Kurt Vonnegut, Junior was an American novelist, satirist, and most recently, graphic artist. He was recognized as New York State Author for 2001-2003.
He was born in Indianapolis, later the setting for many of his novels. He attended Cornell University from 1941 to 1943, where he wrote a column for the student newspaper, the Cornell Daily Sun. Vonnegut trained as a chemist and worked as a journalist before joining the U.S. Army and serving in World War II.
After the war, he attended University of Chicago as a graduate student in anthropology and also worked as a police reporter at the City News Bureau of Chicago. He left Chicago to work in Schenectady, New York in public relations for General Electric. He attributed his unadorned writing style to his reporting work.
His experiences as an advance scout in the Battle of the Bulge, and in particular his witnessing of the bombing of Dresden, Germany whilst a prisoner of war, would inform much of his work. This event would also form the core of his most famous work, Slaughterhouse-Five, the book which would make him a millionaire. This acerbic 200-page book is what most people mean when they describe a work as "Vonnegutian" in scope.
Vonnegut was a self-proclaimed humanist and socialist (influenced by the style of Indiana's own Eugene V. Debs) and a lifelong supporter of the American Civil Liberties Union.
The novelist is known for works blending satire, black comedy and science fiction, such as Slaughterhouse-Five (1969), Cat's Cradle (1963), and Breakfast of Champions (1973)
Една антиутопия за прекрасния нов свят, който настъпва след втората индустриална революция и издигането на машините над хората. Привидно животът трябва да е по-лек и хубав, когато човек е освободен от робството на злободневните задачи, които сега се изпълняват автоматизирано. В действителност, част от хората са облажени и подкрепят докрай възхода, докато друга част са депресирани от реалността, която им е отнела едно от най-човешките качества - съзиданието.
Вонегът пише романа си през 1953г., но като всяка, устояла на времето дистопия, звучи реално и плашещо и до днес. В книгата е умело преплетена втора сюжетна линия, която до голяма степен иронизира и осмива порядките на "напредналото" общество.
Ако вече сте прочели "1984", "Прекрасен нов свят" и "Фабрика за Абсолют", то "Механично пиано" е съвсем естественото продължение, приятно четене.
‘‘По-добре да бъдеш нищожество, отколкото сляп портиер начело на парада на цивилизацията.‘‘
Утопията отново неизбежно се превръща в дистопия в първия роман на Кърт Вонегът, в който обществото е построено върху свръхавтоматизацията на Втората индустриална революция, променила до основи битието на всяко човешко същество. Машините са окупирали човешкия труд, работата бива механизирана до краен предел, а хората - отстранявани от безпогрешния път на техническия прогрес.
Въвеждането на машините в индустриалното производство неизбежно поражда конфликт между тях и онази вече негодна част от човечеството, оставена на социален произвол. Така наречените ''некласифицирани''- на бунището на пазара на труда, а и на историята, стават жертва не само на своите творения в материален аспект, но и на своето собствено отчуждение и безполезност. Нововъзникналото покрай новия ред класово общество (иначе капиталистическо по своето рождение) бързо изоставя така естественото за него индивидуално мислене и предприемачески дух и се оставя в ръцете на своя стадов инстинкт, вече дълбоко надраснал идеологическия.
Предводителите на тази дейност- вече на върха на обществената йерархия, осъществили транзицията между стария и новия ред, се опитват да избягат от съвестта си, обвиняваща ги за това, че са обрекли своите собствени събратя, отнемайки им чувството за необходимост и полезност- устоите на себеуважението. Но именно жаждата за себеуважение на масите, неумолимо търсещи своята роля в обществото, ще подкани същите да копнеят за немислимото- разрушаването на перфектния свят, за да придадат смисъл на собствения си живот.
Писан през едни от най-активните години на ядрената надпревара, романът всъщност описва цивилизационен сценарий, в който ядрената война не е върнала човечеството в първобитните времена, тъкмо обратното- то е изведено до стадий, в който комфортът се е превърнал в самоцел до такава степен, че е лишил живота на хората от смисъл. ''Човечеството оцеля след Страшния съд и навлезе в рая на вечния мир, но само за да открие, че всичко, което е очаквало да го радва там- гордост, достойнство, самоуважение и достъпен труд,- е прокълнато като неподходящо за човешка консумация. ''
Новият Човек, в пика на своя потенциал, е премахнал по пътя всички причини за собственото си съществуване. За да се самозапази, той решава да прекъсне прогреса на своя вид, издигайки в култ идеята, че съвършенството е не просто невъзможно за постигане, но и ненужно за преследване. Защото човечеството е определено да се саморазруши винаги щом достигне слънцето на своя технически апогей.
С голямо любопитство започнах да чета Механично пиано, тъй като съм почитател на по-известните му творби (Кланица 5, Сирените от Титан, Майка нощ), а това е първият роман, който Вонегът пише. Интересно ми беше какво точно го е накарало да се захване с писане, а именно работата му в General electric, където става свидетел на новите машинизации в складовете. Те изпълнят въображението му с видения от близкото бъдеще, в което трудещият се човек е почти напълно изместен от машини специално проектирани и програмирани да вършат работата почти без грешка и фира. Умело описание на този фалшиво утопичен свят, който с всеки изминал ден звучи все по-реалистично. Ясно личи началото на така типичната за Вонегът иронична фантастика, която се опитва да осмисли житието и битието на човека в един бързо променящ се свят.
"- Мисля, че сте луд, направо сте луд. Но който плаща, той поръчва музиката. - Стига да не заплашва системата с опозоряване." И още много други съкровища в книга, написана през 1952, когато протоколи за изкуствен интелектен не са съществували и машини, чието произвоство е било едва в зората им. Книга, представяща реалността не през 50-те години на 20ти век, а настоящето на 2025 и бъдещето на хората след това.
- Защо си против машините? - попита Бок. - Те са роби. - E, да - съгласи се Йонг. - Не са хора. Не страдат. Нямат нищо против да работят. - Да, но конкурират хората. - Ho това е хубаво... като се има превид колко зле се справят с работата си повечето хора. - Всеки, който се състезава с роби, става роб.
Има нещо в духа на епохата, което насърчава писането на антиутопии – и няма да сбъркате, ако разпознаете тук Оруел, виж, за вакханлийното насилие на Бърджис е още рано. Бързата и почти абсолютна механизация в света на Вонегът е доведена до триумфален успех – хората вече няма нужда да се трудят, на всеки излишен работник е отделен екзистенц-минимум, с който да си живее добре, докато машините, умело направлявани от други машини, вършат всичко необходимо по спуснат отгоре план. Една успешна капиталистическа и едновременно комунистическа утопия, в която всичко е подредено и систематизирано, а в центъра на сюжета е град Илион от щата Ню Йорк, който е разделен на точно три части – тази на важните хора, тази на машините, и тази на ненужното мнозинство, което е най-удобно да не бъде забелязвано. Не е било лесно да се стигне до това положение, но след известни турбуленции всичко си е вече на мястото – завинаги, защото по-добре не може да бъде.