"Чух гласа на Бог!", възкликва Боуи, когато за първи път слуша едно парче на Литъл Ричард. Оттогава този глас ще е винаги в главата му и няма да го напусне до края. Най-продаваният и най-почитаният в Англия композитор след бийтълсите е Дейвид Боуи. "Да се справим със задачата да пишем за Боуи е да го схванем такъв, какъвто всъщност е: артист от ХХІ век, озовал се на Земята в разгара на ХХ век и поставил под въпрос всичко, в което земните жители по онова време вярват", пише Дайнов в една от може би най-неочакваните книги, които някой някога е смятал, че той ще напише.
Евгений Дайнов е български политолог, професор в НБУ.
Средното си образование получава във Форест Хил Скуул в Лондон [2]. Започва обучението си в Оксфорд през 1976 г., а по-късно получава бакалавърска степен от колежа „Корпус Кристи“ на Оксфордския университет, както и магистърска степен по модерна история (1984) отново там. Преподава известно време в Оксфорд, бил е асистент в Софийския университет. Има докторат по съвременна история (1985).
„Ако не разбираш какво в момента прави Боуи, това е защото той е първият; след години всички ще правят същото.“
Няма как да започна това ревю, без да си пусна за вдъхновение една от любимите ми песни на Дейвид Боуи „Thursday’s child“. Ако трябва да съм честна обаче, досега не бях достатъчно добре запозната с творчеството на Боуи и тъкмо затова реших да посегна към биографията „Елегия за Боуи“ (изд. „Millenium“). Пък и какъв по-подходящ начин да попълниш пропуските си относно нечий музикален талант, от това да го погледнеш през очите на негов почитател? Авторът на тази биография е Евгений Дайнов, който освен политолог и професор, е и запален рокаджия, фен на Боуи.
В „Елегия за Боуи“ Дайнов изключително добре е систематизирал и подредил хронологично всичко, свързано с Белия херцог. Започва с детството му, когато още „десет-единадесетгодишен, Дейвид прави зашеметяващо впечатление на своите връстници“, които го определят като „хипнотизиращ, като същество от друга планета“. Изключително интересно ми беше да прочета причината Дейвид да се сдобие със своите прословути „разноцветни“ очи – схватка с друго момче в опит да се спечели вниманието на момиче в училищния двор. От удара пострадва лявото му око, което, след операции и няколко месеца лечение, е спасено, но „загубва възприятието си за дълбочина и зеницата му си остава завинаги отворена в максимално положение“. Казано с други думи, Дейвид си е все така приказно синеок, просто „широко отворената му лява зеница поема цвета на светлината наоколо и постоянно променя цвета си“.
За музиката на Боуи си е нужно някакво допълнително средство не задължително, за да бъде разбрана, но поне да служи като пътеводител през уникалното му творчество, защото то е огромно и контекстът е важен.
Оценявам труда, положен за тази книга и фактът, че е създадена от българи, но ми се ще да не беше написана като сборник с литературни анализи за дванадесети клас.
Винаги трябва да сме добронамерени, особено подсещайки се за вкоренения си тепегьозлък, обаче може ли да не се ядосаш, когато любимите ти неща получат подобна, по български, трактовка? Просто невероятно е какво може да мине за книга в България: почвайки от правописните грешки от типа на "адриан беле.в", минем през фактологичните (Том Верлен от Talking Heads?) и стигнем до оформление, издаващо пълна неадекватност към съдържанието. Всичко в тая книга идва като подкрепа на твърдението, че ние сме толкова дистанцирани от световната култура, дори масовата култура, че сме безпомощни да пишем за нея. Или проблемът е само в Дайнов? Щото той посочва, че Joe Bonamassa представлява значителен принос в съвременната музика.