Мария Иванова наблюдава как крайбрежните птици разкъсват старото й тяло. От този момент нататък тя започва нов живот с около 20-годишото си тяло. Водена от изпитанието на Мала, Мария отслужва своите преходни години и получава шанс за нов живот. И като се проваля (в разгара на една шеметна политическа кариера), новото тяло бързо се срива с пълното пустошение на старостта.
В своите нови творчески търсения Петър Денчев разгръща едно интригуващо съвременно моралите. Това е изключително тежък, труден за провеждане опит да се вгледаме в същността на съвременното, на нашия живот тук и сега, със следите от неговите нравствени основания. И – най-вече – с опита на смъртта като вездесъщ и неумолим арбитър, но и като ваятел на човешкото. Опитът на Петър Денчев представлява особена ценност с начина, по който единичното, автоматизираното в процеса на живеенето и всекидневните стереотипи са обобщени до проблемите на съществуването. Наред с това „Превъртане“ показва как психосоматичните вкаменелости в човешкото поведение имат не просто своята история и вътрешна мотивация, но и свое „кръжащо“ унаследяване.
Борис Минков
Петър Денчев е театрален режисьор. Негови спектакли са гостували на различни фестивали и форуми в Сърбия, Румъния, Косово и Черна гора. Като писател има номинации и награди от различни конкурси за поезия и проза. През 2007 г. печели националния конкурс за нов български роман „Развитие“ с ръкописа си „Тъй, както мъж целува жена, която обича“. Предишният му роман „Малкият бог на земетръса“ беше номиниран през 2019 г. за наградата „Хеликон”.
Произведения на Петър Денчев са преведени на сръбски, македонски, словенски, английски, немски и фарси.
Петър Денчев е български писател и театрален режисьор. Завършил е Режисура за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2010 г., а през 2017 г. магистърска програма „Театрално изкуство“. Има номинации и награди от различни конкурси за поезия, проза („Развитие“, „Светлоструй“, „Веселин Ханчев“, „Екстаз – сп. Алтера“). С романа си “Тъй, както мъж целува жена, която обича” печели конкурса за нов български роман “Развитие” през 2007 г. По-късно издава сборника с разкази „Истории в минало време“ (2010, ИК „Жанет 45“) и романа „Тихото слънце“ (2012, ИК „Жанет 45“). Има публикации в периодичния печат, преводи на разкази в Сърбия, Македония, Хърватия, Словения, Германия и САЩ. Поставял е спектакли на сцените на повечето от големите театри в България (Народен театър „Иван Вазов“, Сатиричен театър „А.Константинов”, ДТ „С. Бъчваров“ Варна, ДТ „С. Огнянов“ Русе, ДТ „Г. Милев” С. Загора и др.). В периода 2017-2018 г. е драматург на ДТ „Стоян Бъчваров“ Варна. В театъра е работил върху текстове на автори като Едуард Олби, Жорди Галсеран, Сара Рул, Шекспир, Молиер. Негови спектакли са гостували на различни фестивали и форуми в Сърбия, Румъния, Косово и Черна гора.
Кой съм аз? Най-смисленият въпрос, който някога ще си зададем в живота си, но който, за жалост, никога няма да получи обективен отговор.
Търсенето на себе си понякога се обрича на ненамиране, на нежелание да се себенамерим. И тези не толкова редки случаи на, нека го нарека - отричане отразяват човешкия егоизъм в неговото най-силно проявление.
Страхът е дълбоко заложен в човешката ни природа, но най-много може би се проявява именно страхът от нас самите. Страхът да не би с разкриване и потвърждаване на истинската ни същност да провалим собствената си представа за това кои сме ние. Страхът от липса на смисъл. Страхът от това да нямаме значение.
В този ред на мисли въпросът, с който започнах – „Кой съм аз?“ – е този, който много от нас няма да си позволят да разкрият, но ще продължат да си задават - ще бъде тяхната най-изкусна лъжа. Отговорът, който ще последва, ще бъде изпълнен със съдържание, със смисъл, не висш, духовен, а човешки, егоистичен, смисъл, чието проявление би било единствено и само това, даващо ни изкуствена значимост.
Превъртането е въпрос на движение. Движение, което само истински свободните могат да си позволят. Но доколко свободни сме ние? Страховете и удобствотото на добре установените ни представи са оковите, които не желаем да строшим, напротив – без тях бихме били неуместни.
В този ред на мисли превъртането остава невъзможно, освен ако не погледнем извън себе си, освен ако въпросът „Кой съм аз?“ не премине в „Кои сме ние?“ – с възможността за крачка към доброто, към общото благо.
Книгата се заиграва с известна нотка на фантастика – историята една жена, която получава вълшебния шанс да започне отново, да върне младостта и да превърти вече изживяното време, да пренареди протичането му (един вид обетована земя, към която съвременния постхуманизъм постоянно се стреми и изживява като някакъв травматичен комплекс в средата на постоянно умножаващ се избор). Романът условно се разделя на две части, които симетрично се отместват от центъра – същинското превъртане на личностното време. Докато първата изследва повече вътрешната пустиня на героинята, във втората, след като животът е рестартиран, след като и общественото време е преобърнато и в някаква степен нулирано, фокусът се обръща и навън.
Много ме ядоса тази книга, особено първата й част. Защото не си спестява истини и дава много отговори защо сме там, където сме - толкова години по-късно. Браво на Петър!
Много интересен опит да се погледне на социалната ни действителност критично, но и хумористично. Една жена, която наистина стига до гротеска в своите измерения, преобръща света на цяла една държава. Всичко се повтаря, ала дали? Петър Денчев е изключителен майстор на детайлния психологически разказ и създаването на философско-метафорична рамка без да бъде многословен, предполагам, че това е заради професията му на театрален режисьор. Същевременно е изключително конкретен. Аплодисменти!