Андрей Стоянов Гуляшки (1914 - 1995) е български писател, живял и творил през XX век. Пътят на писателя Андрей Гуляшки отрано е свързан с в. "Работническо дело" и е показателен за връзката на журналистиката с литературата. В началото на петдесетте години на миналия век той е журналист във вестника. Това е времето, когато започва изграждането на ТКЗС в страната и той е командирован като очеркист в Добруджа.
Няколко мандата той е народен представител от Шуменския край и неведнъж болезнено е изживявал различни безобразия върху гърба на хората. Това негово връщане към Добруджа през зрелите му години не е случайно. Той обича този български край и помага, според силите си, за неговото възраждане, за изваждане на показ за поколенията на следите, оставени от велики предшественици. Андрей Гуляшки намира тук един от своите най-силни и убедителни извори за българското самочувствие и гордост. Той винаги более, че съвременните българи не умеят да ценят достойнствата, които са завещани от дедите ни, че често пъти сами сме си виновни за своето понижено национално самочувствие.
Един от дълбоките вътрешни стимули за писателя да се залови с романа за цар Симеон Велики и нашия Златен век е точно този непомръкващ исторически пример на национално величие и гордост. Неговият голям роман "Златният век" (1970) е сред най-значителните произведения на писателя и на нашата историческа романистика. Той е проникновен поглед към дълбоките духовни корени на българина, към неговия исторически влог за прогресивното бъдеще на човечеството. Гуляшки потвърждава с този свой роман искрената си и страстна позиция на писател и гражданин, че ние сме народ с историческо достойнство и гордост, и всеки, който превива гръб пред чужденци, заслужава презрение.
Времето, след като писателят си отива от този свят, убедително потвърждава колко прав е бил той, колко навременен е бил неговият зов да пазим като зеницата на очите си българската национална гордост и достойнство.
Андрей Стоянов Гуляшки е български писател, който твори през 20 век. Сътрудник е на левия печат през 30-те и 40-те години. След 9 септември 1944 година става функционер на БКП и редактор в редица издания, главен редактор на списание "Пламък" (1956-1966 г.), директор на Народния театър, главен редактор на списание "Съвременник" (1972-1973), секретар на Съюза на българските писатели (1956-1962), заместник-председател на СБП. През последните години от живота си пише в Сопот. Белетристичното му творчество е обвързано с философска проблематика. Най-известен е неговият герой Авакум Захов, появил се за пръв път в повестта "Контраразузнаване" (1959).
Когато преди много години разчиствахме библиотеката, това беше една от първите книги, които се озоваха най-отгоре в купа за вторични суровини. Не без протестите на майка ми, беше луксозно за времето си издание, а и темата е интересна - не сме имали кой знае колко златни векове в историята. Но скуката, ах тази убийствена, парализираща скука, избликваше от всяка страница! С този автор за първи път се запитах как може една изумително пъстра епоха да се сведе до кухи фрази и досада. Но факт.
... една любима на българите книга, представяща живот и дело Симеонови. Приказка за Златна България, прясно покръстена, вследствие на което – наследила всички въпросителни, породени от синтеза (очевидно успешен) на старата и нова вяра. В малко повече ми дойде единствено тази славянофилска призма през която авторът прокарва повествованието. Гуляшки пише увлекателно и вълнуващо, точно като описвания момент с една две (три, четири) интриги повече ;)
За мен тази книга се нарежда сред други чудесни романи, фокусирани върху важни и съдбоносни периоди в историята ни. Ден последен на Стоян Загорчинов, трилогията за Самуил на Димитър Талев, тетралогията за Аспарух на Антон Дончев, тетралогията за Асеневци на Фани Попова-Мутафова, а сега и „Златният век“... Всички тези книги рисуват изящни и вдъхновяващи картини от едни отдавна отминали времена, моменти в историята на България, които трябва да се помнят. В „Златният век“ Андрей Гуляшки се фокусира основно върху по-ранните години от управлението на цар Симеон Велики. България и Византия продължават безкрайното си противоборство, а същевременно Симеон се амбицира да издигне столица, съпоставима по красота и величие с Цариград. На фона на тези внушителни планове и на грандиозните битки, превърнали България в първа сила в Източна Европа, проследяваме живота и постиженията на един човек от народа - Ханко от село Осеня. По интересен начин са преплетени съдбите на княза и на селянина, като и двамата научават важни уроци за приятелството, справедливостта и куражът да отстояват това, в което вярват.