What do you think?
Rate this book
Пленникът в остров Корсика
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 6 of 6 reviews
October 13, 2022
Много интересна книга, разкриваща пленническия живот и представяща още един пример как от войната страдат най-обикновените хора. Не рядко в книгата по лицата на българските пленници, на френските военни, на френските цивилни, на ранените сърби във военнополевата болница е изписан изразът на въпроса "Защо воюваме?". В тази книга се разкрива и нещо, за което рядко се говори в България - попадналите в плен български войници.
July 20, 2026
„Пленникът в остров Корсика“ бих определила донякъде като военен мемоар, нищо, че малка част се случва по време на война и доста по-голяма в плен, това е разказ от първо лице на българския офицер Манол Гочев, за пътя му след раняването му в Чеганската операция, през военния лазарет, където се лекува, до Франция, където е пленник в крепостта на Корте почти четири години. Във въздействащия разказ има много различни нации и всички те са хора, носещи доброта, злоба, интриги, правещи безусловни жестове на състрадание към другия, независимо приятел или враг. Войната показва най-доброто и най-лошото в хората.
Целият разказ на Гочев го показва като доблестен мъж, войник, който служи на родината и на хората, който постъпва според своя морал и чувство за справедливост, но в много моменти той вижда общото между него и сърбите, съседи, славяни, понякога и съученици, във времена, в които много хора са учили в Европа и в които би трябвало да има широта на съзнанието, той си задава трудни въпроси, които касаят политика и териториални преразпределения и жертват обикновения войник.
"Помня добре, че в лазарета един сръбски лекар - студент - ми заговори по френски. ... Аз го питах де е бил, и се оказа, че сме били съученици в Женевския университет. Той ме превърза тъй внимателно и тъй хубави, че аз мисля, какво главно нему дължа бързото ми оздравяване. Той ми даде след това чай. Сам, лъжичка по лъжичка той ми туряше в устата топлия чай .. и ... можете ли да повярвате.. той плачеше в това време.. Той ми разправи, че един негов брат е убит в началото на войната"
Войната е привлякла много различни хора, често такива, които идват от други светове и култури и сякаш не са на мястото си, но в същото време споделят същата загуба на родина като пленените.
"Аз слушах как влакът тракаше и пъшкаше бавно, гледах и конете, които тупкаха с крака и клатеха торните с ечемик, слушах и негрите, запели своите протяжни тъжни мелодии. Те пееха за своята родина, а аз мислех за моята. Питах се каква разлика има между мене и тези невинни черни хора? Защо те са там с мене в конския вагон? И наместо те да ме съжаляват, аз ги съжалявах, тъй като те не разбираха защо са там."
Усещането за млади образовани хора, които познават историята, знаят езици и обичат родината си е много силно. В същото време има една зрялост да се опираш на онова, което знаеш и да искаш да научиш онова, което не знаеш, една отвореност към света. Някак, начинът, по-който читателят вижда автора и неговите другари е толкова интимен, че те му стават близки.
"Постоянният въпрос на французите, както в болницата, така и из пътя бе" защо се намесихте във войната против нас? Аз бях свикнал да отговарям и с въпроса: защо вие сте дошли да се биете на Балканите?И двата тези въпроси бяха мъчно разрешими, обаче те служеха за начало на дълги спорове..
От спора за политика ние минавахме върху историята. Аз им разправих накратко нашата, заговорих също и за тяхната. Те се учудваха как може един българин да знае тяхната история. По чужда география, както винаги, те бяха невежи. Изобщо аз гледах да приказвам за това, което зная, и да слушам за това, което не зная."
В хода на повествованието са показани останалите пленници, повечето добри и доблестни мъже, докато сред по-висшите чинове се прокрадва едно високомерие. Много омайно се лее разказът и въпреки тягостните моменти, има едно светло чувство на възхищение от мъжеството на тези пленени войници, принудени да са затворени и далеч от близките си, да не могат да направят нищо повече във войната, сякаш читателят усеща монотонните и дълги дни. Но споделеното нещастие и другарското чувство понякога помагат, друг път това, че са постоянно заедно води до спорове и сплетни.
"Пленниците особено се радваха, когато дохождаха нови другари. Между другите причини, едната бе тази, че нещастието се понасяше по-лесно от отделния човек, когато се докосваше до повече хора. Така е и на бойното поле, там, дето мрат много, лесно умира и един."
Някак натъжава, че държавата е забравила за онези, които се бият за нея, но са имали злощастието да бъдат пленени, това се отразява доста угнетяващо на загубилите свободата си. Франция като държава на културата е различна от враждебната държава, където често местните и надзирателите са груби. Единствено редките писма вдъхват слаба надежда.
„От всички пленници узнавахме едно и също: че в България не мислят за нас, че даже и на тях самите, когато са били в окопите, не им е дохождало наум, за съдбата на пленниците. Ако някога е ставало дума, всички са били на мнение, че пленниците във Франция, трябва да живеят разкошен живот..Заслепението, на което ние бяхме жертва като ученици още, заслепение във френската литература и култура, насадено у нас от нашите управници, учители, политици, преводачи и пр., които преди войните бяха свършили в Европа и познаваха книгите, външността на Запада“
Има моменти на близост и откровение между коменданта и пленените, когато всеки осъзнава случайността на своята роля и изпитва уважение към другия, защото е постъпил достойно въпреки риска от наказание и изолация. Но нима не е нормално хората да се променят, когато са изолирани и извън обичайния си живот, нима затворът не засилва и лошите им качества и води до естествени сплетни и интриги. Комендантът може би е прав, но Гочев пламенно защитава другарите си. И все пак през повечето време се старае да е обективен и разказва случки, които не са ласкави, пленничеството е тежко и понякога човек жертва гордостта си, за да получи по-добро отношение.
"Аз виждам и лошото, и хубавото. Например прави ми впечатление, че повечето от тях се занимават, четат по цели дни. Даже между младите има много образовани хора. Ний нямаме такъв процент на образованост. Но вам, при туй високо образование, ви липсва нещо, което аз не мога да не схвана. ...Липсва ви благородство..При това образование, което имате вий, би трябвало да се таят известни характерни черти на човешка доблест, достойнство и честолюбие. Така например, аз не мога да си представя как вашите стари офицери не могат да се разберат помежду си и прибягват до мене, с писма и лично."
В дългите дни, книгите, музиката и различните занимания са единственото, което разтушава, може би някои си представят какво биха правили, когато войната свърши и се завърнат, но по време на пленничеството, различните занимания им помагат да понесат липсата на свобода.
"Аз убивах времето си в четене, писане, шахмат и цигулка.. Най-после повече бяха наклонни да четат и учат. Устройваха се курсове по право...курсове по френски.. по търговия Особено се посещаваха курсовете по търговия, а най-вече по счетоводство. Всички искаха да научат как се водят сметки, как се печелят много пари,. Тази страст за богатство, която бе обладала целия свят в тила на бойните линии, бе закачила дори и затворниците .. Обаче след завръщането, всички счетоводители се настаниха веднага по банки."
Има толкова много размисли и вдъхновяващи моменти, че ми беше трудно да отсея само няколко цитата, но този е може би много ярък, дори и пленени, имат толкова силно желание да следят новините, да четат вестници и книги, да учат нови неща, толкова красив е този стремеж, наистина да видят света, извън себе си, нацията и положението си, толкова е прекрасно, че несгодите не успяват да сломят духа им.
"Голяма част от парите, които имахме отначало и получихме впоследствие от родители и приятели, бяха употребени за купуване на книги. .. От книгите ние се запознахме със стария свят и науката.От вестниците черпехме новини за войната.
Тъй като имахме книги и вестници почти на всички европейски езици, трябваше да се запознаем поне само с писмото на тези езици, посредством граматика и речници. Старателността бе голяма. И погледът ни постепенно се разпростя върху целия свят. Мировъзрението ни закрепна. Чувство, че България е много мъничка, че нашият народ е останал много назад, че той, ако изгуби войната, ще рухне, това ужасно чувство ни обземаше постепенно."
Изключително много харесах начинът, по който е написан този мемоар, има леко архаично (напълно на място) звучене, но думите някак се леят мелодични, напълно подходящо за толкова въздействащи събития. Може би не избирам най-добрия завършек, но така случайно отсях цитатите и този е последен, много меланхолия и срам, че нашите пленници са били оставени на произвола, докато други народи се грижат по-добре за своите.
"С една дума турските офицери пленници бяха по-мили на своя народ, отколкото нашите... Само че мъчно можем да забравим срама, който изпитвахме там, като се сравнявахме с хубаво облечените и нахранени турци, между които имаше няколко души араби. Те бяха прости хорица, но добре облечени, а ний претендирахме да бъдем "многообразовани" и се утешавахме с това, макар да бяхме голи."
Ценна история, която показва една от най-мрачните страни на войната. Беше ми интересно да видя Корсика и Корте през призмата на миналото.
Целият разказ на Гочев го показва като доблестен мъж, войник, който служи на родината и на хората, който постъпва според своя морал и чувство за справедливост, но в много моменти той вижда общото между него и сърбите, съседи, славяни, понякога и съученици, във времена, в които много хора са учили в Европа и в които би трябвало да има широта на съзнанието, той си задава трудни въпроси, които касаят политика и териториални преразпределения и жертват обикновения войник.
"Помня добре, че в лазарета един сръбски лекар - студент - ми заговори по френски. ... Аз го питах де е бил, и се оказа, че сме били съученици в Женевския университет. Той ме превърза тъй внимателно и тъй хубави, че аз мисля, какво главно нему дължа бързото ми оздравяване. Той ми даде след това чай. Сам, лъжичка по лъжичка той ми туряше в устата топлия чай .. и ... можете ли да повярвате.. той плачеше в това време.. Той ми разправи, че един негов брат е убит в началото на войната"
Войната е привлякла много различни хора, често такива, които идват от други светове и култури и сякаш не са на мястото си, но в същото време споделят същата загуба на родина като пленените.
"Аз слушах как влакът тракаше и пъшкаше бавно, гледах и конете, които тупкаха с крака и клатеха торните с ечемик, слушах и негрите, запели своите протяжни тъжни мелодии. Те пееха за своята родина, а аз мислех за моята. Питах се каква разлика има между мене и тези невинни черни хора? Защо те са там с мене в конския вагон? И наместо те да ме съжаляват, аз ги съжалявах, тъй като те не разбираха защо са там."
Усещането за млади образовани хора, които познават историята, знаят езици и обичат родината си е много силно. В същото време има една зрялост да се опираш на онова, което знаеш и да искаш да научиш онова, което не знаеш, една отвореност към света. Някак, начинът, по-който читателят вижда автора и неговите другари е толкова интимен, че те му стават близки.
"Постоянният въпрос на французите, както в болницата, така и из пътя бе" защо се намесихте във войната против нас? Аз бях свикнал да отговарям и с въпроса: защо вие сте дошли да се биете на Балканите?И двата тези въпроси бяха мъчно разрешими, обаче те служеха за начало на дълги спорове..
От спора за политика ние минавахме върху историята. Аз им разправих накратко нашата, заговорих също и за тяхната. Те се учудваха как може един българин да знае тяхната история. По чужда география, както винаги, те бяха невежи. Изобщо аз гледах да приказвам за това, което зная, и да слушам за това, което не зная."
В хода на повествованието са показани останалите пленници, повечето добри и доблестни мъже, докато сред по-висшите чинове се прокрадва едно високомерие. Много омайно се лее разказът и въпреки тягостните моменти, има едно светло чувство на възхищение от мъжеството на тези пленени войници, принудени да са затворени и далеч от близките си, да не могат да направят нищо повече във войната, сякаш читателят усеща монотонните и дълги дни. Но споделеното нещастие и другарското чувство понякога помагат, друг път това, че са постоянно заедно води до спорове и сплетни.
"Пленниците особено се радваха, когато дохождаха нови другари. Между другите причини, едната бе тази, че нещастието се понасяше по-лесно от отделния човек, когато се докосваше до повече хора. Така е и на бойното поле, там, дето мрат много, лесно умира и един."
Някак натъжава, че държавата е забравила за онези, които се бият за нея, но са имали злощастието да бъдат пленени, това се отразява доста угнетяващо на загубилите свободата си. Франция като държава на културата е различна от враждебната държава, където често местните и надзирателите са груби. Единствено редките писма вдъхват слаба надежда.
„От всички пленници узнавахме едно и също: че в България не мислят за нас, че даже и на тях самите, когато са били в окопите, не им е дохождало наум, за съдбата на пленниците. Ако някога е ставало дума, всички са били на мнение, че пленниците във Франция, трябва да живеят разкошен живот..Заслепението, на което ние бяхме жертва като ученици още, заслепение във френската литература и култура, насадено у нас от нашите управници, учители, политици, преводачи и пр., които преди войните бяха свършили в Европа и познаваха книгите, външността на Запада“
Има моменти на близост и откровение между коменданта и пленените, когато всеки осъзнава случайността на своята роля и изпитва уважение към другия, защото е постъпил достойно въпреки риска от наказание и изолация. Но нима не е нормално хората да се променят, когато са изолирани и извън обичайния си живот, нима затворът не засилва и лошите им качества и води до естествени сплетни и интриги. Комендантът може би е прав, но Гочев пламенно защитава другарите си. И все пак през повечето време се старае да е обективен и разказва случки, които не са ласкави, пленничеството е тежко и понякога човек жертва гордостта си, за да получи по-добро отношение.
"Аз виждам и лошото, и хубавото. Например прави ми впечатление, че повечето от тях се занимават, четат по цели дни. Даже между младите има много образовани хора. Ний нямаме такъв процент на образованост. Но вам, при туй високо образование, ви липсва нещо, което аз не мога да не схвана. ...Липсва ви благородство..При това образование, което имате вий, би трябвало да се таят известни характерни черти на човешка доблест, достойнство и честолюбие. Така например, аз не мога да си представя как вашите стари офицери не могат да се разберат помежду си и прибягват до мене, с писма и лично."
В дългите дни, книгите, музиката и различните занимания са единственото, което разтушава, може би някои си представят какво биха правили, когато войната свърши и се завърнат, но по време на пленничеството, различните занимания им помагат да понесат липсата на свобода.
"Аз убивах времето си в четене, писане, шахмат и цигулка.. Най-после повече бяха наклонни да четат и учат. Устройваха се курсове по право...курсове по френски.. по търговия Особено се посещаваха курсовете по търговия, а най-вече по счетоводство. Всички искаха да научат как се водят сметки, как се печелят много пари,. Тази страст за богатство, която бе обладала целия свят в тила на бойните линии, бе закачила дори и затворниците .. Обаче след завръщането, всички счетоводители се настаниха веднага по банки."
Има толкова много размисли и вдъхновяващи моменти, че ми беше трудно да отсея само няколко цитата, но този е може би много ярък, дори и пленени, имат толкова силно желание да следят новините, да четат вестници и книги, да учат нови неща, толкова красив е този стремеж, наистина да видят света, извън себе си, нацията и положението си, толкова е прекрасно, че несгодите не успяват да сломят духа им.
"Голяма част от парите, които имахме отначало и получихме впоследствие от родители и приятели, бяха употребени за купуване на книги. .. От книгите ние се запознахме със стария свят и науката.От вестниците черпехме новини за войната.
Тъй като имахме книги и вестници почти на всички европейски езици, трябваше да се запознаем поне само с писмото на тези езици, посредством граматика и речници. Старателността бе голяма. И погледът ни постепенно се разпростя върху целия свят. Мировъзрението ни закрепна. Чувство, че България е много мъничка, че нашият народ е останал много назад, че той, ако изгуби войната, ще рухне, това ужасно чувство ни обземаше постепенно."
Изключително много харесах начинът, по който е написан този мемоар, има леко архаично (напълно на място) звучене, но думите някак се леят мелодични, напълно подходящо за толкова въздействащи събития. Може би не избирам най-добрия завършек, но така случайно отсях цитатите и този е последен, много меланхолия и срам, че нашите пленници са били оставени на произвола, докато други народи се грижат по-добре за своите.
"С една дума турските офицери пленници бяха по-мили на своя народ, отколкото нашите... Само че мъчно можем да забравим срама, който изпитвахме там, като се сравнявахме с хубаво облечените и нахранени турци, между които имаше няколко души араби. Те бяха прости хорица, но добре облечени, а ний претендирахме да бъдем "многообразовани" и се утешавахме с това, макар да бяхме голи."
Ценна история, която показва една от най-мрачните страни на войната. Беше ми интересно да видя Корсика и Корте през призмата на миналото.
June 24, 2023
Интересна книга, която показва една част от войната, за която много рядко се говори - живота в плен. Впечатление прави общочовешката истина, че навсякъде има както добри, така и лоши хора независимо от националността, били те "врагове" или "приятели".
September 28, 2025
Струва си да се прочете. Елегантно написана без излишен драматизъм, дава храна за размисъл по тема, отсъстваща от учебниците по история. Истински разказ за живи герои.
February 9, 2026
Zu detailliert
July 11, 2026
Книгата не само разказва за преживяванията на нашите бойци в плен, но и показва далеч по-величаво - тя показва колко високо може да лети духът на една нация във времена, когато животът им отнема всичко мило и свято.
Displaying 1 - 6 of 6 reviews