What do you think?
Rate this book
Dernier Royaume #11
Човекът с трите букви
Книгата е единайсета от цикъла "Последното царство", започната през 2002 г.
Паскал Киняр се оттегля от функциите си в "Галимар", във Версай, в Концерта на нациите, за да се приюти в къщата си в Сенс, да се почувства защитен и далеч от "доброволното робство", "да се посвети на литературата, на работа над книгите, на ерудицията".
"Литературата и четенето не са естественото занимание на всеки, те са дейност, която изисква подивяване, самота, умълчаване на езика, но и бягство от света... Както зимата шифрова животните и растенията под снежна покривка, така съществува и покривка на мълчание, под която се крие една... изместена във времето, отложена емоция, която прави великолепието на книгите."
"Исках в една и съща книга да заема от всички форми: приказки, трактати, портрети, четива, спомени и всички жанрове, от философия до етимология, от история до музика, за да бъда възможно най-честен.
Това беше началото на "Последното царство".
Смесвайки философски афоризми, лирични отлитания, митологични и истрочески разкази, лингвистични и психоаналлитични разсъждения, тази книга се занимава с въпроса "Какво е литературата?".
Паскал Киняр с наслада оставя неразкрита загадката на тази дума без произход, с неясна етимология, понесла като река такава огромна маса от фрази, писатели, истории и ни предлага своя читателски и писателски поглед към това, което представлява страстта на живота му: светът на книгите. В своя подход той тъче нишката на една волна и жива мисъл, която се опитва да обхване тайната на словото, без да изтръгва тайнствеността й.
Паскал Киняр се оттегля от функциите си в "Галимар", във Версай, в Концерта на нациите, за да се приюти в къщата си в Сенс, да се почувства защитен и далеч от "доброволното робство", "да се посвети на литературата, на работа над книгите, на ерудицията".
"Литературата и четенето не са естественото занимание на всеки, те са дейност, която изисква подивяване, самота, умълчаване на езика, но и бягство от света... Както зимата шифрова животните и растенията под снежна покривка, така съществува и покривка на мълчание, под която се крие една... изместена във времето, отложена емоция, която прави великолепието на книгите."
"Исках в една и съща книга да заема от всички форми: приказки, трактати, портрети, четива, спомени и всички жанрове, от философия до етимология, от история до музика, за да бъда възможно най-честен.
Това беше началото на "Последното царство".
Смесвайки философски афоризми, лирични отлитания, митологични и истрочески разкази, лингвистични и психоаналлитични разсъждения, тази книга се занимава с въпроса "Какво е литературата?".
Паскал Киняр с наслада оставя неразкрита загадката на тази дума без произход, с неясна етимология, понесла като река такава огромна маса от фрази, писатели, истории и ни предлага своя читателски и писателски поглед към това, което представлява страстта на живота му: светът на книгите. В своя подход той тъче нишката на една волна и жива мисъл, която се опитва да обхване тайната на словото, без да изтръгва тайнствеността й.
158 pages, Paperback
First published September 2, 2020
2 people are currently reading
80 people want to read
About the author
Pascal Quignard
158 books304 followersRomancier, poète et essayiste, Pascal Quignard est né en 1948. Après des études de philosophie, il entre aux Éditions Gallimard où il occupe les fonctions successives de lecteur, membre du comité de lecture et secrétaire général pour le développement éditorial. Il enseigne ensuite à l’Université de Vincennes et à l’École Pratique des Hautes Études en Sciences Sociales. Il a fondé le festival d’opéra et de théâtre baroque de Versailles, qu’il dirige de 1990 à 1994. Par la suite, il démissionne de toutes ses fonctions pour se consacrer à son travail d’écrivain. L’essentiel de son oeuvre est disponible aux Éditions Gallimard, en collection blanche et en Folio.
===
Pascal Quignard is a French writer born in Verneuil-sur-Avre, Eure. In 2002 his novel Les Ombres errantes won the Prix Goncourt, France's top literary prize. Terrasse à Rome (Terrasse in Rome), received the French Academy prize in 2000, and Carus was awarded the "Prix des Critiques" in 1980.
One of Quignard's most famous works is the eighty-four "Little Treatises", first published in 1991 by Maeght. His most popular book is probably Tous les matins du monde (All the Mornings in the World), about 17th-century viola de gamba player Marin Marais and his teacher, Sainte-Colombe, which was adapted for the screen in 1991, by director Alain Corneau. Quignard wrote the screenplay of the film, in collaboration with Corneau. Tous les matins du monde, starring Jean-Pierre Marielle, Gérard Depardieu and son Guillaume Depardieu, was a tremendous success in France and sold 2 million tickets in the first year, and was subsequently distributed in 31 countries. The soundtrack was certified platinum (500,000 copies) and made musician Jordi Savall an international star.
The film was released in 1992 in the US.
Quignard has also translated works from the Latin (Albucius, Porcius Latro), Chinese (Kong-souen Long), and Greek (Lycophron) languages.
===
Pascal Quignard is a French writer born in Verneuil-sur-Avre, Eure. In 2002 his novel Les Ombres errantes won the Prix Goncourt, France's top literary prize. Terrasse à Rome (Terrasse in Rome), received the French Academy prize in 2000, and Carus was awarded the "Prix des Critiques" in 1980.
One of Quignard's most famous works is the eighty-four "Little Treatises", first published in 1991 by Maeght. His most popular book is probably Tous les matins du monde (All the Mornings in the World), about 17th-century viola de gamba player Marin Marais and his teacher, Sainte-Colombe, which was adapted for the screen in 1991, by director Alain Corneau. Quignard wrote the screenplay of the film, in collaboration with Corneau. Tous les matins du monde, starring Jean-Pierre Marielle, Gérard Depardieu and son Guillaume Depardieu, was a tremendous success in France and sold 2 million tickets in the first year, and was subsequently distributed in 31 countries. The soundtrack was certified platinum (500,000 copies) and made musician Jordi Savall an international star.
The film was released in 1992 in the US.
Quignard has also translated works from the Latin (Albucius, Porcius Latro), Chinese (Kong-souen Long), and Greek (Lycophron) languages.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 9 of 9 reviews
June 20, 2023
Es difícil catalogar ninguno de los libros de Quignard. Pensamos en ensayos que giran en torno a una temática específica, pero eso es solo la cáscara, la excusa para arrancar los escritos. Luego, el francés hace lo que quiere con sus textos y con nosotros. Sus obsesiones son la preciosa música original, el lenguaje primario, la existencia previa a nuestro tiempo. Para quienes hayan leído algo suyo previamente, sabrán que no hay nada nuevo bajo este sol.
Pero entonces, ¿cuál es la excusa de El hombre de las tres letras? La lectura y la creación literaria. El entrar en un mundo que trasciende el papel y la tinta, leer letras, que forman palabras, que arman frases y entretejen ideas. Mundos enteros dentro de las cabezas lectoras y transportables en el tamaño de un libro.
Luego, toda la cabeza obsesiva gira. Choca en el mundo antiguo, abreva en la Francia de los Luises, se enreda en anécdotas literarias. Leer a Quignard es entrar a una cabeza obsesiva, enciclopédica, narradora perfecta de historias consabidas, vueltas a descubrir. El acto de leer, de escribir, de enamorarse de lo que está escrito, ya no puede seguir siendo lo mismo luego de cruzarse con un texto suyo. El mundo cambia solo en la percepción que tenemos de él y en ese sentido Quignard es un maestro. Este onceavo episodio de su Último Reino es clara prueba de ello.
Es, sin dudas, el mejor autor en lengua francesa vivo.
Pero entonces, ¿cuál es la excusa de El hombre de las tres letras? La lectura y la creación literaria. El entrar en un mundo que trasciende el papel y la tinta, leer letras, que forman palabras, que arman frases y entretejen ideas. Mundos enteros dentro de las cabezas lectoras y transportables en el tamaño de un libro.
Luego, toda la cabeza obsesiva gira. Choca en el mundo antiguo, abreva en la Francia de los Luises, se enreda en anécdotas literarias. Leer a Quignard es entrar a una cabeza obsesiva, enciclopédica, narradora perfecta de historias consabidas, vueltas a descubrir. El acto de leer, de escribir, de enamorarse de lo que está escrito, ya no puede seguir siendo lo mismo luego de cruzarse con un texto suyo. El mundo cambia solo en la percepción que tenemos de él y en ese sentido Quignard es un maestro. Este onceavo episodio de su Último Reino es clara prueba de ello.
Es, sin dudas, el mejor autor en lengua francesa vivo.
February 9, 2025
3,5/5 trop d’étymologie latine, ça m’a abattue 😿 mais toujours de belles réflexions sur la lecture, l’écriture…
January 11, 2021
Belle écriture autour de la passion de la lecture, dès la première phrase une déclaration d’amour au livre.
Écriture complexe néanmoins
Écriture complexe néanmoins
March 25, 2023
psè. ja ho etenc que és molt bo i en sap molt però, pse.
June 4, 2023
"Човекът с трите букви" от Паскал Киняр е втората, издадена на български книга цикъла Последното царство, но всъщност последна, да си призная малко ме притесняваше фактът, че има голяма разлика между нея (11 и последна, засега) и "Скитащите сенки" (1), сякаш щях да изпусна нишката между тях.
Всъщност моето усещане е, че в двете книги има много сходства, и двете са фрагментарни и силно съзерцателно, насочват към вътрешния свят не само на писателя, но и на читателя.
Четенето е самотно занимание, доминирано от тишината, тогава човек е сам с мислите си, но има и една споделеност, в записаните думи се прокарва линия между миналото и настоящето, те остават, за да увековечат събитията, промените, мислите и чувствата, в тях се крият и откриват нови светове. Те са открехнати с фини и деликатни картини, на значими личности и събития, кратки и откъслечни, само колкото да щрихират основните идеи, като пътеводни светлини в безкрайността на писаното, то остава трайно, в контраст с крехкостта на казаното, което времето ще заличи.
"Това, което свети Августин вижда отвъд смълчания епископ на Милано, е наслоявалата се с вековете тишина, събрана в полумрака на старата базилика. Тишина на векове и векове писмена, която не спира да поглъща кротко следящия редовете епископ с неподвижно лице, но с тяло, което вече не е истински тук, и с душа, зареяла се много далеч от мястото, където се намира тялото."
"Книжовникът препрочита класиците, прекосява Ахерон, приветства сенките, нарича ги по име, изпраща душите в рая, или по-скоро отива при тях там.Той е обратният път в света на призраците."
Киняр се движи между видимия и невидимия свят, "смъртта е царят на вековете" и отнема всичко, не оставя нищо след себе си, по-подобен начин и сънят отнема случилото се в предходния ден. В света между реалността, съня и смърт има една двойнственост, от една страна човекът има своето ясно физически присъствие, от друга е само силует, отражение в огледалото, в което се прокрадват образите на предците, по този начин "той слиза в царството на мъртвите, които всъщност са всички хора, станали невидими. Защото гръцката дума "Хадес, се разлага на a-ides. т.е невидим"
И между видимия и невидимия свят е литературата, безкрайна и неограничена, спъваща на миналото, на всичко преди и гледаща напред към всичко след. Тя успява да проникне навсякъде, дори във вътрешния свят на човек.
Словото и писмеността постоянно се противопоставят, въпреки че писмеността пренася словото, запечатва го, тя все пак го променя, дава му материален израз, но го прави застинало и неподвижно, отнема диалога и го обръща към самовглъбяване. И все пак понякога е възможна промяна, написаното може да бъде изтрито (загладено) или задраскано.
Изключително много се насладих на цялата книга, във всеки фрагмент има много символи, препратки и подтекст и цялата книга носи именно това усещане - безкрайните измерения, които читателят изследва чрез четене, носи някакъв странен покой и умиротворение, наслада от красотата на изкуството.
Всъщност моето усещане е, че в двете книги има много сходства, и двете са фрагментарни и силно съзерцателно, насочват към вътрешния свят не само на писателя, но и на читателя.
Четенето е самотно занимание, доминирано от тишината, тогава човек е сам с мислите си, но има и една споделеност, в записаните думи се прокарва линия между миналото и настоящето, те остават, за да увековечат събитията, промените, мислите и чувствата, в тях се крият и откриват нови светове. Те са открехнати с фини и деликатни картини, на значими личности и събития, кратки и откъслечни, само колкото да щрихират основните идеи, като пътеводни светлини в безкрайността на писаното, то остава трайно, в контраст с крехкостта на казаното, което времето ще заличи.
"Това, което свети Августин вижда отвъд смълчания епископ на Милано, е наслоявалата се с вековете тишина, събрана в полумрака на старата базилика. Тишина на векове и векове писмена, която не спира да поглъща кротко следящия редовете епископ с неподвижно лице, но с тяло, което вече не е истински тук, и с душа, зареяла се много далеч от мястото, където се намира тялото."
"Книжовникът препрочита класиците, прекосява Ахерон, приветства сенките, нарича ги по име, изпраща душите в рая, или по-скоро отива при тях там.Той е обратният път в света на призраците."
Киняр се движи между видимия и невидимия свят, "смъртта е царят на вековете" и отнема всичко, не оставя нищо след себе си, по-подобен начин и сънят отнема случилото се в предходния ден. В света между реалността, съня и смърт има една двойнственост, от една страна човекът има своето ясно физически присъствие, от друга е само силует, отражение в огледалото, в което се прокрадват образите на предците, по този начин "той слиза в царството на мъртвите, които всъщност са всички хора, станали невидими. Защото гръцката дума "Хадес, се разлага на a-ides. т.е невидим"
И между видимия и невидимия свят е литературата, безкрайна и неограничена, спъваща на миналото, на всичко преди и гледаща напред към всичко след. Тя успява да проникне навсякъде, дори във вътрешния свят на човек.
Словото и писмеността постоянно се противопоставят, въпреки че писмеността пренася словото, запечатва го, тя все пак го променя, дава му материален израз, но го прави застинало и неподвижно, отнема диалога и го обръща към самовглъбяване. И все пак понякога е възможна промяна, написаното може да бъде изтрито (загладено) или задраскано.
Изключително много се насладих на цялата книга, във всеки фрагмент има много символи, препратки и подтекст и цялата книга носи именно това усещане - безкрайните измерения, които читателят изследва чрез четене, носи някакъв странен покой и умиротворение, наслада от красотата на изкуството.
November 5, 2023
Quignard es uno de los escritores más colosales de nuestro tiempo. Y del Tiempo. Cada obra suya es un tesoro.
«Cada noche, la noche hurta. Hurta el día. El tiempo también es un ladrón. Mata al vivo y disuelve su forma en la tierra o en el fuego. En el entierro o en la incineración. Pero si es un ladrón por excelencia es porque roba el lenguaje: no devuelve nada de lo que roba y lo roba todo. Se traga el mundo y no escupe más que jirones de gritos. Despoja a los cinco sentidos de la sujeción imperiosa o voluptuosa del mundo y la sustituye por una escurridiza nube de fonemas».
«Cada noche, la noche hurta. Hurta el día. El tiempo también es un ladrón. Mata al vivo y disuelve su forma en la tierra o en el fuego. En el entierro o en la incineración. Pero si es un ladrón por excelencia es porque roba el lenguaje: no devuelve nada de lo que roba y lo roba todo. Se traga el mundo y no escupe más que jirones de gritos. Despoja a los cinco sentidos de la sujeción imperiosa o voluptuosa del mundo y la sustituye por una escurridiza nube de fonemas».
Read
December 23, 2023«La main s’enserre en sorte de réclamer le retour du corps aimé, ou du moins d’en retenir la présence, la chair, l’odeur, l’imprégnation de l’odeur, la durée, l’implosion sublime de la durée distendant le temps.»
November 30, 2025
Los abuelos deberían ser eternos
December 4, 2020
Au coeur du cycle du "Dernier royaume" il fallait bien que Pascal Quignard finisse par cartographier la province de Littérature : c'est le sujet de "L'Homme aux trois lettres". Dans la méditation intime de l'auteur des "Ombres errantes", cela revient aussi à réfléchir sur la vie du lettré. Là où William Marx, sous ce titre, proposait il y a quelques années une brillante mosaïque que ses lecteurs étaient libres d'adapter ou non à son cas personnel, Quignard, d'emblée, décrit cette vie de l'intérieur.
C'est que la littérature est un véritable mode de vie, pour notre auteur qui voilà plus d'un quart de siècle a quitté toute fonction mondaine pour vivre par et avec les livres. Opposé à la posture romantique, il refuse de séparer la lecture de l'écriture. Le lettré lit le stylo à la main. On sait ce que l'écriture de Pascal Quignard doit à l'existence de sources qu'il commente savamment tout en les réinventant avec poésie. Pour cela le littérateur doit être considéré comme une espèce particulière de voleur, cette espèce que les Romains appelaient "fur" : un homme désigné par trois lettres, celui qui vient fur-tivement, vous allège de vos biens et se les approprie.
J'arrête de faire semblant d'avoir tout compris. Ce qui est le plus remarquable, le plus touchant, dans ce bref et dense livre, c'est un nouveau domaine que Quignard explore à bas bruit. Sans que son style perde de sa densité ni de son art de la formule, il est plus que d'habitude traversé d'affections, fait place à des bulles de temps, des descriptions d'état qui se permettent de durer un peu. Or chez Quignard, seule la contemplation des choses, des animaux, des êtres non humains, communique d'ordinaire un peu de paix. Ce temps qu'il leur laisse dans sa méditation est certainement celui de la sérénité, peut-être celui du bonheur. Aussi bien a-t-il placé au coeur de sa réflexion un objet qui ouvre à d'autres mondes : le livre, celui qui permet d'arpenter en même temps le royaume du langage et celui du silence — d'où la présence au seuil de l'ouvrage de la célèbre scène où Augustin d'Hippone s'ébahit devant Ambroise, évêque de Milan, qui lit en silence.
Oui, "L'Homme aux trois lettres", qui évoque ce que l'auteur a placé au coeur de sa vie, l'échange avec la pensée contenue dans les livres, a le parfum du bonheur, émotion d'habitude marginale chez Quignard. Et ce bonheur est celui de la langue, dont Quignard se régale comme il ne l'avait pas fait depuis longtemps, et qui se communique au lecteur avec une tendre douceur. Citons ce chapitre où il s'adresse à son propre livre, ces évocations de réveils au petit matin, cette heure du plus grand silence, et la magnifique déclaration d'amour aux livres et à la lecture qui ouvre "L'Homme aux trois lettres".
PQR.
Pascal Quignard Règne en son "Dernier royaume".
C'est que la littérature est un véritable mode de vie, pour notre auteur qui voilà plus d'un quart de siècle a quitté toute fonction mondaine pour vivre par et avec les livres. Opposé à la posture romantique, il refuse de séparer la lecture de l'écriture. Le lettré lit le stylo à la main. On sait ce que l'écriture de Pascal Quignard doit à l'existence de sources qu'il commente savamment tout en les réinventant avec poésie. Pour cela le littérateur doit être considéré comme une espèce particulière de voleur, cette espèce que les Romains appelaient "fur" : un homme désigné par trois lettres, celui qui vient fur-tivement, vous allège de vos biens et se les approprie.
J'arrête de faire semblant d'avoir tout compris. Ce qui est le plus remarquable, le plus touchant, dans ce bref et dense livre, c'est un nouveau domaine que Quignard explore à bas bruit. Sans que son style perde de sa densité ni de son art de la formule, il est plus que d'habitude traversé d'affections, fait place à des bulles de temps, des descriptions d'état qui se permettent de durer un peu. Or chez Quignard, seule la contemplation des choses, des animaux, des êtres non humains, communique d'ordinaire un peu de paix. Ce temps qu'il leur laisse dans sa méditation est certainement celui de la sérénité, peut-être celui du bonheur. Aussi bien a-t-il placé au coeur de sa réflexion un objet qui ouvre à d'autres mondes : le livre, celui qui permet d'arpenter en même temps le royaume du langage et celui du silence — d'où la présence au seuil de l'ouvrage de la célèbre scène où Augustin d'Hippone s'ébahit devant Ambroise, évêque de Milan, qui lit en silence.
Oui, "L'Homme aux trois lettres", qui évoque ce que l'auteur a placé au coeur de sa vie, l'échange avec la pensée contenue dans les livres, a le parfum du bonheur, émotion d'habitude marginale chez Quignard. Et ce bonheur est celui de la langue, dont Quignard se régale comme il ne l'avait pas fait depuis longtemps, et qui se communique au lecteur avec une tendre douceur. Citons ce chapitre où il s'adresse à son propre livre, ces évocations de réveils au petit matin, cette heure du plus grand silence, et la magnifique déclaration d'amour aux livres et à la lecture qui ouvre "L'Homme aux trois lettres".
PQR.
Pascal Quignard Règne en son "Dernier royaume".
Displaying 1 - 9 of 9 reviews