Десетте лъжи на македонизма, както са формулирани от автора, са твърденията на македонската историография че:
1. Съвременните македонци са наследници на населението на Древна Македония; 2. Българите са „татари“, а македонците — „чисти славяни“; 3. Светите Кирил и Методий, Климент Охридски, Горазд, Сава и Ангеларий са „македонски просветители“, създатели на македонската азбука; 4. Самуил е „македонски“ цар на т. нар. „Македонско царство“; 5. Охридската архиепископия (1019-1767) е „македонска“ църква; 6. Македонците са били „заробени“ от Българската екзархия; 7. ВМРО e македонска организация, целяща освобождението на македонския народ; 8. Кръсте Мисирков — македонец №1 на XX век; 9. Македонците са се съпротивлявали яростно срещу българската окупация (1941-1944); 10. За радостта от повторното присъединяване към СФР Югославия през 1946 и за 250 000-те македонци, останали в България.
В България книгата е издадена от Университетското издателство „Св. Климент Охридски“, а в Република Македония — от издателство „Блаже Коневски“ в Струмица. Книгата предизвиква широк обществен отзвук и в двете страни.
Авторът: "Всеки историк завършил една книга неволно си задава въпроса - какво ще кажат хората след сто години, четейки книгата му. Тщеславната мисъл на всеки автор е, че книгата му ще бъде актуална и след сто години. Моят случай е съвършено различен - аз се надявам книгата ми след сто години да бъде напълно неактуална. Иначе казано аз се надявам, че македонизма като явление ще изчезне и то не след сто години, а много по-рано. Защото тази книга ще се опита да разкаже на достъпен за всеки език истината за начина, по който е изграден фундаментът на македонизма, т.е. за онзи нямащ нищо общо с историческата наука набор от чисти лъжи, с които се постановява дълбоката древност на македонската нация, език и държава. Истината е съвсем друга - македонската нация, език и държава са продукт на великосръбската държавно- политическа мисъл от края на XIX и началото на XX век. Теорията за тях, формулирана от сръбските учени Новакович, Цвиич и др., бе плод на заключението, че българското население на Македония, останало под властта на Османската империя след създаването на Българската държава в 1878 г., не може директно да бъде посърбено. Новакович откровено пише: "Като не можем да ги посърбим, нека поне на първо време да откъснем това население от българския народ, създавайки му илюзията, че то е една отделна нация. Ако това стане, тя ще бъде малка и слаба и ако в бъдеще влезе в границите на Сърбия лесно може да бъде посърбена." Кралска Югославия, в която между 1912-1915 г. и 1918-1941 г. попадна Вардарска Македония не последва съветите на своите учени и обяви българите в Македония за сърби и ги третираше като сърби. За несъгласните разбира се - куршум, затвор, нечовешки мъчения. Сръбските комунисти и наемниците им в Македония излязоха по-умни. Една година преди да дойдат на власт /1943/ на "конгрес" в манастира "Прохор Пчински" в Южна Сърбия постановиха учредяването на македонска нация, писмен език и държава. След установяването на комунистически режим в т.н. Нова Югославия, в чиито граници след Втората световна война отново влезе територията на Вардарска Македония, тези категории бяха наложени със силата на тоталитарната власт продължила 48 години. И тъй като на тази власт й изглеждаше контрапродуктивно да кажат кога и как са създадени "македонската" нация и език, измислена бе и тяхната история. Естествено тя започваше не в 1943 г., а в дълбока древност, като за целта щедро се грабеше от гръцкото /за античността/ и от българското /за Средните векове и Възраждането/ минало. При наличието на тоталитарен режим, липса на свободни медии и наука, лъжите можеха да бъдат налагани безпрепятствено и трябва да признаем, че днес, половин век по-късно, те имат определен успех сред значителна част от населението на Македония. Демокрацията е смърт за подобна представа на историята на македонските земи. Тъй като лъжите една по една ще бъдат разобличени от свободни медии, свободно написани научни студии, монографии, книги... Е, по-различни причини това няма да стане веднага. Твърде много хора във вече независимата от 1992 г. държава Македония дължат позициите си в обществото и благосъстоянието си на македонизма и те се съпротивляват с всички сили срещу истината за историята на македонската нация и език. Не искат да кажат простата истина, че това е сръбска държавна идея, че е наложена със сила през 1944 г., поддържана с репресии до 1992 г. и с много пари след тази дата. В едно демократично общество националното самоопределение е въпрос на свещено лично право. И тъй като авторът на тази книга е убеден демократ, целта му е не да руши евентуална "македонска" национална идентичност при читатели от Вардарска, а и Егейска Македония, а само да им разкаже историята на земите им и на техния род."
Божидар Димитров Стоянов беше български историк и телевизионен водещ на историческо предаване. Божидар Димитров е роден на 3 декември 1945 г. в Созопол, в семейство на бежанци от Източна Тракия. През 1959 г. завършва основното си образование в Созопол, а през 1964 г. – Механотехникума в Бургас. Работи няколко години на риболовни кораби, траулери – като моряк в „Океански риболов“. По-късно завършва история и археология в Софийския държавен университет, има докторат по история. След 1973 г. сътрудничи на Държавна сигурност в направление културно-историческо наследство. През 70-те години на 20-ти век проучва архивите на Ватикана, където попада на част от „История на България“ на Петър Богдан Бакшев, написана през 1667 година – историкът я намира в архива на Борджиите. На 24 декември 1985 г. е утвърден за старши научен сътрудник II степен. Автор е на около 20 монографии и над 200 студии и статии в областта на българското средновековие, османския период и новата история. През декември 1994 г. е назначен за директор на Националния исторически музей (НИМ). Обвиняван е, че по това време допринася за уволнението на директора на управление „Музеи и галерии“ в културното министерство Алберт Бенбасат, като го обвинил в участие в организиран незаконен износ на паметници на културата и произведения на изкуството. Като директор на НИМ, през 1997 – 1998 г., има задочен конфликт с президента на Република България Петър Стоянов по повод връщането в Зографския манастир на черновата на „История славянобългарска“, написана от отец Паисий Хилендарски. В резултат на което – през лятото на 1998 г. договорът му в НИМ е прекратен от министъра на културата Емма Москова. Препитава се като свободен журналист в Бургас и София през периода 1998 – 2001 г. „Възстановен“ е като директор на НИМ през октомври 2001 г. след конкурс. От 1999 до 2002 г. е водещ на телевизионното историческо предаване „Час по България“ по телевизия СКАТ. От 2002 до 2012 г. е водещ на друго телевизионно предаване за история „Памет българска“ по Канал 1. От март 2013 г. е водещ на телевизионното историческо предаване „Историята... с Божидар Димитров“ по TV+ Министър без портфейл, отговарящ за българите в чужбина, в правителството на Бойко Борисов (юли 2009 – февруари 2011). Умира на 1 юли 2018 г. в София.
Изпипана, написана на достъпен език и, най-важното - търсеща и доказваща истината за нашите сънародници от географската област Македония! Да живее България!!!
Google the name of Bozhidar Dimitrov and read a bit of his biography. You'll find out why I loved the book and... Why everybody needs to know the truth.
Историята, написана в книга не може да се променя като написаното в интернет. Пазете истинската история, пазете старите книги. Иначе утре може още някоя "нация" да изобретят и да отскубят от нашата родина.