Четвъртата звезда е заради дисидентския статут на автора, реалните политически събития послужили за основа на романа и това, че книгата е забранена в Никарагуа, а Рамирес изпъден и с отнето гражданство (въпреки факта, ��е навремето е бил в авангарда на Сандинистката революция, впоследствие действащ вицепрезидент и кандидат за президент на страната). Ако романът беше просто някакво криминално книжле, непочиващо на действителна история, едва ли би заслужил и три звезди в личната ми класация. Чете се трудно, особено първите ¾ от книгата. Но пък да го зарежа недочетен щеше да ми дойде в повече за тази година (след неравната борба с „Берлин Александерплац“). Стиснах зъби и го дочетох. Казах си: „Може пък някъде към края книгата все пак да стане интересна.“ И се оказах прав… до известна степен.
За „Тонголеле“ научих от предаването на Дими Стоянович по БНТ и историята силно ме заинтригува. Не беше лесно да открия книгата, защото явно тиражът е малък. За Никарагуа не знаех почти нищо, ако не броим никарагуанското кафе, по което родителите ни се прехласваха по времето на социализма, както и нестихващите боеве между подкрепяните от соц лагера сандинисти и финансираните от „империалистите“ контри. Очакванията ми за романа бяха големи. Двама бивши приятели, сражавали се рамо до рамо по време на революцията, днес са непримирими врагове – единият, разочарован от онова, в което революцията се е превърнала след победата ѝ в страната, е избрал да живее с чиста съвест, работейки като частен детектив; другият пък, все още вярващ в идеите на революцията, от позицията си на шеф на службите за сигурност е готов да се разправи с всеки, който дръзва да изказва съмнения към правителството и неговите политики. Очертаваше се епичен сблъсък на характери. За жалост нищо подобно не открих в романа, когато започнах да го чета. Основата е чудесна, реализацията – слаба. Езикът е сатиричен до степен на моменти да преминава в полето на чистия хумор, а да се пише хумористично за смъртта на стотици младежи е меко казано цинично. Книгата ми се стори несериозна, хаотична, разхвърляна. Стилът е тежък и на моменти адски скучен. И тъкмо когато ужасно ми дотягаше, се появяваше някакъв светъл епизод, който ми вдъхваше надежда, че заниманието ми не е тотално лишено от смисъл. Рамирес може би си е давал сметка, че романът няма да е лесен за разбиране от хора, които сега за първи път чуват за нещата, които описва – Никарагуа, народни бунтове, тайна полиция. Книгата започва с няколко страници обяснителни бележки – кой кой е, в какви връзки е с останалите персонажи, за какво се бори. Но не можеше ли всичко това да бъде описано по класическия начин – един роман, проследяващ хронологично събитията, наситен с психологизъм, с човешка драма, в чийто център е сблъсъкът на двамата главни герои? Явно не. Рамирес стига до главните събития по обходни маршрути. Нещо повече – подминава ги, сякаш нищо кой знае какво не се е случило. Едва в последната част ретроспективно започва да разказва в подробности за жестокото потушаване на въстанието от приближените до правителството паравоенни организации.
Признавам, че „Тонголеле“ крие известен латиноамерикански чар. Мисля си обаче, че ако беше подхванат иначе, не толкова модерно, абстрактно, лековато, ако действието не бе така разкъсано от несъществени епизоди и герои, би имал значително по-висока литературна стойност. Твърде голям акцент е поставен върху детайли, подробности, нямащи пряко отношение към централната тема. Да демонстрираш добро познаване на детайла невинаги е гаранция за качествена литература, когато си изпуснал по-важното – случващото се в душите на героите. А те в романа на Рамирес са общо взето плоски. Особено дразнещ ми се стори Лорд Диксън – очевидно въображаем персонаж, който непрекъснато се намесва с поучителни коментари в диалозите между „реалните“ герои. Никой не го отразява, няма и как – нали е несъществуващ. Но в чие съзнание битува този герой така и не става много ясно. Бих го приел, ако въпросните коментари на Диксън допринасяха с нещо за историята, а те са напълно изсмукани от пръстите. Множество неща дразнят в тази книга и като цяло четенето ѝ е разочароващо преживяване.