Бих искал да мога да пиша така „възхитително и леко“ за дълбоко вярващите в светлото и приемащите мрака. Поезия, каквато отдавна не сме имали, но е вече тук. Позволете ѝ се.
Нели Станева е автор на стихосбирките "Виновни рими" и "Другото време", публикации в Литературен Вестник, сп. Съвременник, сп. Но Поезия, сп.Текстил, в български и немски антологии с поезия и проза, носител на няколко национални литературни награди: за млад автор, за любовна лирика, сонет и други. Родена в Русе през 1983г., израстнала в Сливен, прекарала повече от половината си живот в Германия и Швейцария, Нели Станева понастоящем живее в малко предградие до швейцарската столица със сина си и с голям червен трамплин, с чиято помощ редовно прескача до София.
Чуплива, мека, аморфна като слюдестото тяло, легнало на корицата. Тук нещата са ефирни и ефимерни, формите са условни, всичко трае само колкото тялото успява да го удържи и после се променя в нещо ново - спомен, дъх, неслучило се бъдеще. За мен Зима беше частта, в която "вретеното" се завърта наново, където започва нов "строеж". Сетих се за Wintering на Плат и Wintering на Катрин Мей - зимата като ново начало, като необходима своеобразна смърт... Харесва ми как Другото време почва с града, който е "вечно гладен за черно" и свършва в обещаващото бяло на Алпите. Прилича на край, но всъщност е "бъдно минало време", "където за малко си спрял".
„Другото време“ на Нели Станева (изд. Жанет 45, 2021 г.) е цикъл от годишни времена, който насочва емоциите от невинността на пролетта, през морското лято и „астматичния дъх на септември“ към зимното слънцестоене. Плътна, образна, чувствена поезия, впечатляващо стройни стихове, наситени с причудливи видения, страсти, на границата между сън и реалност, спомен и кошмар. Поезия, пълна със символи, с обръщения към неназован лирически герой, който мимоходом следваш през сезоните – от пролетното опиянение („Бяхме пълни. Подути от щастие„) до мразовитото разочарование и безнадеждност („И всичко ще пропадне„). Нели Станева пише изключително добре – при това в различни форми. Без да прави компромис със силната символика, изгражда конструкции с рима и ритъм. Най-много ми допаднаха пролетните стихове – има някаква дива природна стихия, закодирана в тях, надига се и бучи енергията на земята (напомня на Бруно Шулц, само че в стихове), но и на древното женско начало. Опияняващо, задъхано и пречистващо.
Не бива да съм тук, не е особено полезно или мъдро да скитам из трънаците поезия и винаги във болка да осъмвам. Измъквам се от стаята, която е топла като потен, млечен сън, измъквам се от дъхавото лято и търся в унес зимата навън. Измъквам се от тялото, което е смеещ се и пъстър лунапарк, и търся в контражура на небето храна за разбеснелия се звяр. Това е безразсъдство, но защо ли? - навярно на разсъдъка не стигат притеглянето, тялото, оковите. И болката свободно ме издига.
Рядко харесвам съвременна поезия в рими. А тази е хем съвременна, хем в рими. Макар далеч от класическия стих, в тези стихотворения има нещо класическо. Но и класно пречупено през призмата на диалектиката и светоусещането на съвсем прякото съвремие. Другото време е нашето време, през което преминават и надничат плахо отминалите, но оформили пейзажа времена.