Авторът на този роман е изключително благодарен, че след като е завършил философия, никога през живота си не си е изкарвал прехраната с нея. По-малко е благодарен, че работейки във финансовия сектор през последните тридесет години, не е проумял защо човешките страсти могат толкова лесно да се монетизират. Безгранична е фантазията на определен кръг, да ги наречем хора, как да припечелят от пороците на останалото човечество. Но в тази книга не става дума за това. По-скоро става дума за онзи период от нашия живот, когато, изтръгвайки се от заобикалящото ни, вярваме, че сме намерили Изхода. Но всеки изход е вход към нещо друго. А какво е то, читателят трябва сам да избере за себе си.
„Съдбата (или упълномощените от нея) през последните девет месеца, откакто бяха подали документите за емиграция през оня септемврийски ден в Париж, ги беше изсипвала на най-чудновати места из френската страна. По някакво странно, необяснимо стечение на обстоятелствата те се озоваваха не на местата, които знаеха от пощенските картички и туристическите брошури, а все в квартали с архитектура, до болка позната от тяхната социалистическа родина. Високият стил на тази архитектура се изразяваше в паралелепипеди, строени като на парад, мръсно сиви сгради с кални градинки помежду им. Единствената разлика бе в това, че тук не живееха горди строители на социализма, а емигранти от бившите френски колонии. Емигрантите, в по-голямата си част безработни и на социални помощи, правеха тези места оживени като африкански базари. Франция се славеше не само с вината и сирената си, но и с изключително висококачествена безработица. Беше цяло чудо, че след като през март пристигнаха в тяхната последна дестинация - Монжерон, малко градче на 15-20 км южно от Париж, Ваня си беше намерил работа.“
Може би нямаше да прочета тази книга, защото избирам от стотици, които ден след ден постъпват в книжарницата. Но в този ден видях друг да я прелиства и последвах примера. Корицата ми въздейства като съновидение, заглавието ми говореше за някаква драматична ситуация, от която няма лесно измъкване. Двете думи са раздалечени, сякаш изобразяват две крайности. Някаква интуиция ми говореше, че тук се срещат илюзията и мечтата, едновременно единни и разделени. „Франция – Изход“ („СОНМ“, 2021) е с познат сюжет, но претворен през призмата на идеологиите и превратностите на съдбата, притиснали в своята хватка цяла епоха на разделение и отчуждение. Езикът се оказа брилянтен, богат и многоизмерен, наситен с образи, които се наслагват един върху друг като есенни листа, но оставят място и за стъпките на героите. Бавното четене не само ми достави удоволствие, но и ме предпази от пренасищане. Не съм си представял нещата от този ъгъл и ми беше безкрайно интересно да надникна в драмите на това семейство. (Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
Краят на 80-те години. Младо семейство хуманитаристи решават да устроят живота си на Запад от Желязната завеса, в свят, който познават главно от книгите. Попадат във Франция. Каква е цената на Изхода, как се сблъскват представите с действителността, какво място е отредено на Чужденеца в свят, прокламиращ за висши свои ценности свободата, братството, равенството? На тези въпроси отговаря романът на Велко Караиванов.