За ползата от историята е писано много. Като се започне от прочутата сентенция на Цицерон, че тя е "учителка на живота", та се стигне до по скептични мисли от рода на "Ние научаваме от историята само това, че нищо не научаваме" (Георг Хегел). Въпреки разнообразието от мнения все пак е ясно, че историческите събития са уникални и не подлежат на точно повторение. Въпреки това нищо не пречи от историческото минало да се извличат определени повтарящи се ситуации, които са се доказали като геополитически схеми през вековете. Техният "raison d’etre" не е да бъдат следвани сляпо с надеждата, че миналото е по-мъдро от настоящето, а по-скоро да бъдат схващани като инструментариум за осмисляне на едно дългосрочно национално развитие.
Завършва 114-та гимназия с преподаване на английски език в София (1971). През 1978 г. завършва Историческия факултет на Софийския университет, профил „История на Византия и на балканските народи“. Специализира в Университета „Аристотел“ в Солун, Гърция ( 1981, 1984, 1987), в „Dumbarton Oaks Centre for Byzantine Studies“, Вашингтон, САЩ (1987-1988) и в Кьолнския университет, Германия (1991-1992).
Редовен аспирант в Института за балканистика в БАН (1980-82). През 1983 г. защитава дисертационен труд на тема „Проблеми на политическото развитие на Югозападните балкански земи през 14 в.“. Научен сътрудник в Института за балканистика в БАН, хоноруван преподавател в Исторически факултет на СУ „Климент Охридски“ (1983-1987), преподавател по Средновековна история в Националната гимназия за древни езици и култури (1985-1987).
Научен сътрудник в Центъра за славяно-византийски проучвания „Академик Иван Дуйчев“ (1987-89), заместник директор на центъра (1989-1993).
Директор на Дирекция по вероизповеданията към Министерски съвет (април 1993 - октомври 1996).
От 1993 г. е редовен доцент, от 1999 г. - редовен професор, а от 2004 г. е ръководител на катедра „Византия и балканските народи“ в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на 14 книги и на над 80 учебници, статии, публикувани в България и чужбина.
Един добър прочит на средновековната ни история, макар и малко лаконичен. Матанов се е стремял максимално да се придържа към изворите и е избягвал свободни съчинения. С разочарование научих, че не са останали много български извори от средновековието и много неща, които сме ги учили в училище са предположения. В крайна сметка авторът е работил с каквото е достигнало до наши дни.