Една и съща нощ

by Христо Карастоянов

В романа си "Една и съща нощ" Христо Карастоянов се концентрира върху период от българската история, който е колкото обсъждан, толкова и противоречив и болезнен. Авторът майсторски си служи с историческите факти, за да ги превърне в дълбоко интимен разказ за надвремеви житейски ценности като приятелството, смелостта, достойнството, силата на духа и благородството на човека.

Романът е изключително интересно написан - под формата на дневник, разхождащ ни из минало и настояще.

"Една и съща нощ" разказва за дружбата между анархиста Георги Шейтанов и поета Гео Милев. Действието се развива през размирно и мрачно време - 20-те години на XX в. – останали в историята като динамични и пълни с предателства, цензура, несигурност, интриги, убийства.

И Шейтанов, и Гео Милев са убити от властта. Така, както се е случвало с неудобните интелектуалци. Разказът проследява последните две години от живота им, когато се заражда и приятелството им.

Свързват ги общите идея и вяра, както и силното им чувство за справедливост и достойнство. В историческия контекст на насилие, убийства и саморазправа, книгата остава топло и силно човешко чувство и усещане за несломеност, надежда и чест - такива се помнят двамата герои, така живеят и до днес сред нас.

Genres: Bulgarian Literature, Bulgaria, Fiction, Audiobook, Historical Fiction, 21st Century, Historical

Audiobook

First published April 1, 2014

About the author

Христо Карастоянов е роден на 22 февруари 1950 година в Тополовград. Живее и се опитва да работи в Ямбол. Дядо на внук, който му повтаря и трите имена. Член на Съюза на българските писатели.
Хобито му е да рисува карикатури (участвал е в няколко международни салони на карикатурата).

Първата му самостоятелна книга "Пропукан асфалт" (1981) е отличена с една от наградите на "Южна пролет" в Хасково, а "Записки по исторически наивизъм" (1999) получава наградата на СБП за 2000 г. Автор е на 27 самостоятелни книги – белетристика, документалистика и публицистика, три романа, както и на тетрадка със стихове. Пет негови книги са номинирани за наградата „Хеликон”, а романът му “Аутопия: другият път към ада”, издание на „Жанет 45”, е номиниран за първото издание на конкурса на Фондация “Вик” за най-добър роман на годината през 2004 година. Носител е и на голямата награда на "Корпорация Развитие КДА", за романа "Смъртта е за предпочитане" (2003). Негов сборник с разкази е една от петте книги, с които стартира инициативата “Духовна врата” на ИК “Жанет 45” – “Търся съпруга за мъжа си”, разкази, превод на турски Хюсеин Мевсим (“Kocama kari ariyorum”). Заедно с другите заглавия от поредицата, “Kocama kari ariyorum” беше представена на Международния панаир на книгата в Истанбул през 2006 г.

Носител е на следните награди:

1999 — Награда на Съюза на българските писатели за документалистика
2003 — Наградата „Развитие“ за ръкопис на роман
2012 – наградата „Хеликон“ за най-добра белетристична книга на годината – за романа „Името“

Reviews

[Viktor Stoyanov · Rating 5 out of 5]

4, или 5 не е въпрос на звезди. За мен е някъде по-средата като усещане, та закръглям нагоре.
Голяма е тази книга като напречен разрез на мракобесното историческо време и на силни личности. Трудно е да се постигне "писателска" книга за писател, а ето че Хр. Карастоянов е успял без да проличи нито една "запъната" дума, не на място изречение, или параграф в повече. Най-трудното е да не си личи, колко е било трудно да го постигне.

Исторически е напълно обосновано всичко да се е стекло точно така. Дали всичко се е стекло абсолютно точно така - това вероятно няма жив човек, който да каже. Важното е, че усещаме в прочита времето и героите. Важното е, че книгата е път с посока и мисъл.

Разхождайки се по ревютата - прочетох много точни и хубави, всъщност всички са такива. Така че ще можете да си съставите доста добра представа и да усетите настроението й. Подобно на останали колеги читатели - и мен не ме спечелиха на места съвременните препратки, които в тези си моменти ни изваждат от историята.

[Велислав Върбанов · Rating 4 out of 5]

„Една и съща нощ“ представлява силно и емоционално потапяне в мрака на 20-те години на миналия век... Романът е създаден под формата на дневник на ужасните събития в България в онези времена, обаче на моменти рязко се отдалечава от периода. Стилът на писане на Христо Карастоянов е много красив и историята се оказа страшно увлекателна, въпреки засегнатите в нея тежки теми. Авторът се е фокусирал най-вече върху съдбите на Гео Милев и Георги Шейтанов, но същевременно е сътворил многопластова и правдоподобна картина на епохата.

[Nevena · Rating 5 out of 5]

4 1/2
Много силен текст. Авторът те потапя в един свят, който не знам доколко е верен, т.е. отговаря на историческата действителност, но със сигурност е достоверен. И този свят е много богат – има цвят, вкус, мирис, има я атмосферата на онези години, просто истински пълнокръвен свят. Страшно много исторически факти, с които Карастоянов борави като факир, така че ти е трудно да повярваш, че авторът не е съвременник на онези събития и не е врял и кипял сред тях. Езикът е овладян до съвършество - обран, пестелив, всяка дума е като куршум. Свеж, цветен, с точната доза архаичност; и с лупа да търсиш, едно клише не можеш да откриеш. Та при тази оценка човек би се запитал защо направо не дам и последната половин звездичка. Ами заради композицията. "Дневник на роман". А роман да очакваме ли? Не намирам нито един художествен аргумент в защита на тази странна форма. За да изглежда дневникът по-автентичен, се налагат безсмислени "бележки" с незначителни детайли от ежедневието на автора/литературния герой, при това въведени с дата. Пилеене на думи и хартия, наистина не много. Но това е незначителен кусур (ето че романът вече е повлиял лексиката ми :) ), като за половин звездичка. Достойнствата на романа са огромни.

[MJ Nicholls · Rating 4 out of 5]

A captivating non-linear historical novel concerned with the Bulgarian poet Geo Milov, writer of seminal anti-fascist epic ‘September’ (appended here as appendix), the anarchist Georgi Sheytanov, and their wives and workings. The novel is structured in chronological fragments, the dates of composition forming the “chapter” headings, while the events depicted take place over decades, swooping back to the period 1923-25, when fascist Tsankov seized power and enacted a spate of mass killings. The formation of the magazine Plamuk, and the protagonists’ reckless swagger (Milov was a poet of immense self-confidence, Sheytanov a fearless anarchist) in assembling the six issues, drives the exciting episodic plot, in a novel that is fast-paced, humorous, and keeps the horrors at remove, sparing us from staring too long into the abyss. A little more insight into the wives’ lives, esp. Mila (an email exchange between the author and an academic shows this woman a remarkable survivor), might have moved the novel from the machismic to the orgasmic, otherwise, a tremendous offering.

[Ivo Stoyanov · Rating 5 out of 5]

Много силен роман , дали е станало по този начин е трудно да се каже в края на сметка е важно усещането за неосъществена човешка мечта.

[Amellie · Rating 3 out of 5]

Гео Милев е не просто име, а епоха в българската литература, приносът му към която е съизмерим единствено с този на Пенчо Славейков. Личността на поета обаче, а и неговото творчество, до голяма степен все още остават непознати за широката публика, което е парадоксално.
"Една и съща нощ"("Жанет 45", 2014) е "дневник" на един роман в пет действия, написан сякаш за да постави основата на вече реализираната блестяща театрална постановка. Когато протагонистът е Гео Милев обаче, няма как читателят да не очаква повече. Самият живот на поета е толкова събитийно наситен, че спокойно може да се чете като роман дори без допълнителна фикционалност. Вероятно затова и Карастоянов се спира на поджанр "дневник" - така вплита собствените си размисли като изследовател със страховете, страстите и съдбите на героите си.
Историята, проследена от него в творбата, всъщност е последният фрагмент от живота на поета - времето между 1923 - 25г., като с ретроспекция понякога се връща 6-7 години назад във времето на раняването му на фронта. Образът на самия Гео на мен ми допадна, въпреки /или заради/ демитологизацията. Тук той е човек, изпълнен с бушуващи страсти, както си представям творец от неговата величина. Канонизиран в учебниците по литература, той явно е възприеман от мнозина единствено като портрет от конспекта за ДЗИ, а романът успява да преобърне точно тази представа като ни напомня, че все пак творецът е бил жив човек. Образите на всеотдайната Мила /която според мен трябва да бъде вторият главен герой на романа, фокусиран предимно върху отношенията с Шейтанов/ и непокорният човек от Ямбол също са много добре щрихирани.
За съжаление обаче самият роман ми стои като щриха - дневник, план, бележки, които е трябвало да бъдат вплетени в някакъв по-удачен наративен модел. Трудно се пише за велики личности, особено за демиурзи. Произведението е интересно, определено не е това, което очаквах, но не задължително в негативния смисъл. Чета книгата за втори път, заедно с втората част, и сега ми се струва, че в „Една и съща нощ“ доминира образът на Георги Шейтанов, на когото е отделено дори повече внимание, отколкото на Гео Милев. Анахрист и търсен престъпник, той е противоречива фигура в романа, но е представен предимно в положителна светлина. Романтическият ореол на бореца за правда обаче някак не се вписва в смутното и размирно време на 1923 – 1925 година, нито на съвременното му осмисляне. Натуралистичното и първичното, послужили за основа и на Гео-Милевия авангардизъм, вече са доминиращи тенденции на времето си. В този смисъл, книгата на Карастоянов е някак архаично носталгична по една мачовско мъжкарска идеология, апологизираща грубата сила, дерогативната реч и вечната патриархалност. Дори образът на Мила се вписва в нея.

[Lillian]

I've stumbled down a Bulgarian rabbit hole recently starting with Elizabeth Kostova's Shadow Land (Bulgarian lit lite ... a bestselling mystery set in Bulgaria written by an American); then Georgi Gospodinov's The Physics of Sorrow (a more challenging novel which acts as a mesmerizing receptacle for a collection of memories/musings/lists of what life was like growing up in a nation labeled "by far the most unhappy country in the EU"); on to Kapka Kassabova's two travel memoirs Street Without a Name and Border: a Journey to the Edge of Europe (both wonderful) to this one The Same Night Awaits Us All which I picked up because it was compared to Laurent Binet's HHhH. I’m not sure I get that comparison. Binet’s novel gave me a clear picture of the struggles of a man trying to write a historical novel about the assassination of Reinhard Heydrich and the two men who carried it out. The Same Night Awaits Us All also follows the lives of two men: Geo Milev, a beloved Bulgarian poet, and Georgi Sheytanov, a well-known anarchist on the run, who together start a literary magazine with strong political leanings, but I didn’t get a strong sense of who the narrator was. To be honest, I stopped paying attention to the fact that each “chapter” was headlined with the date it was written rather than with the period covered in the ensuing paragraphs. I’m probably missing something important. There are sections where the narrator says that he may only be telling how something might have happened, "Maybe it’s not all true, but it’s certainly faithful to the truth," and I can see the similarities there. Unlike in HHhH we know from the beginning that the two men are going to be killed, it’s just a matter of time. (Okay, in HHhH we know Heydrich is going to die, but the fate of the men who assassinate him is unclear.) The book I found myself thinking of as I read was Nadezdha Madelstam’s memoir, Hope Against Hope, which follows the last years her husband, the Russian poet, Osip Mandelstam, was alive and they lived in constant fear of the knock on the door. I felt the same sense of impending loss and there being no way to avoid it.

[Temz · Rating 4 out of 5]

Животът се живее така, както поезията се диша. Романът на Христо Карастоянов ,,Една и съща нощ‘‘ не е роман за поезия. Той не е разнищване на висящите думи на поета. Това е роман за душите, за търсенията и за историята. За свят, в който удря третата стража, а сивите отчаяния са вечни облаци. За живот, в който ,,Бог говори:‘‘ сега-е-време-за-поезия. Тази на Гео Милев.
http://knijno.blogspot.bg/2014/06/blo...

[Lyubina Litsova · Rating 5 out of 5]

Започнах да чета „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов покрай предстоящото му гостуване. Преди това многократно бях чувала само хубави отзиви за последния му роман, както и за предишния – „Името“. Реших, че сега е моментът да пробвам. И се получи. Пробата беше повече от успешна. Направо зашеметяваща!

Защото Христо Карастоянов притежава таланта да разказва. Той взема едно парченце от историята на България, пречупва я през собственото си въображение и ѝ дава нов живот. Дава ѝ човешки образ.

„Една и съща нощ“ е роман за приятелството между анархиста Георги Шейтанов и поета Гео Милев. Това е и роман за 20-те години на XX в. - неспокойни, пълни с убийства, предателства, цензура, борба за власт. Време на потъпкване на личната свобода, а хората като Гео Милев и Шейтанов са изпъквали със своя плам и устрем.

„Една и съща нощ“ разказва за последните две години от живота на двамата, които са убити, защото не са били удобни за тогавашната власт. През тези две години те се запознават и стават близки приятели и съмишленици. Анархистът Шейтанов помага на Милев в издаването списание „Пламък“, което е било уникално за времето си.

„Една и съща нощ“ е роман не само за миналото, той се отнася и за настоящето, което повтаря все същите човешки грешки и слабости. Написан е като дневник, който започва от края на 2012 г., а разказва за събития и хора отпреди 90 години. Тогава и сега се срещат. Читателят се телепортира в XX в., а героите от онези времена оживяват днес и стават част не само от паметта, но и от мислите и чувствата на съвременния човек. Защото написаното е пълнокръвно и автентично.

Най-мили ми се сториха онези моменти на Гео Милев със семейството му и на Шейтанов с Мариола. Много нежност и любов има в тях на фона на насилието и убийствата, описани в книгата.

Най-ярки ми се сториха онези епизоди, когато поетът избухва (поради една или друга причина) – като огън, който пламти и нищо не може да го угаси.

И освен запомнящите се образи на двамата другари, незабравим остава и този на Мила – съпругата на Милев, която също е главно действащо лице, макар да стои на по-заден план.

Едно от нещата, които запомних след срещата с писателя Христо Карастоянов, беше въпросът, който той си е задал за поета и който всъщност го е тласнал към написването на тази книга. А той е: „Абе, този човек, Гео Милев - с тая чудовищна рана и с това изкуствено око - всичко това боляло ли го е?"

И отговорът на този толкова простичък човешки въпрос е разтърсващата „Една и съща нощ“!

[Ivan Dimitrov · Rating 5 out of 5]

Поетът Гео Милев и анархистът Шейтанов. Историята между тях в едни от най-безмилостните времена в България - 20-те години. Времето на Закона за Защита на Държавата. Времето, в което мнозина изчезват, за да не се върнат никога. Времето на Гешев, държавният Инквизитор, който коли и беси.

Един роман, който ни води директно в това Минало, което не е добре да забравяме. Който ни показва незнати факти за него. Който дълбае в него с прецизността на зъболекар в кариес. Защото обговарянето на миналото лекува.

Христо Карастоянов за пореден път ни доказва нагледно, че големият роман не е нужно да бъде голям и по обем. Че ямболските анархисти са все още живи. Че в живота и литературата съвпадения няма.

"Една и съща нощ" е роман-чудовище. Но от хубавите чудовища. Тези, които тотално и цялостно поглъщат цитателя. За да го накарат да си спомни това, което той е искал да бъде, а не е. Това, което двайсетте са могли да бъдат, а не са успели да бъдат. И това какви хора са били Яворов,и Шейтанов.

[Dessislava · Rating 4 out of 5]

Ами ако?

Христо Карастоянов задава въпрос, който всеки писател би трябвало да си зададе. Той пречупва факти, за да създаде фикция и да я оформи в нова история, в нов свят. И така се ражда романа за Гео Милев и за Георги Шейтанов. Няма как да знаем кои и какви са били те, има как да гадаем и четем за тях. А когато това е направено със стил и интелигентно перо, не ни остава нищо друго, осве да прочетем "Едва и съща нощ с удоволствие".

[Kusaimamekirai · Rating 4 out of 5]

Review to come?

[Dessa · Rating 5 out of 5]

Малко късно се качих на влака, който пътуваше по маршрута на „Една и съща нощ“, ако и да бях част от церемонията по връчването на наградата „Хеликон“ преди две години. Истината е, че първо гледах постановката в Народния театър, озаглавена просто „Гео“, и чак след това се осмелих да си купя и да прочета романа. Колкото и да ми се искаше да го изчета наведнъж, защото ме беше впримчил в своя свят и не исках нищо друго освен да чета и да чета до края на света (не до смъртта на Гео, не, той е безсмъртен и смъртта е само метафора), не го направих, защото не издържах. Не издържах на болката, която се преливаше от страниците у мен и ме задушаваше със своята сила, със своя стремеж да се освободи сама от себе си, да се разпръсне по хората в безполезен опит да намали остротата, да завладее света и да се излее върху виновните като библейски порой или проклятие на зла вещица от някоя приказка без щастлив край.

Карастоянов хваща читателя за гърлото и директно стига до сърцевината на душата му оттам, изважда я на показ, за да може да я линчува публично, докато едновременно забива хиляди стрели там, където най-много боли, и попива раните с кърпа, напоена със солен разтвор. „Една и съща нощ“ е от онези книги, които брутално изтръгват сърцето ти, разкъсват го на хиляди парченца, след това ги удавят в океан от собствените ти сълзи и ти причиняват вечна болка, която ще носиш със себе си до последния си ден, а след него вече на света нищо друго няма да има значение, защото тревата ще е пожълтяла без време, защото каквото е било някога, повече няма да бъде, но не можем да върнем времето и да поправим онова, което сме измълчали. Смъртта на поета не е най-важното в тази история и като че ли смъртта на нероденото му дете също не е, но това е, което оставя отпечатък за бъдещето – невидим като самото ни минало, което не можем да променим, а често си мисля и че може би всъщност не искаме.

Такава брутална проза рядко се среща и въпреки че избягвам български автори заради стигмата и заради графоманството, заради лесния достъп до издател, който да отпечата на хартия манията на някой псевдописател за величие и слава (но не можем всички да сме Гео, ако можехме, той нямаше да бъде, а без него ние нямаше да бъдем), посегнах с трепет и не съжалявам за миг нито за тази книга, нито за следващите, които ще прочета заради нея, защото съм сигурна, че в океана невежи словоизлиятели съществуват и талантливи такива (не е може би моето място да казвам кой има талант, но от прочита на „Една и съща нощ“ твърдо мога да заявя, че Карастоянов има сърце и част от него сега бие и у мен).

Ако този съвсем случаен, почти безсмислен поток от разбъркани мисли ви е накарал поне за миг да се замислите какво правите с живота си и защо още не сте прочели тази книга (казали са хората, и са прави, че е по-добре късно, отколкото никога, но е истина също така, че на един влак за Бургас бяха изписали друга мъдра мисъл – че утре е винаги късно). Утре е нов ден и ново слънце ще грее, но какво ще правим ние, които така сме се научили да забравяме, че комфортът на несбъдналото се бъдеще ни е по-ценен от шиповете на миналото, които ни формират по своя угода и ни оставят болезнени белези, без да разбират, че костите и болката са истински, че кръвта пои върховете, че всичките ни добри писатели умират млади (това ли е цената, която добрият писател трябва да плати?). Прах и сенки сме. Погребани са те, казват, в земята, но делата им ще живеят навеки. Името им ще живее живота на онези, за които са умрели. И загиналите ще пребъдат.

Да четеш роман, писан за действителни събития от историята на собствения ти народ, е сложно и трудно, и двете остриета на този нож се забиват у теб и разкъсват всеки орган. Да напишеш такъв роман, вероятно е дори по-изцеждащо, по-омалощаващо и сигурно е далеч по-сложно, по-отговорно и по-изгарящо и ако нестинарките не бяха на изчезване, вероятно само те биха разбрали какво е да напишеш този роман. Аз живях с „Една и съща нощ“ не повече от седмица (борба вътрешна водех дали да го завърша и да плача цяла нощ, за да мога най-сетне да продължа с живота си, или да го чета на бавни глътни и тихо да подсмърчам в трамвая на път за работа. А то може ли човек да работи след този роман?). Не мога да си представя що за мъка е да го пишеш повече от година, но е вярно, че не е имало нищо по-важно от „Една и съща нощ“, вярно е също, че ако пишеш за другите, не само за себе си, и успееш да излееш всичко на белия лист (или на компютърния бял лист, или ако още са останали от онези поети, да го излееш на пищещата машина), ще останеш. Дори да се наложи да заминеш. Дано ме разбирате. Ако не, приемете, че съм просто един от онези, измислените, с болните амбиции и прекалено многото свободно време, които обичат да валят думи една след друга в безмислен поток от град и пепелища. Ако ме разбирате. Ако не.

[Mira Baldaranova · Rating 4 out of 5]

„Е, няма как подир целия онзи ад да не трошиш и шаблоните. Всички шаблони! Де що има шаблон, трябва да се руши и зачерква. Защото какво трябва да искаш от тоя живот? [... ] Нищо друго освен всичко, мой човек!“

Ето това ни смущаваше при срещата ни с поета. Тази смесица от удивление и страх пред таланта му. Затова отдавна чаках да чета такава книга за Гео. Написана през сблъсъка между символизма на художествения жанр и експресионизма на дневника. Подобно стиховете на онези млади поети, публикувани в първите броеве на сп. „Пламък“ в далечния януари на 1924-та. Една смела среща на читателя с поета в пет части, която наруши шаблона и ми напомни за срещата с Вапцаров във филма „Пет разказа за един разстрел“. Но беше по-хубава, защото бе в книга.

Тази книга е толкова роман за поета, колкото е обстойна хроника на историческите събития между 1923-1925, кратък очерк за живота, творчеството и дейността на Гео Милев, и донякъде на Георги Шейтанов, пълнокръвен разказ на очевидец на онези смутни времена и лична изповед на наш съвременник, написана на езика на след Освобождението – причудлива смесица от турцизми, русизми и източни български диалекти.

Хронологията на романа обхваща периода 1923-1925, започва с ареста на Шейтанов и Гео Милев и завършва с тяхната екзекуция. Едно предизвестено движение в кръг - цикъл, който начева и приключва в една и съща нощ. Нощта на смъртта. Хронологията на дневника е абсолютна и излиза с месец извън цикъла на една календарна година (29 декември 2013 – 3 февруари 2014). В романа има оригинално преплитане между абсолютно и относително време, което майсторски играе ролята да подсилва символиката и експресивността на събитията.

Примерно двете хронологии се срещат в деня на Велики четвъртък, когато се случва атентата в църквата „Света Неделя“. Хронологичният паралел продължава и през Разпети петък, когато започнали проверките. Малко след това сме свидетели на среднощния разговор между поета и Никола Гешев, чиято символика загатва за предстоящото „индустриално рязане на глави“. Накрая разказът се излива в кулминацията на Великден чрез онова „Евангелие от Ирода“ – една потресаваща следосвобожденска енциклопедия на убийствата 1923-1924, от която не можеш да си поемеш дъх, втрещен и гневен към онази „демократическа България, управлявана от най-просветеното правителство“, която легитимира доносничеството със закон и която душѝ, стреля и беси без съд и присъда. Тези комплоти за власт между царисти, комунисти, анархисти, земеделци и прочие, назовани много точно с думите на английския журналист Джосая Клемент Уеджууд като „най-странният комплот в цялата световна история на заговорите.“

Най-кошмарното е, че в него загиват хиляди хора, а сред тях и много хора на перото. А най-ужасяващо е прозрението на поета за цензурата, която слага завинаги край на онова Волтеровото „Je ne suis pas d‘аccord avec ce que vous dites, mais je me battrai jusqu’au bout pour que vous puissiez le dire.”*

Художественият разказ около историческите факти вплита в себе си и субективен анализ на поезията на 30-те през погледа на Гео Милев, представен на няколко места във фабулата: в разговора между Милев и Шейтанов в кръчмата „Батенберг“, в наставленията към младите Геовци, за които поетът е станал кумир, в онзи разговор с англичаните журналисти, който друг няма смелостта да проведе, в гнева на рецитираната пред приятели 'Септемврий', в мъките около печатниците и издаването на литературно списание в следосвобожденска България. Онази, която толкова прилича на тази днешната, че е страшно дори да започнеш да ги сравняваш.

„Наистина! Беше време за разхвърляне на камъни и време за събиране на камъни, време за убиване и време за умиране.
Време за мълчание и време за говорене.
Беше време за война, но не и време за мир....
Тъй беше.“

Тъй идват трудните октомври и ноември на 2013 за писателя и за човека в кардиологията. Трудни за писателя, не само заради най-тежките глави, които предстои да напише, а и защото има да прави признание пред читателя преди да сложи последната точка в книгата.

„Тъй беше. Тъй е било. Тъй ще да е било. Както и да е...“ – често казва писателят Карастоянов.
„Казал ви го е, ама забравил да ви каже, че това е било просто разказ!...“

Било е, ама не съвсем. Защото е много повече – това са страници, в които е събран човешки живот, с всичкия си натрупан житейски опит, с всичките факти и материали, събирани и премисляни повече от 20 години, с вродената интуиция към словото на този край, наследено от дедите ни.

Смел роман е написал Христо Карастоянов - български, от нашия край - югоизточният на България.
„Хора! Четете умни книги днес, че да не ви се налага утре да четете забранени...“

Повече: http://knizhka-s-mishka.eu/

[Христо Блажев · Rating 5 out of 5]

„Хора, четете умни книги днес, за да не се налага утре да четете забранени!”: http://knigolandia.info/book-review/e...

“Една и съща нощ” оживява 20-те години на XX век, пресъздава времето, духа, разкъсаната тъкан на обществото и войната по улиците, по горите, най-вече оная война за умовете и душите на хората. През трагичната участ на поета Гео Милев и неговия приятел анархиста Георги Шейтанов е обрисуван с много нега срамен епизод от историята на България. Това са годините на откритата безмилостна война между властта и разните противоборстващи групи – комунисти, анархисти, самообявили се за по-по-най патриоти от всички организации… куршуми летят във всички посоки, а братоубийствата са равни по брой на стрелбата по враговете. Атентатът в църквата “Св. Неделя” е най-гръмкото свидетелство за безумието, а ожесточението след него ще е надминато май само от саморазправите след 9 септември.


ИК Жанет 45​
http://knigolandia.info/book-review/e...

[Змей · Rating 4 out of 5]

Главните герои на „Една и съща нощ“ са Гео Милев и Шейтанов, но истината е, че за историята не по-малка роля играе и съпругата на Милев – Милица. Една всеотдайна и смела жена, раздала себе си, за да се справи с последвалите смъртта на Гео трудни години. Суровите времена създават сурови хора, а тя е тази, която успява да намери силите да отгледа двете си дъщери без повторен брак и да им даде образованието, благодарение на което поколенията да се радват на хубавите преводи и поезията на Леда Милева.

http://knigozavar.com/edna-i-sashta-n...

[Vanya · Rating 5 out of 5]

"Хора! Четете умни книги днес, за да не ви се налага утре да четете забранени!"

Христо Карастоянов
(носител на наградата "Хеликон" 2014)

[Reader · Rating 5 out of 5]

Добре написана книга за тъмен период от историята на, и без това кървавия, 20-и век. Век на войни, преврати, силни личности и крайни решения.
Христо Карастоянов се взира в 20-те години на века и още по-конкретно периодът след деветоюнския преврат и последвалата го септемврийска революция. Годината на атентата над църквата Света Неделя, който повлича след себе си гонения и безМислена смърт.

Главните действащи елементи в тази история(сюжетът на книгата) са анархистът Георги Шейтанов и писателят Гео Милев, които заедно започват да издават списание “Пламък”. Друг главен елемент е поемата “Септември”, която не се нрави на тогавашното правителство на Александър Цанков и става повод за задържането на Гео Милев и отвеждането му в мазетата на централното полицейско управление. И последвалата му екзекуция, с прът в черепа, по нареждане на зловещата фигура начело на гоненията от този период - Никола Гешев.

Но нека не избързваме. България в този период е страна обгърната от лепкавата паяжина на страха. Потискащ, неизбежен и смазващ страх застигащ всеки, който битува в страната през тези години. Всеки е заподозрян и потенциален труп, всеки е нарочен. 10 000 човека умират смазани от безмилостния ботуш на управлението на кървавия професор. Няма лъч, който да пробие мрака както и няма светлина, която да не е била затулена от сатрапите на фашистката чистка.

Гео Милев казва, според Христо Карастоянов - “Робът както си е бил роб, роб си и останал, а когато го облечеш във власт може само да издевателства над другите.” И в това си наблюдение Милев провижда в онова, което съвсем скоро става реалност и повсеместно наказание. Но той не се отчайва и не губи вяра в справедливостта, не потъва в страх, напротив - опитва се да противостои на този железен, окървавен валяк, който току се е надвесил над главата му и е на сантиметър да го сгази.

И ще завърша с въвеждащите думи от поемата на Милев:

“Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв -
величав.

Дълбоко сред мрак и мъгла.”

[Joseph Cassidy · Rating 4 out of 5]

Illustrates the horror of fascism better than any book I've read.

[Цветозар · Rating 3 out of 5]

Въпрос: Знам ли достатъчно история за да разбера кога Христо Карастоянов прегъва фактите за да създаде по-цветна история? Не.
Въпрос: Пука ли ми и има ли значение? Не.

Романът (така бих го определил) на Христо Карастоянов е един портал. Един портал към две реалности - реалността на политическата обстановка в България през 1923-1924, която, между другото, диша във врата на Игра на Тронове, и реалността на динамичния и интересен живот на Гео Милев и приятелят му Георги Шейтанов. До колко е достоверна историята не мога да кажа, но това, което мога да кажа е, че тази книга е невероятна. Напълно поглъща читателя в света на България и те кара да се чудиш дали писателя няма технлогогия, позволяваща му да пътува във времето. Е, тази книга със сигурност е най-доброто нещо приличащо на такава технология.

Единствения проблем (не мога да го нарека и проблем даже) е самата композиция на книгата. Дневник на един роман е нетипичен начин да запишеш една книга. Въпреки това, не мисля, че попречва на книгата (в някой моменти бих могъл да споря, че подобрява преживяването, а тази книга си е едно преживяване). Може да се възприеме като портал към третата реалност на събирането на фактите и историите за тази книга. Като цяло нямам забележки тъй като Една и съша нощ е това, което другите български книги трябва да се стремят да бъдат - книга, която възбужда любовтта ти в по-нататъчно четене.

[Sarah Furger · Rating 5 out of 5]

First and foremost, thank you to Chad from Open Letter Press for the ARC!

Karastoyanov has created a book that will probably stay with me for the rest of my life. The format brought events of the past right into the present, to devastating effect. The novel is written in the form of a diary, but the dates on the entries are closer to the present and the narrative action is taking place further in the past. This makes the reader feel like you're researching or learning about Geo Milev and Georgi Sheytanov in a more linear fashion than the narrative is actually conveying; this disorientation is brilliant. The prose is often brutal in its imagery, but also poignant and lyrical. A word for those who would pick it up Bulgaria is a complex country with a rich history, and I would suggest that is important to be up on your history for the impact to fully be felt. I loved this book, and it goes onto the shelf well-loved. I think it will require re-reading!

[Емилия · Rating 4 out of 5]

Тази книга, без малки познания за Гео Милев и Георги Шейтанов, литературния живот по това време и обстановката в страната, би била трудна за разбиране. Прочетете няколко статии от "Везни" и "Пламък" паралелно с този дневник на роман и така ще допълните картината.
Мен ме хвана за гърлото. А истините вътре са така болезнено актуални и днес.

"Животът- казал- е прекалено сериозна работа, че да го обясняваме на книга...Викам просто да си го живеем, пък каквото стане!"

"Над цяла София тежали тежки облаци и веднъж Мила си помислила, че това не са облаци: помислила си, че това са душите на изчезналите през оная пролет хора, събрани на мълчаливо бдение там някъде горе- на прага между земята и небето."

[Vasil Kolev · Rating 4 out of 5]

Интересна книга, леко оплетена и не точно разказ, по-скоро парчета от историята на Гео Милев и Георги Шейтанов, както и събитията около 1925та в България.

Аз лично не харесвам творчеството на нито един от двамата, но като хора се оказаха доста по-интересни.

[Boyan Barakov · Rating 2 out of 5]

Интересна и увличаща история, но защо под формата на дневник? Образът на Гео Милев неубедително лековат, а животът му - разказан все едно приключенията на Бойчо Огнянов.

[Ivan DS · Rating 4 out of 5]

В този дневник на романа „Една и съща нощ“, Христо Карастоянов допълва и обогатява картината от трилогията си „Кукувича прежда“, макар и десетилетия по-късно. В познатия си саркастичен стил, на места доста натуралистично и с диалектна лексика, разказва за мрачните събития от 20-те години на миналия век. Преврати, пишман революции, атентати, омраза, убийства без съд и присъда, грабежи, безследно изчезнали и други нечистоплътни дела. За разлика от трилогията си, където показва картината в провинцията, тук включва забързания и пъстър живот на столицата и съпътстващите го събития.

„Наоколо се подреждали и се изнизвали по дневните си маршрути трамваите, трополели гальòтите (товарна двуколка) с млякото и каруците с рàнен зарзават от парниците край София, вдигали се с трясък ролетките по витрините, отваряли врати кафенета и магазини и чирачетата премитали плочниците отпред, от закусвалните ухаело на мекици и бюрек, а от фурните на хляб.“

В тези смутни времена се нижели конгреси, конференции, събрания, имитиращи грижа за народа. Появили се и анархистите, чиито групи се нарекли „Героите на нощта“ - така те подписвали заплашителните си писма до богаташи и политици и не се знаело в коя от следващите нощи ще бъдат изненадани. Навсякъде витае страхът, независимо от коя страна на барикадата си, защото все си извършил някой зулум и около тебе започват да се навъртат противниците в търсене на отмъщение. Властта е в постоянна война със собствения си народ.

„Беше време… за убиване и време за умиране… Живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога, изгаряне за изгаряне, рана за рана… Беше време за война, но не и време за мир.“

Времето, в което пада и главата на Гео Милев. Срещите му с вездесъщия Никола Гешев. Престоя му в мрачните катакомби на Дирекция на полицията в София на Лъвов мост, където „вечер настъпвал ужасът на очакването… към единадесет, когато зад тъмните прозорци градът се спотаява в несигурен сън, пред дирекцията почват да пристигат черните камионетки. Празни. Идвали за да отведат в незнайния им път поредните вцепенени нещастници“. Там, където всеки очаква своята нощ. Описва последните години от неговия живот и началните от живота на Леда Милева, както и перипетиите около списването и издаването на списание „Пламък“.

Заради поемата си „Септември“ и списание „Пламък“, където е отпечатана на първа страница, но най-вече като почитател на левицата, е осъден на една година тъмничен затвор и лишен от граждански и политически права за две години. И тогава е царяла, както и сега, истинска свобода на словото!? Но това се видяло нищо на съдниците от трето углавно отделение, които гледали по 50-60 дела на едно заседание, за което им „викали бръснари, а на отделението - бръснарница“ и извикан за уж някаква справка, е удушен и изчезва безследно, заровен някъде в покрайнините на София (Илиянци). Може и да не сме съгласни с веруюто на даден човек, но заради това да бъде убит е някак злокобно и средновековно.

„Полицейска критика е, когато началството праща джандарите да конфискуват списания!... Когато джандарите стават художествени критици - това е то полицейската критика, господа! Не фелдфебелска - полицейска! Вместо спорове - палка! Вместо доводи - конфискация! Това е то полицейска критика. Осветена от държавата!“

„Ако една власт веднъж го е сторила, всички, които дойдат след нея, ще се чувстват свободни да го правят занапред, додето на света останат само вестници, повтарящи единствено думите на министър-председателя, та да няма друга истина, освен неговата!... Блюдолизци, угодници, полити1ески държанки, услужливци, подмазвачи и най-обикновени държанки… Народ стадо, туй им нужно на мракобесите… Не му казвайте истината – така ще му е по-лесно да лъже. Въобще, сатрапът без цензура е едно нищо.“

[Michael · Rating 5 out of 5]

I was very impressed with this novelization of the story of a Bulgarian poet and an anarchist who teamed up to found a provocative literary magazine during the 1920s. It took some getting used to because of the subject matter, which was unfamiliar to me, being pretty ignorant of the history of Bulgarian politics, and due to the unusual structure, which is in the form of a journal dated about ninety years after the events depicted. But those elements slowly drew me in.

The story is not told chronologically. Instead, it is written as though the narrator is researching the events and making entries as he discovers new information. The writing is informal, with a fair amount of humor and a great deal of passion about the issues. Accordingly, the importance of the events, and their relevance to today's world, come slowly into focus. Many significant issues arise, such as the nature of man, the importance of creative writing to political freedom, the role of the free press, and the nature of government - indeed, whether people are better off with little or no governmental authority over them. The depravity of totalitarian rule, and the weakness and venality of those who serve such rulers, are clearly illustrated.

I was reading this during the Russian invasion of Ukraine, which made the parallels between Bulgaria in the 1920s and the events of the present day very clear. The book ends with the printing of the poem "September" by Geo Milev, one of the two principal characters in the novel. It was a powerful ending to a powerful story. As the title of the book says, the same night awaits us all and no one can afford to be complacent at a time when democracy is threatened all around the world.

A great book. highly recommended.

[Jai Lau · Rating 4 out of 5]

Karastoyanov does a great job of creating interesting protagonists that could, at the same time, be replaced by just about anyone. He gets across of the atmosphere of twenties Bulgaria, where lists of people are executed by those who in turn, are executed themselves, where laws change daily and the written word is censored and confiscated. Names become unimportant and the inevitable fates of Sheytanov and Milev become secondary. The inferential Bulgarian is a nice touch to wrap up the events covered. The most obvious shortcoming of the book is in the structure chosen. Although the modern-day diary entries give an academic, research-like feel to the writing (not to mention, possible allusions to contemporary Bulgaria), it quickly becomes tedious, distracting from the chronology of events and the writer does not add anything meaningful that requires such an addition. If this was removed entirely, the book would be none the worse.

[Ferris · Rating 3 out of 5]

Set in Bulgaria in the 1920s, this is a piece of historical fiction. Bulgaria was the site of a failed communist uprising, followed by a period of martial law. Two men, Geo Milev (famous poet) & Georgi Sheytanov (famous anarchist) try to start a subversive new magazine. The story tells of the incredible sense of chaos and fear of the period from the perspective of a philosopher and a warrior. While for the most part the plot is engaging as are the characters, at times it dragged, and at other times was a bit boring. A good book, just not up to the usual standard I have come cv to expect from Open Letter publications. I would strongly recommend reading Geo Milev's poem "September", which is included at the end of the book!

[Sam · Rating 2 out of 5]

Since I see that the majority of the reviews for this book are in what I presume is Bulgarian, maybe I just missed things lost in translation or didn’t have the historical background to make this really interesting. Perhaps it would be better if taught by a good professor.

I appreciated the author’s attempts to bring the history of Bulgaria under the dictatorship alive and some parts were humorous, but there were too many names of generals and politicians and not enough action. It started off promising with a lot of tension but didn’t sustain it for me. As much as parts seemed to echo Solzhenitsyn or even Dostoyevsky, this only highlighted the gap between my enjoyment of their books and my experience reading this one.

[Gabriela Kozhuharova · Rating 4 out of 5]

В „Една и съща нощ“ загиват поетите…
http://azcheta.com/edna-i-sashta-nosh...

Много харесах „Една и съща нощ“. Въпреки нотката на старомодност в избрания от Карастоянов стил, въпреки специфичния език на епохата, от който, признавам си, на места нищичко не разбирах, книгата ме грабна и я изчетох буквално на един дъх. Интересни, противоречиви животи, завършили безсмислено и сурово… заслужава си да се пише и да се чете за тези личности. Заслужава си да се убедите сами, че за да живееш така, наистина се изисква смелост.