Това е романът, вдъхновил един от най-любимите филми на старото българско кино, останал с култовата фраза на Стефан Данаилов: "Ау! Ти знаеш ли, че имаш страшни очи?!" "Няма въображение, което може да сътвори такова нещо. Само животът може да „измисля“ така богато и пищно, всичко страшно мирише на истина, толкова страшно, че ти се иска да е художествена измислица! А най-потресаващото е това, че обществото, средата на героите, техните съграждани и роднини гледат на тоя шабаш на морални изроди, хитри хватки, ловки ходове, шмекерии и долно мошеничество като на работи в реда на нещата, завиждат, учат се от героите как и те да се подредят така, да си уредят същия лек и приятен, а иначе мерзък живот...", казва Тончо Жечев за книгата.
Единственото по-тъпо произведение от това е екранизацията. Причиних си ги едно след друго с надеждата да разбера какво е предизвикало хайпа по тази скучна история. Разбрах - липсата на елементарен вкус и дреботемие, което в последствие прераства в цяло културно течение, обославящо се на фундаменталните тематични елементи коли, жени и низки страсти. Течението, което постоянно мутира, но от което не можем да се отървем, се нарича чалга.
Какво нещо е сценичното изкуство (тук включвам и киното)! Не търпи празни пространства; компресира съдържанието, отървавайки се от всичко ненужно, като за сметка на това подчертава дебело и усилва до крайна степен онова, което е истински важно – посланието, което трябва да бъде усетено, разбрано, запомнено. Тук говорим, разбира се, за добрите образци, за шедьоврите, каквато безспорно е екранизацията на „Дами канят“ под режисурата на Иван Андонов. За актьорската игра няма какво да говорим. Филмът е икона и ако някой не е способен да осъзнае това и го отрича, толкова по-зле за него.
Впрочем, ако имате повече яснота по отношение на хронологията, пишете ми в коментар – според Гугъл първото издание на книгата на Георги Мишев е от 1986г., а филмът е създаден цели шест години по-рано – през 1980г. Логиката ме навежда на мисълта, че след огромния успех на филма се е стигнало до решение да се издаде и самата книга, която вероятно е била написана десетина години по-рано и образно казано е събирала прах, докато не е попаднала в ръцете на правилния човек.
И ето ни най-сетне на въпроса за книгата, заради което бе и целият тоз преамбюл. Ами, не е много добра, ако трябва да сме честни. Да, като художественост на езика, като отделни забавни моменти или образи … Но цялостно погледнато същински роман отсъства. Нямаме почти никакъв сюжет, никакво развитие на историята, на персонажите. Сладко безвремие, сякаш нарочно отричащо епохата и нравите, направили възможно собственото му съществуване – онези на „зрелия“ социализъм. Обърнете внимание, докато четете, че в книгата почти не се говори за родната соц действителност от 70-те и 80-те. Явно Мишев си е мечтаел за някакво друго време и пространство на съществуване, за което, разбира се, няма как да го обвиняваме. Да ни е жив и здрав още дълги години! Но пък е леко нереалистично. А във филма нещата въобще не стоят така – напротив, подчертава се този сблъсък на вътрешната потребност, с онова, което заобикаля героите. Това, на практика, е колизията, която ражда всичко останало и прави историята така забавна. Тя е движещата сила не само зад героите и сюжета, тя е поантата на цялото онова „заключено, празно време“. Уви, напразно чаках да се появи някъде в текста култовата реплика за „страшните очи“! Знаем, че във филма тя си е истински лайтмотив. В книгата обаче Мишев прибягва до нея само веднъж и то някак случайно, не много на място. Другото, което някак минава между капките е централната тема, превърнала се в заглавие – за дамите, които „канят“. Ала кого канят те? А пък и най-вече … защо? Какво се случва? В екранизацията демонично-смешният събирателен образ на дамите е изведен до статута на някакво древноизточно божество, явяващо се ту в една, ту в друга своя форма, колкото да измъчва горкия Яким, превърнал се в жертва на собствените си хубост и чар, пръкнали се в сивотата на едно заспало провинциално градче. Това в книгата някак не се улавя или пък, ако все пак го има тук-там, не е изведено с достатъчно едри букви. А то си е същинско попадение – нали затова всъщност е цялата тази работа? Дами канят! Да видим обаче и гениалния финал във филма с давещите се курсистки и мрежата, която те разкъсват, борейки се за оцеляване. Паяжината, която сами са оплели, но и в която в същото време са били оплетени. Разтърсващо! И като контрапункт финалът в книгата, който е толкова скучен, колкото и цялото останало повествование. Миг невнимание и си го пропуснал.
Не знам, възможно е от дистанцията на времето да съм прекалено краен в тези си свои оценки. Струва ми се обаче, че без филма тази книга не би представлявала абсолютно нищо особено и би потънала съвсем заслужено в литературното небитие.
Написано типично по "нашенски" в разговорен стил и леки диалектни отклонения. Първоначално ми беше интересно, но малко след средата взех да губя нишката на взаимно-следствената връзка между всички персонажи. Станаха прекалено много и някакси кой, кого, какво взе да ми се губи от основния замисъл. Екранизирано като, че ли ми изглеждаше по-добре реализирано.
Възможно е оценката ми да се дължи на факта, че слушах аудиокнигата по време на работа и се наложи доста често да паузирам и пускам пак, но на мен ми беше доста трудно да проследя и запомня всички персонажи - кой кой е, кой с кого кога къде и т.н. Би ми било интересно сега да изгледам филма, тъй като не съм го гледала до сега.
Изненадващо добро четиво- закачливо, забавно, каращо те да се замислиш. Напълно изпълнява замисъла си, преплита няколко интересни сюжетни линии и нива на разказа.
Дами канят е истинска перла сред българските филми и литературни адаптации — изпълнен с чувство за хумор, социални наблюдения и онзи леко носталгичен тон, който те кара да се усмихваш и замисляш едновременно. Историята е проста, но остроумна, героите са живи и запомнящи се, а атмосферата — напоена с духа на едно различно време.