Тази книга, лиричен самоотчет на един от най-значителните майстори зидари на днешната българска култура, свидетелства за мъчителното съзряване на съвременната душевност – сложна, нестройна, неуседнала, противоречива. Тя е същевременно и запис на съзряването на една модерна поезия през еманципацията и от традиционните мелодични симетрии на рими и метрика към вглъбената discordia concors на все по-органичния свободен стих с неговия стремеж към постоянно изплъзващата се вътрешна хармония. Преход от юношеската омая на сетивата към зрялата будност на духа, изправен с усвоения опит на цяла световна цивилизация пред неразрешимите загадки на времето, любовта и същността на нашето съществувание.
Александър Шурбанов
Изумителното творчество на Цочо Бояджиев не е разделено на отделни, самостоятелно обособени части, а е една преливаща в значенията си творческа стихия. Поезията представлява цялото, както и философията му, както и преводите и фотографиите му. Но кое е цялото? Какво е то, толкова многопластово, толкова жизнено и неизбродимо? Как да разберем защо то изобщо се случва, как се получава пред очите ни. Трябва най-накрая да се опитаме да схванем, че това цяло, пред което сме изправени, а по-точно, което е изправено пред нас, е ренесансовият творец. Разбуненият дух, пред който няма ни пространствени, ни времеви граници, за да преосъществи енергията, която сам произвежда. Цочо Бояджиев възражда за нас Природата, в която Човекът се появява отново, възправяйки се, отново изпълнен с удивление и светлина, в една постоянно повтаряща се и винаги нова духовна ситуация. С неговите думи от първата му поетична книга „Пясъчен хълм“: „И все по-ясен и неуязвим е моят свят.“
Цочо Бояджиев (р. 25.9.1951 г. в Троян) е професор по история на философията в СУ „Свети Климент Охридски", член на Международното общество за изследване на средновековната философия (Лувен) и Европейската академия на науките и изкуствата (Виена). Автор е на книгите „Неписаното учение на Платон" (1984), „Студии върху средновековния хуманизъм" (1988), „Античната философия като феномен на културата" (1990, 1994), „Ренесансът на XII век: природата и човекът" (1991), „Августин и Декарт" (1992), „Философия на европейското средновековие" (1994), „Две университетски лекции" (1997), „Кръговрат на духа" (1998).
Този сборник е едно пътуване през времето с Цочо Бояджиев. Обичам думите му, уловените детайли на ежедневието, онези моменти, в които те пристяга сърцето, но не можеш да обясниш - защото си странен и само ти виждаш какво се случва. Но после четеш, и разбираш, че не си сам. И някой вече е преживял твоите емоции и в това е силата на думите.
да, вероятно е “личен самоотчет”, както определя александър шурбанов, този сборник, но на “клетия” читател, сиреч на мен 😊 къде по- голямо удоволствие щеше да достави, ако бяха пропуснати младежките вълнения! 1970- 1974. къде по- недоизпипани или по- добре приведени “във вид удобен за логаритмуване”, те са еднакви за цялото ни смотано 50- тарско поколение. и бога ми, не е голям кеф да видиш макар отражение от чуждо огледало, наивността и загубеността му, в една или друга степен! обаче, почти ми се прииска да позвъня на автора заради, оптимистичен реквием! благодаря, за прекрасното стихотворение, главен асистен другарю бояджиев! 😊