разговори и размишления достигат до разнообразни откровения за живота. Историята е одисея. Няма глави, всичко е дълго описание на тяхната, нека я наречем, разходка.
Езика, да, всички говорят за езика и има защо. По думите на самия автор книгата представлява компромис между съвременния строг правопис и либералния възрожденски хаос. По-долу ще сложа няколко цитата, за да добиете представа. В началото се притеснявах, че ще ми е трудно да разбирам, подобно на текстовете от този период, но бях приятно изненадан. На практика няма никаква разлика с един съвременен роман. Спокойно я прочетох за няколко дена.
Образите на Бачо Гичо и Асенчо оживяват още от първите страници. Тяхната наивност и прямота са толкова автентични, подобно на деца те не се срамуват да говорят какво са чули или недоразбрали, да задават въпроси или да изказват теории. Русков е влял толкова хумор в страниците, че почти всяка ситуация изглежда комична и езикът помага за това. Бачо Гичо, като разказвач е почти балансирана личност. Той е малко по-голям от Асенчо и се вписва в ролята на наставник, макар и необразован колкото своя ученик. Носи навсякъде със себе си Рибния буквар на Петър Берон и „Горски пътник” на Раковски и при първа възможност отваря и чете. Разсъжденията на Гичо са предимно за образованието, за духовното възвисяване. Как така французите са толкова напред и защо нашият народ е прост и необразован? Тази любознателност го движи напред и го обогатява.
Сигурен съм, че повечето наши ранни интелектуалци са тръгнали по същия начин, защото когато чета за тях, виждам, че повечето са от малки села, където не е имало училища, но това са времена на промяна, на възможности и движение. Гичо е обзет от тази промяна, както и до някаква степен Асенчо, който естествено е по-плахият и внимателен от двамата. През повечето време той слуша наставника си и от време на време се включва с някое съждение, което стъписва околните. Мисля, че двамата са под някаква форма символ на българската невинност, на чистата съвест и това е най-тежката история за разказване, защото сюжетът има само една посока на развитие и тя не е приятна. Всеки може да се асоциира с някой от двамата, те са универсални и Русков е свършил изключителна работа с изграждането на образите им. Към средата започнах да недоволствам, че почти нищо не знаем за детството на Гичо и точно в същия момент ми се предоставиха десетина страници със спомени, които придадоха още по-голяма пълнота на героя.
Не искам да говоря повече, а и току-що я дочетох и не ми се обясняват подробности. Да, Димитър Общи се появява за малко, включен е Арабаконашкия обир и т.н, за това вече е писано на много места. Мен по-силно ме вълнува сърцето на книгата, философията ѝ, а тя е толкова актуална. Това спокойно можеше да бъде един съвременен роман за млади момчета, които прохождат в нелегалния бизнес, забъркват се с разни мафиоти и т.н. Защото България си е същата, хората са същите, темите, които вълнуват героите са същите и тази борба за свобода, за смисъл сега покрай протестите е една от най-актуалните теми.
Много е възможно Милен Русков да е написал най-добрия български роман.
– Не ся казва, бачо Гичо, европейский, а ся казва европеанен, Европеанните народи. И съм та чувал, ще прощаваш, да казваш азиатский звяр. Туй също не е праивлно. Не ся казва азиатский, а азианен. Азианен звяр. … – Абе – викам, – Асенчо, ти сичко си объркал бе, братко! Туй не за какви са нещата, европейски ли са или азиатски, а за кой откъде е. Париш – паришанин. Ако е от Европата – европеанин. Както ти си жерунец, но овцете са жерунски. Разбираш ли? – Тъй ли мислиш? – рече Асенчо учуден, загледан в листът. – Точно тъй. И туй „е“ накрая е вече остаряло. Не паришанен, берлинянен, а паришанин, берлинянин. Тез неща ся променят с времето. Тоя буквар – рекох – е от лето 1824-то. Има-няма 50 години от тогаз. Я колко работи са ся променили! „Е“-то на „И“ е станал. – Тъй ли мислиш? – рече Асенчо. – Стига едно и също повтаря! – сопнах му ся аз. – Глава нямаш ли? Не сичко, дето го пише някъде, е Светото писание. Нещата ся променят! Днеска едно, утре друго. – Че то тъй къде ще му излез краят? – вика Асенчо. Ей затова не обичам да споря с него. Може да та раздразни много, а ти не можеш го нахока, понеже той не от лошо сърдце го прави, а от естествена человеческа простотия, и ся чудиш как да постъпиш. Иди ти да го хласнеш, но няма за що.
Природата е много хубава по туй време. Балканът. Гората е толкоз зелена, полюшва ся едва-едва, шуми леко. Мирише на младост. И цяла е в светлина. Светлоструй… Не ми са обикаля с тая дружина. Ще ми ся ей тъй да тръгна из гората, из полетата, без цел и посока, да вървя туй от място на място – не че някъде определено отивам, ами ей така. Да ся скитам. Като някой циганьор дори. Иде ми да зарежа дружината , и револуцията, и ей така да тръгна да ся скитам из гората, да ся пека на камънаците като някой смок, да ся търкалям из тревите. Да пия от кладенците и като ся нагорещя, да си плискам лицето с вода от потоците. Да лежа тъй в тревата с разперени ръце и да гледам нагоре в небето. Без всякоя цел. Защо светът е хубав! Много хубав дори! Очарователна работа! Неизразима!
August 11, 2012
Книга, освежаваща като зелена гора:-)). На първо място, с великолепно възкресения език, простонародния хумор и поучителност, която не дотяга. Сякаш с машина на времето те доближава до тази толкова далечна и толкова българска епоха! Повествованието тече с изключително темпо- равномерно и цялостно, без нито за момент да се губи нишката. Искрено препоръчвам-голямо постижение за Милен Русков!
May 5, 2019
Възторгнах ся! Каква словесност! Какви герои! И Делото, Делото! А тоз наш превеликолепний Балкан!?! И пълний член! Ибал си е мамата, тоз пълний член! Долу пълний член, Братя! Да ся образоваме и просвещаваме! И всякогаш да имаме един Асенча за другар! Но Асенчо ся накрай поизложи малко, но и плати си Асенча цената за негово си мрачное предателство. Тъжно, братя, тъжно! А иначе братя, всите ний от другар имаме нужда. Да ни гърбината пази и с него да поминуваме през тоз живот наш насущний! Защото! Звяр ся с мамяне не гони, нито магаре без тояга се кара! Тъй и чиляку дните без верни другари минуват без ясно солнце в божии небесах и без всепрониквающая топлина в сердце! А другите! Другите са содомисти! А Возвишението ни не мърда, брятя. Всякой си има Возвишение и се към него движи през человеческий си кратък живот. Само дето, някои го не усещат туй Возвишение и душа им към небесах полита непрогледнала. А други се с Господ и ангелите прегръщат и с отворени очи Душа си към небесах изпращат. Благословени да са тез други, Братя!
September 19, 2012
Изключителна книга. Трябва да се прочете. Страхотен език, страхотно чувство за хумор. Според мен следва да влезе в учебниците като "нова българска класика".
December 21, 2014
Първото нещо, което ме хвърли в размисъл, бе присъствието на Левски в романа. Да напишеш книга, в която да се говори за Апостола, и той да не е главен, дори второстепенен, а направо епизодичен, прелитащ през страниците като сянка герой, е жесток удар срещу олтара на българската героика. Защо Левски е споменат така бегло? Дали защото идеята не е по-скоро да се покаже с какво си е имал работа Апостола, коя е глината в ръцете му, аморфната маса, наречена народ… „Народ“ – дори това понятие авторът поставя под съмнение от своите герои.
„Възвишение“ е в много по-голяма степен роман за Димитър Общи, друг крайно нестандартен подход. Да пишеш за този толкова неглижиран, но така ключов участник в освободителната борба на българите през ХIХ век полугерой, полуразбойник, е също удар срещу канона. Да не забравяме, че именно Димитър Общи и неговата авантюра в Арабаконашкия проход стават причина за разплитане на цялата революционна организация от турските власти и в крайна сметка за залавянето на Левски. Общи е тоталният контрапункт на Апостола и е безкрайно интересно да се проследи противопоставянето му като характер и светоглед на републиканския, демократичен подход, възприет от Левски.
Цялото ревю тук: https://bibliotekata.wordpress.com/20...
„Възвишение“ е в много по-голяма степен роман за Димитър Общи, друг крайно нестандартен подход. Да пишеш за този толкова неглижиран, но така ключов участник в освободителната борба на българите през ХIХ век полугерой, полуразбойник, е също удар срещу канона. Да не забравяме, че именно Димитър Общи и неговата авантюра в Арабаконашкия проход стават причина за разплитане на цялата революционна организация от турските власти и в крайна сметка за залавянето на Левски. Общи е тоталният контрапункт на Апостола и е безкрайно интересно да се проследи противопоставянето му като характер и светоглед на републиканския, демократичен подход, възприет от Левски.
Цялото ревю тук: https://bibliotekata.wordpress.com/20...
August 21, 2013
Много добра книга. Браво по французки! Ашкулсун! Ни един френец няма да може да я прочете таз книга.
January 25, 2015
Мечтая си да прочета постмодернистичен роман за Възраждането ни от преди да знам какво означава това. "Възвишение" ми отне доста време, с няколко дълги паузи, може би защото е много различна от всичко останало и изисква специфична настройка. Всяко усилие обаче си заслужава. "Възвишение" е роман, който остава в съзнанието заради стилизацията на възрожденския език, заради уникалния хумор, който те кара да препрочиташ цели страници, но преди всичко заради изключително различния, лишен от излишен патос и възвеличаване образ на възрожденския човек. Светогледът на Гичо, разсъжденията му по въпросите на живота и смъртта, свободата, образованието, парите, чуждопоклонничеството и саздърмата са нещо, от което българският читател (поне в мое лице) има нужда. Заради ореолът, който традиционно увенчава всичко, свързано с Възраждането и който вместо да ни приближи до историческите ни герои, ни отдалечава от тях и създава поле за болен национализъм и популизъм. "Възвишение" е нещо като откровен, приятелски разговор, "очи в очи" с един национален герой, борец за свобода или просто бандит, в зависимост от гледната точка.
February 12, 2013
Невероятно постижение за Милен Русков и за българската съвременна литература! Езикът и стилът са на труднодостижимо ниво. Личи си не само майсторство и талант, но и хъс и любов към писането. Наистина рядко постижение. Въпреки че не обичам да чета история, все пак с удоволствие прочетох тази книга, която е повече от прости исторически факти с нечия гледна точка.
November 11, 2019
Ejsze, ecsém, ez biza a gyöngyélet! Levorver az övemben, mordály a vállamon, osztán uccu neki az erdűnek. Ha meg öszvekeverednék holmi böszörménnyel vagy egyéb népnyúzóval, hát megegrecíroztatom kicsinyég a pisztolcsővel, mire úgy elibém hullajtja a garaskáit, mint madár a tullát. Ha meg eccer lúra vóna szükségem, hát elkonfiskálom valamék bolgár zsírosparasztét, oszt halihó, világ! Hogy mit mondasz, ecsém? Mi vónék én? Haramia? Hát pofán ne csürdítselek, mint vak baglyot a partfal! Haramia az ídsanyád ficeréje! Az én böcsületes nevem Forradalmár – ha el is vék valamit a paraszttul, azt csak az Ügy érdekibe! Mer' a Bolgár Nemzet (mindközönségesen: bolgár) Szabadságra vágyik, és Szabadság nincsen pízmag nélkül. Ha meg ez a Bolgár Nemzet nem adja a pízt, mert nem sejdíté, hogy amire vágyik, az a Szabadság, akkor majd megbirizgálom a levorverrel, oszt fénybe borul benne rögvest az igaz eszme.
Ruszkov regénye a bolgár nemzeti ébredés gúnyos rajza – mindaz, amiről a kiérdemesült országféltők kizárólag párás tekintettel tudnak értekezni, nála jobbára abból áll, hogy legények, akiknek nem volt kedvük posztókereskedőnek vagy birkapásztornak állni, le-föl kószafaszálnak a bolgár hegyvidéken, és időnként kirabolnak valakit. Ha szerencséjük van, akkor egy gonosz, megszálló törökkel akadnak össze – ha nem, akkor egy bolgárral. Persze kirabolják őt is, de legalább adnak neki nyugtát. Ám azon túl, hogy ez a könyv egy történelmi görbe tükör, és gúnyos (de felettébb hiteles) skicc a forradalmárkodásról (a férfias férfiak eme nemes sportjáról), mindemellett még egy szemkápráztatóan konzekvens nyelvi bravúr is (amit Krasztev Péter pazarul magyarított, a tájnyelvi bolgár dialektust a székely hangzással helyettesítve). Ha van hibája, az épp konzekvenssége – ez a végtelen téblábolás a havasokban, a repetitív lamentálás bolgárságról, forradalmárságról, földi igazságtalanságokról és mindarról, ami ezzel jár – kombinálva a csűrcsavaros szövegvilággal –, helyenként nagyon vontatottá tette a szöveget. Fejet hajtok hát az írói bravúr előtt, és ajánlom ezt a könyvet mindenkinek, DE! Azér' száz oldalt a közepibűl lehetett vón húzni.
Ruszkov regénye a bolgár nemzeti ébredés gúnyos rajza – mindaz, amiről a kiérdemesült országféltők kizárólag párás tekintettel tudnak értekezni, nála jobbára abból áll, hogy legények, akiknek nem volt kedvük posztókereskedőnek vagy birkapásztornak állni, le-föl kószafaszálnak a bolgár hegyvidéken, és időnként kirabolnak valakit. Ha szerencséjük van, akkor egy gonosz, megszálló törökkel akadnak össze – ha nem, akkor egy bolgárral. Persze kirabolják őt is, de legalább adnak neki nyugtát. Ám azon túl, hogy ez a könyv egy történelmi görbe tükör, és gúnyos (de felettébb hiteles) skicc a forradalmárkodásról (a férfias férfiak eme nemes sportjáról), mindemellett még egy szemkápráztatóan konzekvens nyelvi bravúr is (amit Krasztev Péter pazarul magyarított, a tájnyelvi bolgár dialektust a székely hangzással helyettesítve). Ha van hibája, az épp konzekvenssége – ez a végtelen téblábolás a havasokban, a repetitív lamentálás bolgárságról, forradalmárságról, földi igazságtalanságokról és mindarról, ami ezzel jár – kombinálva a csűrcsavaros szövegvilággal –, helyenként nagyon vontatottá tette a szöveget. Fejet hajtok hát az írói bravúr előtt, és ajánlom ezt a könyvet mindenkinek, DE! Azér' száz oldalt a közepibűl lehetett vón húzni.
June 23, 2017
ВЪЗВИШЕНИЕ ЗА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА!
Роман, достоен да влезе за изучаване в училище!
Невероятен исторически бекграунд, страхотен стил, темо, история, ирония, герои, трогателен, близък до сърцето, написан от наистина гениален писател!
Отбелязах си изключително много абзаци; скоро и ревю ще драсна. Много "моя"; не лъч надежда за българската литература, а доказателство за съществуването й.
Милен Русков е Писател!
Роман, достоен да влезе за изучаване в училище!
Невероятен исторически бекграунд, страхотен стил, темо, история, ирония, герои, трогателен, близък до сърцето, написан от наистина гениален писател!
Отбелязах си изключително много абзаци; скоро и ревю ще драсна. Много "моя"; не лъч надежда за българската литература, а доказателство за съществуването й.
Милен Русков е Писател!
December 30, 2018
Не искам да си представям колко трудно е да се напише подобно нещо. Но ей го на, то съществува и е част от българската литература. Интересен сюжет, прекрасен и изключително богат език, философия и народопсихология, история, ирония. Всичко си има тази книга. Поклон на автора. За някои читатели може да е малко трудна, тъй като пряката реч е малко и няма глави, части, чаптъри и тн. Всичко е един текст, с едно малко изключение към финала. Да не говорим за особения език, който в началото може малко да стряска и позапъва, но на мен лично ми се услади доста.
Щастлив съм, че прочетох тази книга. Щастлив съм, че изобщо я има. А ако ви притеснява фактът, че чувате само добри неща за нея, да знаете, че всичко е истина.
„ Брате, человеческий свят е като кръпка връз телото на земята. Хора са малко излишни. Нищо няма никакъв смисъл. И не защото накрая фърляш топа и сичко, за кое си ся трудил и старал, кое си обичал и мразил, и прочия, вече е без значение, барем за теб. Не зарад нелюбезна смърт нещата губят смисъл, ами ей тъй, сами по себе си. И вечно да ся живееше, пак нищо не би имало никакъв смисъл. Вечний живот би рекло вечна безсмислица. Но туй в това бактисване, кое та е обфанало, не та изпълва с тъга, не та опечалява, нито та особено обезсърдчава. Просто си казваш: ето на, тъй стои работата. Цялата работа е напълно продухана изначално – като недостроена някоя си къща без врати и прозорци. Цялата работа е недостроена поначало. А хора са луди. Виж ги, огледай ся – в туй няма никакъв здрав разум! А че виж и себе си. И ти си същия.”
Щастлив съм, че прочетох тази книга. Щастлив съм, че изобщо я има. А ако ви притеснява фактът, че чувате само добри неща за нея, да знаете, че всичко е истина.
„ Брате, человеческий свят е като кръпка връз телото на земята. Хора са малко излишни. Нищо няма никакъв смисъл. И не защото накрая фърляш топа и сичко, за кое си ся трудил и старал, кое си обичал и мразил, и прочия, вече е без значение, барем за теб. Не зарад нелюбезна смърт нещата губят смисъл, ами ей тъй, сами по себе си. И вечно да ся живееше, пак нищо не би имало никакъв смисъл. Вечний живот би рекло вечна безсмислица. Но туй в това бактисване, кое та е обфанало, не та изпълва с тъга, не та опечалява, нито та особено обезсърдчава. Просто си казваш: ето на, тъй стои работата. Цялата работа е напълно продухана изначално – като недостроена някоя си къща без врати и прозорци. Цялата работа е недостроена поначало. А хора са луди. Виж ги, огледай ся – в туй няма никакъв здрав разум! А че виж и себе си. И ти си същия.”
August 26, 2016
Великолепна, очарователна, забавна, лична, истинска... и, разбира се, понеже е българска - и малко тъжна.
Поднесена ти под формата на личен дневник (в случая - тефтер, разбираш ли), тя ни пренася буквално в едно минало време. С различния си език, този на обикновените хора. Не е нужно да си "херой" някой си, за да достигнеш тези след теб. Гичо е просто един "револуционер" от многото, поначетен, но преди всичко народен. Човек ще повярва, че наистина го е имало, че наистина говори от миналото... Че пък и защо да не вярва? Току-виж - така било!
Изключително свежа, пак, повтарям се - изключително лична. Препоръчвам с две ръце. Дори не е нужно да се падаш много нещо историк, много нещо начетен. Ей го чилякът - разказва ти, учи те - ако щеш слушай. Заразителен е стилът му, но и не можеш да му подражаваш. Времето си тече, езикът се променя, но каквото е било - било е такова, каквото главният ни герой го вижда. Като че да е по-праведно. Изчистено от големите думи и дела. Обикновеното.
Поднесена ти под формата на личен дневник (в случая - тефтер, разбираш ли), тя ни пренася буквално в едно минало време. С различния си език, този на обикновените хора. Не е нужно да си "херой" някой си, за да достигнеш тези след теб. Гичо е просто един "револуционер" от многото, поначетен, но преди всичко народен. Човек ще повярва, че наистина го е имало, че наистина говори от миналото... Че пък и защо да не вярва? Току-виж - така било!
Изключително свежа, пак, повтарям се - изключително лична. Препоръчвам с две ръце. Дори не е нужно да се падаш много нещо историк, много нещо начетен. Ей го чилякът - разказва ти, учи те - ако щеш слушай. Заразителен е стилът му, но и не можеш да му подражаваш. Времето си тече, езикът се променя, но каквото е било - било е такова, каквото главният ни герой го вижда. Като че да е по-праведно. Изчистено от големите думи и дела. Обикновеното.
January 4, 2015
Чудесна книга, наистина! Започнах я с много оптимизъм, очаквах много и получих.
Стилът е чудесен, разнообразява и забавлява. Обогати ми речника много, а самия факт, че не спрях да цитирам откъси на приятели е показателен...
Някъде на стотната страница заявих, че с удоволствие бих преподавала това произведение в училище след някоя и друга година, но за съжаление си е само мечта. Едва ли някой ще го позволи.. (Ибала съм ги! =D)
Книгата е и много стойностна. Но искам да благодаря на Милен Русков, че ми помогна да осъзная нещо: не е Вазов виновен! И не е училището, просто на мен не ми понасят романи, чието действие се развива във възрожденска атмосфера. Та, дългогодишната ми омраза към българската литература изучавана в училище не е наложена от майка ми, нито пък повлияна от преподавателите ми, явно просто съм си такава.
С една дума: Браво!
Стилът е чудесен, разнообразява и забавлява. Обогати ми речника много, а самия факт, че не спрях да цитирам откъси на приятели е показателен...
Някъде на стотната страница заявих, че с удоволствие бих преподавала това произведение в училище след някоя и друга година, но за съжаление си е само мечта. Едва ли някой ще го позволи.. (Ибала съм ги! =D)
Книгата е и много стойностна. Но искам да благодаря на Милен Русков, че ми помогна да осъзная нещо: не е Вазов виновен! И не е училището, просто на мен не ми понасят романи, чието действие се развива във възрожденска атмосфера. Та, дългогодишната ми омраза към българската литература изучавана в училище не е наложена от майка ми, нито пък повлияна от преподавателите ми, явно просто съм си такава.
С една дума: Браво!
June 20, 2019
Ово је само на први поглед ишчашена прича о бугарском револуционарном покрету из 19. века; све у маниру Дон Кихота и Робин Худа. Међутим, занимљиво је како се у авантурама Гича и Асенча и њихових "надређених" прелама прича о свакој револуцији/власти, привилегијама и сл.
Врло ми је пријало читање и надам се да ћемо имати прилике да читамо још нешто преведено од Рускова.
Врло ми је пријало читање и надам се да ћемо имати прилике да читамо још нешто преведено од Рускова.
April 21, 2014
Допуснах голямата грешка да оставя този роман на рафта твърде дълго време, въпреки ясното съзнание, че ще бъде разтърсващо добър. В един момент, когато отвсякъде започнах да чувам, че или това е последната закупена от някого книга, или че я чете в момента, вече сериозно започнах да се замислям.
Почувствах се странно гузна, че аз още не съм разлистила “Възвишение” (изд. „Жанет-45″). Внезапно изпитах още по-странното чувство, че тази книга сама започва да ми шепти, припряно да ми прошепва в ухото, че вече наистина е време да я прочета. И този шепот беше така нетърпелив, колкото нетърпеливи са дърветата на пролет да се разлистят в пълния си блясък, обагрени в ярки цветове. Така дойде моментът, в който си казах на свой ред “Ила, че ми трябаш!” и започнах да чета с огромен интерес. Още след първата прочетена страница, продължих да чета “Възвишение” с “ненащърбаема енергия”, останала без “сулук” (въздух) и покорена изцяло от историята за една българска “ревулуция”.
Още от ревюто- тук: http://azcheta.com/vuzvishenie-milen-...
Почувствах се странно гузна, че аз още не съм разлистила “Възвишение” (изд. „Жанет-45″). Внезапно изпитах още по-странното чувство, че тази книга сама започва да ми шепти, припряно да ми прошепва в ухото, че вече наистина е време да я прочета. И този шепот беше така нетърпелив, колкото нетърпеливи са дърветата на пролет да се разлистят в пълния си блясък, обагрени в ярки цветове. Така дойде моментът, в който си казах на свой ред “Ила, че ми трябаш!” и започнах да чета с огромен интерес. Още след първата прочетена страница, продължих да чета “Възвишение” с “ненащърбаема енергия”, останала без “сулук” (въздух) и покорена изцяло от историята за една българска “ревулуция”.
Още от ревюто- тук: http://azcheta.com/vuzvishenie-milen-...
February 3, 2013
Влюбих се в езика на автора/героя.Толкова експресивен и витален.Беше истинско удоволствие да чета книгата.Хареса ми и използването на вече остарели думи,забавлявах се и с турските заемки,които и до днес използват пловдивчани :) Със сигурност ще прочета и "Захвърлен в природата",както и "Джобна енциклопедия".
Признавам,че около средата книгата ми вървеше малко бавно.Предполагам,че се дължеше на изброяването на места и случки,без да има предпоставки за кулминацията,които да те държат в напрежение. Но нещата бързо се промениха,за да ескалират в страници,които нямаше търпение да прочетеш. Краят беше леко тъжен,но все пак поднесен с хумор,предизвикващ бегла усмивка на устните.Страхотен финал.Силен и въздействащ.
Признавам,че около средата книгата ми вървеше малко бавно.Предполагам,че се дължеше на изброяването на места и случки,без да има предпоставки за кулминацията,които да те държат в напрежение. Но нещата бързо се промениха,за да ескалират в страници,които нямаше търпение да прочетеш. Краят беше леко тъжен,но все пак поднесен с хумор,предизвикващ бегла усмивка на устните.Страхотен финал.Силен и въздействащ.
Read
June 16, 2019Опитах "Възвишение" в момент непосредствено след като бях прочел "Записки по българските въстания. Разказ на очевидец.". Така възхваляваният стил на Русков ми се видя някакво подобие на църковнославянски жаргон с псувни, неволно съпоставен с определяния като "своеобразен" език на Захарий Стоянов в "Записките". Много съм далече от идеята да ги сравнявам, ефекта беше такъв - не го издържах това "Възвишение". Не хейтя, не ми понесе. Клишетата не стават по-интересни ако са написани "по-интересно".
May 18, 2015
Съжалявам, че чак сега стигнах до нея.
Тъжно ми е, че двете ми англо-езично-растящи деца, с приличен, но недостатъчен български, никога няма да я усетят така.
Тъжно ми е, че двете ми англо-езично-растящи деца, с приличен, но недостатъчен български, никога няма да я усетят така.
July 10, 2019
Наистина страхотна книга, смях се, плаках, смях се, а след като я прочетох сърцето ми болеше. Част от душата ми остана в тази книга...
October 26, 2018
4,5/5
Da mi je neko rekao da će mi se knjiga s ovom tematikom ovoliko dopasti, ne bih mu verovala.
Prvenstveno, pohvale za odličan prevod, nije lako preneti takav način razmišljanja a ostati veran narodnom jeziku.
Nikad više papirića nisam istrošila za jednu knjigu - čuvala sam smešne scene, smešne izjave, proste izjave, mudre izjave, čiste "balkanske" zgode i nezgode...
Gledaću i film čim nađem srpski prevod, već osećam da je odličan.
Topla preporuka.
Da mi je neko rekao da će mi se knjiga s ovom tematikom ovoliko dopasti, ne bih mu verovala.
Prvenstveno, pohvale za odličan prevod, nije lako preneti takav način razmišljanja a ostati veran narodnom jeziku.
Nikad više papirića nisam istrošila za jednu knjigu - čuvala sam smešne scene, smešne izjave, proste izjave, mudre izjave, čiste "balkanske" zgode i nezgode...
Gledaću i film čim nađem srpski prevod, već osećam da je odličan.
Topla preporuka.
June 18, 2017
Книга – „Възвишение“!
Язик – възрожденски!
История – общобългарска револуционна!
Херои – уникални образи.
Асенчо и Гичо така изпъкват, та чак изкачат от страниците на книгата и заживяват в съзнанието на читателя като любими литературни херои от любима книга.
Четене – всепоглъщащо и съпроводено със смъртоносен хил, не хим!
Уникален български исторически роман, който представя по изключително запомнящ се начин народопсихологията на българина в края на XIX в., която не се е променила съществено през всичките тези години досега.
Макар и събитията, описани в тази книга, да засягат съдбовни моменти от историята на България, героите на „Възвишение“ съвсем не носят ореоли. Напротив! Те са обикновени и трагикомични - някои са слаби и безхарактерни, други са силни в името на собственото си благо, трети са силни духом, но слаби сами…
Преди всичко това е роман-огледало, в което всеки българин може да се огледа и да се разпознае. Освен забавните моменти, които преливат от страниците на тази книга, в нея има дълбоки, тъжни и верни прозрения за българския народ като цяло.
И тук се сещам за книгата на Казандзакис „Капитан Михалис“, където действието се развива по същото време – в края на XIX в.
Капитан Михалис толкова ярко противостои на героите във „Възвишение”, където всеки си гледа кяра. Накрая сам Гичо казва, че всичко е сън. Дори и свободата, за която всички се борят.
В книгата на гръцкия автор образът на Михалис въплъщава силата и смелостта на една крилата душа, която се хвърля напред към смъртта в името на свободата. Тук тя е издигната до най-значимата човешка ценност, която трябва да бъде извоювана и никой няма право да я чака, а трябва да се бори за нея, до последен дъх.
И капитан Михалис, и Гичо умират горе, на бойното поле, но всеки един от тях приема борбата за свобода по коренно различен начин. Единият умира възвисен, а другият, умирайки, моли Господ да го възвиси.
И все пак, въпреки трагичния край на „Възвишение“, остава да кънти надписът върху котленското училище „Помогни ми да тя возвыся”, който е призив за знание и ключ към едно по-добро бъдеще.
"Та както ми беше докривяло, му викам на Асенча:
- Българин да си е зла съдба. Туй сякаш не е име на народ, а болест някоя. Вечно несполучил.
Че ся замислих защо е тъй. Откъде таз немощност идва, тая нефелност? Причини много, но на мен ми ся чини, че главна е невежество. Не толкоз себелюбие или овчедушие, или тесногръдие или друга някоя черта карактера (табиета), а главно невежество. Невежество е в корена на сичко. От там бликат тез мръсните води. Невежий человек живее в малък свят. Не ще прехвърли мост от единия бряг на реката до другия. Другия го не касай. Широта светосъзерцания в него няма никаква. И какво тогаз очакваш?”
Язик – възрожденски!
История – общобългарска револуционна!
Херои – уникални образи.
Асенчо и Гичо така изпъкват, та чак изкачат от страниците на книгата и заживяват в съзнанието на читателя като любими литературни херои от любима книга.
Четене – всепоглъщащо и съпроводено със смъртоносен хил, не хим!
Уникален български исторически роман, който представя по изключително запомнящ се начин народопсихологията на българина в края на XIX в., която не се е променила съществено през всичките тези години досега.
Макар и събитията, описани в тази книга, да засягат съдбовни моменти от историята на България, героите на „Възвишение“ съвсем не носят ореоли. Напротив! Те са обикновени и трагикомични - някои са слаби и безхарактерни, други са силни в името на собственото си благо, трети са силни духом, но слаби сами…
Преди всичко това е роман-огледало, в което всеки българин може да се огледа и да се разпознае. Освен забавните моменти, които преливат от страниците на тази книга, в нея има дълбоки, тъжни и верни прозрения за българския народ като цяло.
И тук се сещам за книгата на Казандзакис „Капитан Михалис“, където действието се развива по същото време – в края на XIX в.
Капитан Михалис толкова ярко противостои на героите във „Възвишение”, където всеки си гледа кяра. Накрая сам Гичо казва, че всичко е сън. Дори и свободата, за която всички се борят.
В книгата на гръцкия автор образът на Михалис въплъщава силата и смелостта на една крилата душа, която се хвърля напред към смъртта в името на свободата. Тук тя е издигната до най-значимата човешка ценност, която трябва да бъде извоювана и никой няма право да я чака, а трябва да се бори за нея, до последен дъх.
И капитан Михалис, и Гичо умират горе, на бойното поле, но всеки един от тях приема борбата за свобода по коренно различен начин. Единият умира възвисен, а другият, умирайки, моли Господ да го възвиси.
И все пак, въпреки трагичния край на „Възвишение“, остава да кънти надписът върху котленското училище „Помогни ми да тя возвыся”, който е призив за знание и ключ към едно по-добро бъдеще.
"Та както ми беше докривяло, му викам на Асенча:
- Българин да си е зла съдба. Туй сякаш не е име на народ, а болест някоя. Вечно несполучил.
Че ся замислих защо е тъй. Откъде таз немощност идва, тая нефелност? Причини много, но на мен ми ся чини, че главна е невежество. Не толкоз себелюбие или овчедушие, или тесногръдие или друга някоя черта карактера (табиета), а главно невежество. Невежество е в корена на сичко. От там бликат тез мръсните води. Невежий человек живее в малък свят. Не ще прехвърли мост от единия бряг на реката до другия. Другия го не касай. Широта светосъзерцания в него няма никаква. И какво тогаз очакваш?”
Displaying 1 - 30 of 168 reviews