What do you think?
Rate this book
Аполония Понтика
"През 611 г. пр. Хр. на брега на Черно море в южния край на Бургаския залив преселници гърци от Мала Азия създават полиса Аполония.
Полис е трудна за превеждане дума. Учените в миналото са я превеждали като "колония", вероятно подведени от общия термин в историческата наука за процеса на разселването на гърците в тази епоха — Велика гръцка колонизация. Но Аполония Понтика не е колония на Милет в юридическия смисъл на понятието, а самоуправляваща се и напълно независима държавна формация от самото начало на съществуването си.
Такива са били впрочем всички образувани по време на Великата гръцка колонизация полиси. Те могат да имат прекрасни отношения с метрополията /политически, икономически и духовни/, могат да нямат никакви отношения, могат и да воюват помежду си.
В последните 70-80 години за превод на термина "полис" често се използува съчетанието "град-държава". И това съчетание не отговаря точно на съдържанието на понятието "полис" в разбиранията на древните гърци. "Полиса" може да се нарече наистина държава, но тя има територия и в тази територия е имало и други селища, включително и градове. Античните гръцки автори споменават поне две аполонийски "градчета" на аполонийската държавна територия - Анхиало и Тиниада. А археологически свидетелства показват поне още три градчета /при Атия, Урдовиза и Ахтопол/ и една дузина други селища - села, пристанища, тържища.
Така че в историческия очерк по нататък ще използувам за Аполония Понтика античния гръцки термин "полис".
Макар и с миниатюрни размери /всъщност дори и в съвременна Европа има и по-малки държави - Андора, Монако, Люксембург/ появата и животът на полиса Аполония Понтика има огромно въздействие върху живота на тракийския народ, населяващ в тази епоха днешните български земи. Древните гърци внасят в живота на примитивното тракийско общество нови икономически практики, модерни за епохата технологични постижения, различни от традиционните политически и религиозно-културни идеи. Без съмнение Аполония Понтика, заедно с останалите пет по-малки гръцки полиси по днешния български бряг на Черно море стимулират бързо и прогресивно развитието на стопанството при траките, отваряйки му чрез пристанищата и корабите на полисите огромния пазар на Егейския басейн и Средиземноморието. Интензивните търговски връзки на траките и от Северна и от Южна България на свой ред разширяват обмена на политическа, културна и технологична информация и райони извън гръцкия свят. И тъй като източниците недвусмислено сочат, че преобладаващата част от този обмен между 611-72 г. пр. Хр. е изършван през Аполония Понтика /най-големият и с най-големи икономически и политически ресурси гръцки полис по целия Западен бряг на Черно море/ ясно е, че изследванията върху историята му са оправдани от историографска гледна точка. По простата причина, че те могат да изяснят генезиса на развитието в много направления на древнотракийското общество.
Върху историята на Аполония са писали много автори. Едни са публикували източници - сведения на антични автори, археологически свидетелства, епиграфски паметници. Други са правили опити за цялостна реконструкция на историята й в доримския период /б 11-72 г. пр. Хр./. Поне последните са били сериозно затруднени от оскъдицата на най-сигурните за всеки историк източници — сведения на антични автори и епиграфски паметници. Археологията също не е дала много поне досега - територията на централното селище на Аполония Понтика е гъсто застроено от сградите на съвременния Созопол. Подобно е положението и в другите селища на Аполония в Поморие, Бургас, Атия, Урдовиза и Ахтопол.
Всъщност досега са разкопавани само некрополите на аполонийци в Созопол най-вече и частично в Бургас и Атия.
И все пак натрупаният емпиричен материал позволява да се направи поредният опит за реконструкция на историята на Аполония Понтика. Още повече, че подобен опит не е правен вече 70-80 години. Авторът несъмнено е облагодетелствуван от обстоятелството, че ще ползува всички новооткрити източници през последните десетилетия, неизвестни на предшествениците му. Но той има и още едно преимущество — роден е и е отрасъл в Созопол и познава отлично най-общо казано терена, физико-географските дадености и особено стопанската практика и битовите особености на живота на созополчани, която доскоро в технологично отношение не се различаваше кой знае колко от практиката в стопанската дейност и живота на аполонийци. И затова за него много дискусийонни въпроси в научните дирения върху аполонийската история имат лесно и точно разрешение". (Божидар Димитров)
Полис е трудна за превеждане дума. Учените в миналото са я превеждали като "колония", вероятно подведени от общия термин в историческата наука за процеса на разселването на гърците в тази епоха — Велика гръцка колонизация. Но Аполония Понтика не е колония на Милет в юридическия смисъл на понятието, а самоуправляваща се и напълно независима държавна формация от самото начало на съществуването си.
Такива са били впрочем всички образувани по време на Великата гръцка колонизация полиси. Те могат да имат прекрасни отношения с метрополията /политически, икономически и духовни/, могат да нямат никакви отношения, могат и да воюват помежду си.
В последните 70-80 години за превод на термина "полис" често се използува съчетанието "град-държава". И това съчетание не отговаря точно на съдържанието на понятието "полис" в разбиранията на древните гърци. "Полиса" може да се нарече наистина държава, но тя има територия и в тази територия е имало и други селища, включително и градове. Античните гръцки автори споменават поне две аполонийски "градчета" на аполонийската държавна територия - Анхиало и Тиниада. А археологически свидетелства показват поне още три градчета /при Атия, Урдовиза и Ахтопол/ и една дузина други селища - села, пристанища, тържища.
Така че в историческия очерк по нататък ще използувам за Аполония Понтика античния гръцки термин "полис".
Макар и с миниатюрни размери /всъщност дори и в съвременна Европа има и по-малки държави - Андора, Монако, Люксембург/ появата и животът на полиса Аполония Понтика има огромно въздействие върху живота на тракийския народ, населяващ в тази епоха днешните български земи. Древните гърци внасят в живота на примитивното тракийско общество нови икономически практики, модерни за епохата технологични постижения, различни от традиционните политически и религиозно-културни идеи. Без съмнение Аполония Понтика, заедно с останалите пет по-малки гръцки полиси по днешния български бряг на Черно море стимулират бързо и прогресивно развитието на стопанството при траките, отваряйки му чрез пристанищата и корабите на полисите огромния пазар на Егейския басейн и Средиземноморието. Интензивните търговски връзки на траките и от Северна и от Южна България на свой ред разширяват обмена на политическа, културна и технологична информация и райони извън гръцкия свят. И тъй като източниците недвусмислено сочат, че преобладаващата част от този обмен между 611-72 г. пр. Хр. е изършван през Аполония Понтика /най-големият и с най-големи икономически и политически ресурси гръцки полис по целия Западен бряг на Черно море/ ясно е, че изследванията върху историята му са оправдани от историографска гледна точка. По простата причина, че те могат да изяснят генезиса на развитието в много направления на древнотракийското общество.
Върху историята на Аполония са писали много автори. Едни са публикували източници - сведения на антични автори, археологически свидетелства, епиграфски паметници. Други са правили опити за цялостна реконструкция на историята й в доримския период /б 11-72 г. пр. Хр./. Поне последните са били сериозно затруднени от оскъдицата на най-сигурните за всеки историк източници — сведения на антични автори и епиграфски паметници. Археологията също не е дала много поне досега - територията на централното селище на Аполония Понтика е гъсто застроено от сградите на съвременния Созопол. Подобно е положението и в другите селища на Аполония в Поморие, Бургас, Атия, Урдовиза и Ахтопол.
Всъщност досега са разкопавани само некрополите на аполонийци в Созопол най-вече и частично в Бургас и Атия.
И все пак натрупаният емпиричен материал позволява да се направи поредният опит за реконструкция на историята на Аполония Понтика. Още повече, че подобен опит не е правен вече 70-80 години. Авторът несъмнено е облагодетелствуван от обстоятелството, че ще ползува всички новооткрити източници през последните десетилетия, неизвестни на предшествениците му. Но той има и още едно преимущество — роден е и е отрасъл в Созопол и познава отлично най-общо казано терена, физико-географските дадености и особено стопанската практика и битовите особености на живота на созополчани, която доскоро в технологично отношение не се различаваше кой знае колко от практиката в стопанската дейност и живота на аполонийци. И затова за него много дискусийонни въпроси в научните дирения върху аполонийската история имат лесно и точно разрешение". (Божидар Димитров)
204 pages, Hardcover
Published January 1, 2004
2 people want to read
About the author
Божидар Димитров
26 books7 followersБожидар Димитров Стоянов беше български историк и телевизионен водещ на историческо предаване.
Божидар Димитров е роден на 3 декември 1945 г. в Созопол, в семейство на бежанци от Източна Тракия. През 1959 г. завършва основното си образование в Созопол, а през 1964 г. – Механотехникума в Бургас. Работи няколко години на риболовни кораби, траулери – като моряк в „Океански риболов“. По-късно завършва история и археология в Софийския държавен университет, има докторат по история. След 1973 г. сътрудничи на Държавна сигурност в направление културно-историческо наследство. През 70-те години на 20-ти век проучва архивите на Ватикана, където попада на част от „История на България“ на Петър Богдан Бакшев, написана през 1667 година – историкът я намира в архива на Борджиите. На 24 декември 1985 г. е утвърден за старши научен сътрудник II степен. Автор е на около 20 монографии и над 200 студии и статии в областта на българското средновековие, османския период и новата история.
През декември 1994 г. е назначен за директор на Националния исторически музей (НИМ). Обвиняван е, че по това време допринася за уволнението на директора на управление „Музеи и галерии“ в културното министерство Алберт Бенбасат, като го обвинил в участие в организиран незаконен износ на паметници на културата и произведения на изкуството. Като директор на НИМ, през 1997 – 1998 г., има задочен конфликт с президента на Република България Петър Стоянов по повод връщането в Зографския манастир на черновата на „История славянобългарска“, написана от отец Паисий Хилендарски. В резултат на което – през лятото на 1998 г. договорът му в НИМ е прекратен от министъра на културата Емма Москова. Препитава се като свободен журналист в Бургас и София през периода 1998 – 2001 г. „Възстановен“ е като директор на НИМ през октомври 2001 г. след конкурс.
От 1999 до 2002 г. е водещ на телевизионното историческо предаване „Час по България“ по телевизия СКАТ. От 2002 до 2012 г. е водещ на друго телевизионно предаване за история „Памет българска“ по Канал 1. От март 2013 г. е водещ на телевизионното историческо предаване „Историята... с Божидар Димитров“ по TV+
Министър без портфейл, отговарящ за българите в чужбина, в правителството на Бойко Борисов (юли 2009 – февруари 2011).
Умира на 1 юли 2018 г. в София.
Божидар Димитров е роден на 3 декември 1945 г. в Созопол, в семейство на бежанци от Източна Тракия. През 1959 г. завършва основното си образование в Созопол, а през 1964 г. – Механотехникума в Бургас. Работи няколко години на риболовни кораби, траулери – като моряк в „Океански риболов“. По-късно завършва история и археология в Софийския държавен университет, има докторат по история. След 1973 г. сътрудничи на Държавна сигурност в направление културно-историческо наследство. През 70-те години на 20-ти век проучва архивите на Ватикана, където попада на част от „История на България“ на Петър Богдан Бакшев, написана през 1667 година – историкът я намира в архива на Борджиите. На 24 декември 1985 г. е утвърден за старши научен сътрудник II степен. Автор е на около 20 монографии и над 200 студии и статии в областта на българското средновековие, османския период и новата история.
През декември 1994 г. е назначен за директор на Националния исторически музей (НИМ). Обвиняван е, че по това време допринася за уволнението на директора на управление „Музеи и галерии“ в културното министерство Алберт Бенбасат, като го обвинил в участие в организиран незаконен износ на паметници на културата и произведения на изкуството. Като директор на НИМ, през 1997 – 1998 г., има задочен конфликт с президента на Република България Петър Стоянов по повод връщането в Зографския манастир на черновата на „История славянобългарска“, написана от отец Паисий Хилендарски. В резултат на което – през лятото на 1998 г. договорът му в НИМ е прекратен от министъра на културата Емма Москова. Препитава се като свободен журналист в Бургас и София през периода 1998 – 2001 г. „Възстановен“ е като директор на НИМ през октомври 2001 г. след конкурс.
От 1999 до 2002 г. е водещ на телевизионното историческо предаване „Час по България“ по телевизия СКАТ. От 2002 до 2012 г. е водещ на друго телевизионно предаване за история „Памет българска“ по Канал 1. От март 2013 г. е водещ на телевизионното историческо предаване „Историята... с Божидар Димитров“ по TV+
Министър без портфейл, отговарящ за българите в чужбина, в правителството на Бойко Борисов (юли 2009 – февруари 2011).
Умира на 1 юли 2018 г. в София.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
No one has reviewed this book yet.